Партии на кило равно на дефицит на демокрация

Фели Таджер

Политическият живот в България върви по пътя на особено висока степен на неизменна турболентност. Само за три години се смениха пет правителства и три парламента. Причините за това са най-вероятно в стремеж към все по-категорично открояваща се тенденция в подмяна на политическата система на страната. Желанието е очевадно, инициаторите – също. И целта е ясна – изместване на от системни партии и все по-настъпателно и дори арогантно навлизане на новосформирани квази политически образования, обявяващи се за „нови партии”, за партии на новите модерни времена. Достигна се до там, че вече има решаващо участие на несистемните партии в управлението и перманентна демонстрация нетърпимост към традиционните партии от типа на традиционните за развитите демокрации в ЕС народни партии, либерали и социалдемократи. Това участие на квази политически структури е отличителен белег и на сегашното управление. А това, както и даго предъвкваме, няма как да се определи като полезно.

Тези процеси на разграждане на нормалостта започнаха с привидно добро дело – натиск на гражданското общество върху управлението. Нещо, което беше крайно време да се случи. Но понятно защо бъдещото развитие на протестните движения се изроди така, че те се оказаха в пряка зависимост от икономически и политически намерения на неправителствени организации и малки извън или в парламента формации. Те и днес се опитват да диктуват политическите решения на управлението първото правителство на ГЕРБ и на Орешарски и на второто правителство на Бойко Борисов.

В основата на по-голяма част от тези протести (но не на всички) е стремежът към придобиване на власт чрез неизборен механизъм и създаване на недоверие към начина по който се прави политика в страната, „хващане юздите на властта” чрез добиване на статут на водещи политически формации без да са оторизирани от народа за това. Това, както и да го сучем, има толкова общо с демокрацията колкото водата с огъня.

Този стремеж към изместване на властта от парламента и правителството към улицата на големия град е опасен прецедент, който започва все повече да плаши. Защото това определено не е власт от и на народа, а на групи, организирани и финансирани по нетрадиционен (разбирай недемократичен) начин. В края на краищата кои са те? Поредица от млади хора, загрижени за бъдещето на страната, „млади и красиви”, според един алкохолик, имащ се за писател, или лесно купени аутсайдери, членове на футболни агитки? Социолозите за сега мълчат. Няма нито един социален разрез на профила на протестърите, нито анализ на психологията им. Но те очевидно са достатъчно силни, за да насаждат усещане за нестабилност. Не случайно основен стремеж на това правителство е стабилност, докато с участието в него на несистемни партии се генерира неизбежна нестабилност (например чрез ДСБ, някакви граждански квоти на РБ и НФСБ).

Ясно е, че каквото и да правим, няма как да има стабилност без да е известно кои са протестърите, какво целят, как така функционират, как по подаден знак винаги се явяват на улицата, как и защо се финансират и от чужбина. Нали това е български, вътрешен проблем, или вече, според тези, не е? Спночмняте ли си какво скачане и ритане по кокълчетата падна, когато системните партии настояваха за прекъсване на системата на мониторинг от ЕС (чиста намеса в суверенитета), а те крещяха с цяло гърло – няма да стане? Въпроси, на които ако няма точен отговор ще преливаме от пусто в празно, ще се чешем по главата без да ни сърби, ще цъкаме с език и все неща от които ползата за стабилността ще е точно такава, каквото е влиянието на лунните лъчи върху цъфтежа на маргаритките. Иначе казано – никакво.

Нали уж е необходима нормализация и постигане на нов баланс на политическия живот, така щото той да добие вида, традиционен за европейските демокрации – ясно разделение на власт и опозиция и ясна идейна визия на политическите партии в страната. Е, добре, тези протестъри постигнаха ли го? При опити повече от три години ползата е никаква. Е, почти никаква, защото ако можем да причислим към полите вредата, има я.

Да, необходим е баланс, постигнат с политически средства, който към момента липсва, но очевидно той не може да бъде постигнат от измислени и насъбрани отнякъде протестъри или от моделирането на нови квази политически партийки, които мечтаят единствено за властта, като средство за солидно охранване на държавната трапеза и публичен просперитет.

През периода 2013-2015 година, а и до днес перманентен процес на създаването на поредица от нови политически субекти, формации без ясна идейна основа, с основна цел – консумация на властта. Факт е, че този състав на парламента е феномен – в него фигурират представителите на над 18 политически партии (неясно точно колко), като разделителната линия – власт-опозиция на практика не съществува. ДСБ, АБВ, а и НФСБ какви партии са – на властта, или на част от опозицията. Тази политическа шизофрения е гаранция и за бъдеща нестабилност. Разделянето на власт и опозиция е един от основните принципи на демокрацията и неговото ерозиране е опасно за демократичните устои на страната. А това е факт в изпълнителната власт.

Факт е, че примерно афишираната за дясна консервативна партия ДСБ се родее с лявата формация на Т. Дончева, повече, отколкото ДСБ има общи позиции с дясната народна партия ГЕРБ. Факт е, че обявяването на една партия за принадлежаща към дадено идейно направление е повече етикет, отколкото същност – пример - новата формация ДОСТ, която е толкова либерална, колкото астрономите зъболекари. Същото си отнася и за ДСБ, за АБВ, „Атака”, за новите формации на Дончева, Велизар Енчев, Георги Кадиев, и вероятно още няколко, които са в процес на създаване.

Факт е, че всеки прогонен от парламентарната си група депутат се сформира своя партия, за която никой не е гласувал да е в парламента, но те са парламентарно представени. Кой е гласувал на Местан, а не за ДПС, кой е гласувал за Кадиев, а не за БСП, кой е гласувал за Енчев, а не за националистите, а кой беше гласувал за Мирослав Найденов, а не за ГЕРБ? Очевидно този процес засяга всички системни партии и то неслучайно.

Заедно с това е факт, че основната партия в управлението ГЕРБ е в процес на съзряване за абсурдността на ситуацията. Но между узряване за това и наличие на баланс, гарантиращ стабилност, има доста дълъг път, който управлението трябва и е длъжно да извърви. Но едно е да осъзнаеш, друго е да го искаш, трето – да го направиш. Е, дали още да чакаме да се намъдруват? Защото това трябва да е общо политическо решение на всички системни партии.

Именно в това е проблемът – да имаме демокрация значи да имаме ясно разделение между власт и опозиция, а не власт в опозиция и опозиция на власт, при това в рамките на един, приемащ се за единен, парламентарен субект. Нещо, което ни демонститат квази образованията, именуващи се партии. Връщането към нормалната демокрация изисква единство на идейна същност и прокламирана принадлежност – за съжаление сега тези партии са малцинство като брой н този състав на този парламент. Свидетели сме на разбито доверие дори към значението на думите „политически партии”, опита за подмяната им с появата на множество малки партии и формации, мутиращи около нормалността. Което проектира бъдеща политическа нестабилност и създава добра хранителна среда за ново възпроизводство на модела на Вожда-Спасител, нещо което вече сме преживявали нееднократно. Защото това са партии, градящи се около незадоволените амбиции на няколко прегорели политици и икономически интереси, търсещи нестабилността на смутното време.

Е, и какви се перспективите, пи положение, че сега сме в средата на нищо не правенето, на празното говорене? Неизбежна политическа нестабилност, която ще дава отражение върху цялостния живот на страната – социална несигурност, неизбежно настъпление на крайни формирования, създаване на все по-мутиращи идейни образования, които в крайна сметка отново могат да провокират възпроизводство на модела за Вожда-Спасител. Нека да не забравяме, че диктатурите се раждат от привидно в началото ненавиждани от обществото формации, които се превръщат в социални чудовища. Примери – в Италия Мусолини, в Германия – Хитлер, в Русия – Ленин, в Чили Аугусто Пиночет и още две дузини в Африка, Азия и централна Америка. И точно в същата ситуация – на силни обществени турболенции, на не особено чисти икономически интереси и недостатъчно единни системни партии. Кажете ми поне една страна, в която не е станало така?

Спомняте ли си протесърите, които уж защищаваха природата, а фактически работеха в полза на това България да няма зимен туризъм? Ами онези, които скачаха за шеф на ДАНС, без това по никакъв начин да не ги засяга? Ами онези, с тоягите, които обикаляха центъра в София, за да „опазят чистотата на бялата раса”, а пребиха един български гражданин, етнически турчин, защото им се видял малко по-мургав от половината от тях? Това протести на гражданското съзнание ли бяха или в защита на определени политико-икономически интереси? Това кои партии роди и какъв е смисълът на тяхното съществуване? Разбира се, тези „протестъри” не бива да се бъркат с протестите на съсловните организации, или тези, засягащи социални придобивки. Въпреки, че мнозина ги бъркат. А това е само от полза на професионалните протестъри, готови за някои и друг лев да предложат услугите си на всеки. А това е най-лесния начин на някоя мизерна квази партийка да демонстрира социална значимост, каквато реално няма. Разбира се, не без помощта на услужливи медии.

В момента в България има регистрирани над 411 политически партии, Съотнесено към числото на избирателите, които действително гласуват (около 3 милиона) това са около 7300 гласа на партия. Два пъти по-малко, отколкото стигат за избора на един народен представител в парламента. Както и да го гледаме – това е абсурд. Създаването на нови партии още повече утежнява ситуацията и засилва турболенцията. А мераците – те са повече от избирателите. Продължаването на този абсурд ще създава още по-фрагментирани парламенти, още по-измислени коалиции, с цел да се докопат до властта, още по-неясна политическа картина. Мисля, че е крайно време, поне на първи етап да се въведе по-висок праг за коалициите. Сега той е толкова, колкото за партиите. „Атака” влезе с 4% (определено не понасям тази партия), а коалиция от 5 партии и едно обществено движение (общо 6 субекта) – Реформаторски блок, влезе с 5%. Къде е логиката? Това не засилва ли мераците на пишман депутати да правят свои партии? Засилва, и още как. Та той още е в парламента, може да говори от името на избиратели, които реално го имат за ренегат, да гласува закони, да лобира и т.н., и т.н. И още нещо – нека щом един депутат не представлява вече партията, за която е получил гласове, да напуска парламента.

Продължаването на тези абсурди и в икономически аспект това ще добие формата на продължително държавно субсидиране на неясни политически субекти, на безкрайни мераци до докопване до властта, до още по-голямо обществено недоволство от всяка власт, а и като резултат – неизбежен тоталитарен режим.