Първичният фашизъм

Публикуваме статията на Уберто Еко, наскоро починалия италиански философ и писател, който за съжаление не доживя събитията, свързани с бежанския проблем и реакциите срещу него. Но статията му (публикувана още 2011 година) има изключително актуално звучене, пречупена през погледа на събитията в ЕС от 2016 година.

Умберто Еко

(Четиринадесет начина да се открие един черноризец)

Въпреки известната неяснота по отношение на разликите между отделните исторически форми на фашизма, мисля че е възможно да се очертае един списък от отличителни черти, типични за онова, което бих желал да наричам Първичен фашизъм, или Вечен фашизъм. Тези черти не могат да бъдат организирани в система; много от тях си противоречат, а освен това те са типични и за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно да присъства само една от тях, за да стане възможно фашизмът да започне да набъбва около нея.

* * *

1. Първата черта на първичния фашизъм е култът към традицията.

Традиционализмът, разбира се, е много по-стар от фашизма. Той е типичен не само за контрареволюционната мисъл след Френската революция; той е роден в късната елинистка епоха, като реакция срещу класическия гръцки рационализъм. В средиземноморския район хората от различни религии (повечето от вярванията, снизходително приети от римския Пантеон) започват да мечтаят за някакво откровение, получено в зората на човешката история. Това откровение, според традиционалистката мистика, в продължение на много дълго време е останало скрито под покритието на забравени езици – в египетски йероглифи, в келтски руни, в скрижалите на слабо познати религии от Азия.

Тази нова култура е трябвало да бъде синкретична. Синкретизмът е не само, както ни подсказва речникът, „комбинация от различни форми на вярвания или религиозни практики“; една такава комбинация трябва и да толерира противоречия. Всяко от оригиналните послания съдържа някакъв отломък от мъдрост, и макар да изглежда, че казват несъвместими едно с друго неща, всички те насочват по алегоричен начин към една и съща първична истина.

Като следствие от това не може да има никакъв напредък на познанието. Истината вече е била произнесена веднъж завинаги и единственото, което можем да направим, е да подпомогнем разясняването на нейното неясно послание.

Ако поровите малко в лавиците, които в американските книжарници са обозначени като New Age, можете да откриете там дори Свети Августин, който, доколкото ми е известно, не е бил фашист. Но комбинацията от Свети Августин и Стоунхендж – това вече е симптом за първичен фашизъм.

2. Традиционализмът предполага отричане на модернизма.

Както фашистите, така и нацистите се прекланяха пред технологията, докато традиционалистките мислители обикновено я отричат като нещо несъвместимо с традиционните духовни ценности. И макар че нацизмът се гордееше с индустриалните си постижения, неговата възхвала на модернизма беше само повърхност на една идеология, основаваща се на кръвта и земята (Blut und Boden). Отхвърлянето на модерния свят беше маскирано като отхвърляне на капиталистическия начин на живот. Просвещението, Векът на разума, се разглеждаше като начало на модерната поквара. В този смисъл първичният фашизъм може да бъде дефиниран като ирационализъм.

3. Ирационализмът зависи и от култа към действието заради самото действие.

Действието, бидейки красиво само по себе си, трябва да бъде прието преди, или без, размисъл. Мисленето е форма на авто-кастрация. Ето защо културата е нещо подозрително, доколкото тя бива идентифицирана с критическо отношение към света. Недоверието към интелектуалния свят винаги е било симптом на първичния фашизъм, от привързаността на Херман Гьоринг към една фраза, заимствана от пиеса на Ханс Йост („Когато чуя думата култура, се хващам за кобура“), до честото използване на изрази като „изродени интелектуалци“, „яйцеглави“, „изхабени сноби“ и „университетите са гнезда на червените“. Официалните фашистки интелектуалци бяха ангажирани предимно с атаки срещу модерната култура и либералната интелигенция, защото били предали традиционните ценности.

4. Критичният дух прави разграничения, а способността за разграничение е признак на модернизъм.

В модерната култура научната общност насърчава несъгласието като начин за подобряване на познанието. За първичния фашизъм, несъгласието е предателство.

5. Освен това, несъгласието е признак на разнообразие.

Първичният фашизъм расте върху експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното – и търси консенсус на тази основа. Първият апел на едно фашистко или незряло-фашистко движение е апелът срещу чуждите. По този начин първичният фашизъм е расистки по самата си природа.

6. Първичният фашизъм има корените си в индивидуалното и социално разочарование.

Това е причината, поради която една от най-типичните черти на историческия фашизъм е апелът към разочарованата средна класа – една класа, страдаща от икономическа криза или чувства на политическо унижение, изплашена от натиска на местните социални групи. В наше време, когато старите „пролетарии“ се превръщат в дребни буржоа (а лумпените биват до голяма степен изключени от политическата сцена), фашизмът от утрешния ден ще намери публиката си в това ново мнозинство.

7. На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност, първичният фашизъм казва, че единствената им привилегия е най-общата – това, че са родени в една и съща страна.

Това е произходът на национализма. В един много прост смисъл, единствените, които могат да дадат идентификация на една нация, са нейните врагове. Ето защо в корена на първично-фашистката психология винаги се открива обсебеността с някаква форма на заговор, по възможност международен. Последователите трябва да се чувстват обкръжени. И най-лесният начин да се разреши заговора е апелът към ксенофобията, омразата към чуждите. Но заговорът може да идва и отвътре: обикновено евреите са най-добрата мишена, защото те притежават предимството да бъдат едновременно и вътре, и вън. В Съединените щати, един много ясен пример за обсебеността от заговора е книгата Новият световен ред на телевизионния проповедник Пат Робертсън, но освен него има множество други.

8. Последователите трябва да се чувстват унижени от крещящото богатство и сила на враговете си.

Когато бях момче ме учеха, че англичаните са хора на петте ежедневни яденета. Те ядели по-често от бедните, но сдържани италианци. Евреите са богати и си помагат едни на други чрез секретна мрежа за взаимопомощ. Освен това обаче, последователите на първичния фашизъм трябва да бъдат убедени, че могат да надвият враговете. Ето защо, чрез едно постоянно изместване на реторичния фокус, враговете са едновременно твърде силни и твърде слаби. Фашистките правителства са осъдени да губят войните, които водят, защото са по природа неспособни да оценят обективно силата на противника.

9. За първичния фашизъм няма борба за живот. По-скоро животът се води заради борбата.

По този начин пацифизмът се превръща в пазарлък с враговете. Той е нещо лошо, защото животът е постоянна война. Но това влече със себе си един комплекс за Армагедон. Тъй като враговете трябва да бъдат победени, трябва да има някаква последна битка, след която движението ще получи окончателен контрол над света. Но такива „окончателни решения“ предполагат една последваща ера на мир, един Златен век, който противоречи на принципите на постоянната война. Никой фашистки лидер не е успявал да разреши това противоречие.

10. Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото той е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военен елитизъм предпоставя грубо презрение към слабите.

Първичният фашизъм може само да защищава един популярен елитизъм. Всеки гражданин принадлежи към най-добрия народ в света, членовете на партията са най-добрите сред гражданите, а всеки гражданин може (или трябва) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи. Всъщност Водачът, знаейки, че властта му не е извоювана по демократичен път, а получена чрез сила, знае същевременно, че силата му се основава на слабостта на масите; те са толкова слаби, че се нуждаят от някой, който да ги управлява.

11. В една такава обстановка, всеки бива възпитаван така, че да стане герой.

Във всяка митология героят е изключително същество, но в първично-фашистката идеология героизмът е норма. Този култ към героизма е стриктно свързан с култа към смъртта. Не е случаен фактът, че един от лозунгите на испанските фалангисти е бил Viva la Muerte (Да живее смъртта!). В нефашистките общества, на обществото се заявява, че смъртта е нещо неприятно, но трябва да бъде посрещната с достойнство; на вярващите се казва, че това е болезненият път към достигането на свръхестествено щастие. В противоположност на това, първично-фашисткият герой не просто приема героичната смърт, той се стреми към нея, тъй като тя се възхвалява като най-добрата награда за героичния живот. Първично-фашисткият герой няма търпение да умре. В нетърпението си той нерядко изпраща на смърт и други хора.

12. Тъй като и постоянната война, и героизмът са игри, трудни за играене, първичният фашизъм прехвърля своята воля за власт и върху сексуалните въпроси.

Това е произходът на мачизма (който включва както презрение към жените, така и нетърпимост, и осъждане на нестандартните сексуални практики – от целомъдрието до хомосексуалността). Но тъй като дори сексът е игра, трудна за играене, първичният фашизъм е склонен да си играе с оръжия – при което това се превръща във фалистично упражнение.

13. Първичният фашизъм се основава на избирателен популизъм, един вид „качествен“ популизъм.

При една демокрация, гражданите имат индивидуални права, но като цяло те имат политическо въздействие само от количествена гледна точка – следват се само решенията на мнозинството. За първичния фашизъм обаче индивидите като такива нямат права, а Народът се възприема като количество, една монолитна единица, изразяваща Общата воля. Но тъй като никое голямо количество хора не може да притежава обща воля, Водачът претендира да бъде неин тълкувател. Изгубили властта си да упълномощават, гражданите не действат; на тях се позовават само когато играят ролята на Народа. По този начин Народът се превръща в театрална измислица. В нашето бъдеще може да се появи някакъв вид телевизионен или интернетски популизъм, при който емоционалната реакция на избрана група граждани бива представена и приета като Глас на народа.

Поради качествения си популизъм, първичният фашизъм трябва да бъде против „гнили“ парламентарни правителства. Винаги, когато някоя политическа каста се съмнява в легитимността на парламента, защото той вече не представлявал Глас на народа, ние можем да подушим първичен фашизъм.

14. Първичните фашисти говорят Новговор.

Новговорът беше измислен от Оруел, в Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, като официален език на онова, което той наричаше Ангсоц, Английски социализъм. Но елементи на първичния фашизъм са общи за различни форми на диктатури. Всички нацистки и фашистки учебници използват беден речник и елементарен синтаксис, за да ограничат инструментите на сложното и критично мислене. Но ние трябва да бъдем готови да идентифицираме и други видове Новговор, дори и ако те приемат привидно невинната форма на популярно телевизионно токшоу.

* * *

Първичният фашизъм все още ни заобикаля, понякога в цивилни дрехи. Би било толкова по-лесно, ако на световната сцена днес би се появил някой, който да каже: „Искам отново да отворя Аушвиц, искам черноризците отново да правят паради по италианските площади.“ Но животът не е толкова прост. Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от появите му – всеки ден, във всяка част на света. Струва си да си припомним думите на Франклин Рузвелт от 4 ноември 1938: „Ако американската демокрация престане да се движи напред като жива сила, търсейки ден и нощ мирни средства за подобряване съдбата на гражданите си, фашизмът ще добие сила в нашата страна.“ Свободата и освобождаването са нескончаеми задачи.