Криза в кризата

Васил Маргаритов

На 8 ноември т.г. в министерството на околната среда и водите (МОСВ) имаше празненство – експертите празнуваха третата годишнина от одобряването на оперативна програма „Околна среда”. В тази връзка следва да се припомни, че от самото начало на кризата почти редовно се тиражират послания, че усвояването на европейските пари може да се превърне в една най-ефективните антикризисни мерки, само че до този момент това изобщо не се случва. Остава да виси големият въпрос – а възможно ли е да се случи оттук нататък?

Защото ако не се случи, влизаме в сценарий „криза в кризата” – а именно – загуба на средства през периода от 2012 до 2015 год. Може да се окажем в парадоксалната ситуация, при която евро-фондовете – вместо да станат градивен фактор за крехките ни икономика и селско стопанство – създават сериозен риск да ни вкарат в нова финансова трудност, преди да сме излезли от предишната.

Нека на първо място да припомним, че „безвъзмездната” финансова помощ от Европа въобще не е безвъзмездна, защото България си плаща задължителната годишна вноска към Европейския съюз, както правят и другите страни-членки, така че евро-фондовете са преди всичко наши – на европейските данъкоплатци – пари, само че организирани за разпределение по такъв начин, че да се преодолее изоставането в развитието на отделни региони. За България на този етап това означава цялата територия – без изключение.

Освен това нека да имаме предвид, че успешното усвояване на ниво програма протича при средно европейско съотношение 60 : 20 : 20.

Това означава следното:

- 60 % процента за проекта идват от Брюксел като транш към съответната оперативна програма (в БНБ има три евро-сметки за трите различни фонда);

- 15-20 % трябва да се осигурят от държавата-членка като национално съ-финансиране – те се добавят автоматично към горните 60% и съставляват така наречения „грант” – безвъзмездната финансова помощ;

- 20 %, които получателят на гранта трябва да осигури сам – от собствен бюджет, от банка, от т.н. фонд „Флаг”, от целева субсидия, безлихвен заем от ПУДООС, от дарения и т.н. (примерите отразяват националните възможности).

Горното съотношение (60% от ЕС и 40 % на нацинолно ниво) е дадено повече като илюстрация. Естествено – имаш право да търсиш оптимизация и да се опиташ да обърнеш съотношението в 70 : 30 например, а защо не и в 80 : 20 (регламентите не го забраняват), за да имаш по-голяма полза, но преди това трябва да си изработил основния механизъм, а до този момент – три години след старта на оперативните програми – ние го нямаме.

Както и да въртим процентите обаче, поне една трета от парите за един успешен проект следва да се намерят на национално ниво. До този момент единственото сигурно нещо обаче са 60-те процента от Брюксел и откакто в България има одобрени оперативни програми, никога в националния бюджет не е имало достатъчен комфорт по отношение на националното съ-финансиране. Още по-малко го има този комфорт и в проекто-бюджета за 2011 год., да не кажем, че въобще липсва. Изводът е, че държавата се опитва да абдикира от този проблем, оправдавайки се с кризата, което обаче е не е нищо друго, освен липса на каквато и да е стратегия по отношение на евро-фондовете, която ти е жизнено необходима особено и най-вече в условията на криза.

Какво следва обаче от това? Отговорът е прост и тревожен – ако не осигурим собствената порция от съ-финансирането, не получаваме и европейската. Това, естествено, е процес във времето и финансовите корекции могат да настъпят година или две след приключването на даден проект, но те са „неизбежни като смъртта и данъците”, както се изразяват класиците.

Неизбежността произтича от правилото, според което разпределените за усвояване пари по дадено направление могат да „чакат” само две (или най-много три) години, в зависимост от случая. През юли т.г. бяха направени някои промени в регламента, които модулираха това правило (известно като N+3/N+2) и вдигнаха прага за т.н. „големи проекти” в сектор „Околна среда”, а освен това прогнозите по системата Lothar на национално ниво за 2011 също могат да варират в определени граници, но нека въпреки тези условности погледнем цифрите в очите и да видим какво ни очаква.

Нека вземем за пример само една оперативна програма – „Околна среда”, чийто общ бюджет възлиза на около 1,8 млрд. €. От тях абсолютно задължителното национално съ-финансиране е 334 млн. €, което означава, че от ЕС теоретично можем да усвоим 1,466 млрд. €.

Нека не забравяме освен това, че последната фактура по която и да е оперативна програма може да бъде написана не по-късно от 31 декември 2015 год. – след това има само проверки и сертифициране на разходи. И нека разгледаме една сравнитено точна прогнозна таблица за периода 2010 – 2015 год.:

Следоветелно само за една оперативна програма с ресурс от 1,8 млрд. € съществува реална опасност от загуба на 635 милиона евро., т.е. 35% от парите, които очакваме от Европа само по тази програма!

В никакъв случай не следва механично да екстраполираме горните цифри към други оперативни програми, защото всяка една от тях има собствена специфика, но все пак може смело да се каже, че средното ниво на риск не е далеч от посоченото. Това обаче изобщо не е добра новина, защото оперативна програма „Околна среда”, макар и изоставаща, не е от най-рисковите.

От всичко казано дотук следва да заключим, че дори и да се базираме на най-оптимистични прогнози, то след критичната 2012 година – поради съвпадане на крайните срокове на правилото N+3 / N+2 – може да очакваме загуба на значителни средства – в порядъка на милиарди евро.

Колко точно ще бъде тази загуба е въпрос на анализи и изчисления, които не е трудно да бъдат направени, но за това се иска както експертно усилие, така и политическа воля и мъжество. Трябва спешно де се предприемат някакви мерки, за да се дефинира проблемът и да се загубят колкото може по-малко пари.

Към всичко това трябва – за съжаление – да прибавим и действащата в момента икономическа криза. Ето как може да се получи така, че вместо през 2012 и 2013 г. да очакваме излизане от кризата, ние на практика да се окажем пред опасността от нейното задълбочаване поради факта, че сами сме натрупали забавяне и не сме реагирали на процеси и събития, които не са непредвидими. Така че има съвсем реална опасност по отношение на еврофондовете България да генерира вътрешна, собствена криза, която да се кумулира с ефекта на глобалните процеси, което би било крайно нежелателно.

Единствената утеха е, че някой ден може да ни признаят национален принос към класиката и освен смъртта и данъците в понятието „неизбежност” да бъдат включени и българските грешки при усвояването на евро-фондовете – защото няма да има такава, която да не сме направили.