Политиката на НР България спрямо мюсюлманското население (от средата на 50-те г. до 1990 г.)

Йозлем Садъкова

Понятието ”национално малцинство” е възникнало след I-вата световна война, когато държавните граници са прекарани в разрез с етническите. За да се намалят евентуалните протести, са дефинирани някакви права за тези малцинства, които се е препоръчвало да се спазват.

Конституционният съд констатира, че действително в българското и международното право липсва определение на термина "национални малцинства", както и че не е дадено определение на термина "национално малцинство".

Конституционният съд посочва някои от елементите на "националните малцинства":

"В самата ” Рамкова конвенция за защита на националните малцинства” определение на термина "национални малцинства" не е дадено. Като "най-важни елементи" на идентичността на лицата, принадлежащи към национални малцинства, чл. 5, ал. 1 от Конвенцията сочи религията, езика, традициите и културното наследство.”

Според Конституционния съд, определение на "национално малцинство" може да бъде извлечено от чл. 27 на МПГПП:

"В държави, в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства, лицата, принадлежащи към тези малцинства, не могат да бъдат лишавани от правото да имат съвместно с другите членове на своята група собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия или да си служат с родния си език.”

В периода от началото на Хелзинкския процес 1975г. до към 1990г. пред българската държава стои въпроса за интегрирането на онази част от българския народ, която има турски етнически произход и/или изповядва ислям. Също така това население е и гранично малцинство, защото то е в пряк контакт с Република Турция, с чието население има общи етнически и верски характеристики. За тогавашните български власти, това население е неделима част от българския народ, то не е „турско национално малцинство, а мюсюлманско малцинство”, т.е. те не са етнически турци, а ислямизирани в миналото предци от българският етнос и единственото, което ги различава е верската им принадлежност, която им е била наложена насила по време на османското владичество. С този аргумент българските държавници провеждат своята политика на приобщаване на това население. Тази политика, трябва да се провежда с твърди методи, често дори насилствени, за да се ликвидират всякакъв вид белези за принадлежност към турския етнос. Това довело до забрана: на турския език, културни мероприятия свързани с турската народност, посегателство върху верската свобода и верските храмове и др.

Законите за печата (Закон за печата от 24.12.1921 година), както и всички други последвали го изменения и допълнения до Закона за периодичния печат от 10.12. 1943 година, са били сравнително либерални по отношение на правата на малцинствата. Както за образованието на майчин език, така и за печата, периодът от Освобождението до Втората световна война е бил сравнително най-благоприятен от гледна точка на правната рамка и на реално осъществяваните възможности на лицата, принадлежащи към етнически, религиозни и езикови малцинства да имат печатни издания на своя език. Почти всички значителни етнически и религиозни малцинства са имали свои издания и са печатали литература на своя език.

Известни проблеми за някои от малцинствените издания възникват в края на 30-те години и особено в началото на 40-те години. След преврата от 19.05.1934 година, следвайки политиката си на подкрепа на консервативното духовенство срещу кемалистите, правителството връща арабската писменост в училищата, а някои списвани на латиница турски вестника са закрити.

Обменът на население е един от основните методи на националната държава за решаване на “националния въпрос” от началото на ХХ век. Той е основан на презумпцията на националната държава, според която държавата, формирана върху територията, принадлежаща на една етническа общност е обслужваща “националния въпрос” на тази общност трябва да бъде определяща при определяне на етническия състав на цялата държава. За периода от Освобождението до Втората световна война, Царство България участва в четири операции по размяна на население, при които хора, непринадлежащи към българската етническа общност, с изселени от България, или “заменяни” за етнически българи от съседни страни. Всички тези операции включват договори и споразумения, които са сключвани за български граждани от турска, гръцка и румънска народност.

През периода от 1944 до 1990 година за вероизповедание и религиозни общности не се говори. Води се атеистична пропаганда, както сред българските християни, така и сред мюсюлманите, юдеите и другите малцинствени общности. Като известна компенсация за унищожаването на институционалните структури на вероизповеданията в страната и свързаните с тях битово-ритуални традиции и съобразно идеологическите клишета за “интернационализъм”, се предоставят по-големи, но относителни свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура.

На преден план се извежда политиката на “приобщаване на малцинствата към обществото”. Политиката към малцинствата преминава през противоположни крайности: от интернационализъм към национализъм, от защита и укрепване на етническата, (но не и на религиозната) идентичност на малцинствените общности към груби посегателства върху тяхната етническа идентичност, култура, религия и език.

Според Закона за вероизповеданията, от 1 март 1949 година се определя необходимостта България да вземе мерки, необходими, за да обезпечи на всички лица, намиращи се под нейна юрисдикция, без разлика на раса, пол, език или вероизповедание, ползването на правата на човека и основните свободи, включително свобода на словото, на печата и изданията, на религиозния култ, на политическите убеждения и на публичните събрания (според чл. 2).

Конституцията на Народна република България от 1971 година също съдържа обща антидискриминационна разпоредба, която защитава от дискриминация на основата на “народност, произход, религия, пол, раса, образование и обществено или материално положение” (чл. 35). Чл. 53 гарантира свободата на съвестта и религиозните обреди и ритуали като също забранява формирането на политически партии на верска основа.

Наказателно-процесуалният кодекс от 1974 година (Чл. 1, ал. 1) установява принципа на равенство на гражданите в наказателното производство – всички граждани, които участват в наказателното производство са равни пред закона. Не се допускат никакви привилегии и ограничения, основани на народност, произход, религия, пол, раса, образование, обществено или материално положение

От средата на 70-те години България става страна и по документите на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), които макар и да не са международни договори, все пак съдържат ангажименти, включително в сферата на защита на малцинствата

През периодът от 1944 до 1990 година за вероизповедание и религиозни общности въобще не се говори. Води се постоянна атеистична пропаганда, както сред българите християни, така и сред мюсюлманите, юдеите и другите религиозни общности. Със специален Указ, турската гимназия “Нювваб” в гр. Коларовград преминава под разпореждането на Министерството на народната просвета през 1950 година. Тя се приравнява напълно с народните гимназии като предвидените средства за нея от бюджета на Министерството на външните работи се прехвърлят към бюджета на Министерството на народната просвета.

Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 26.04.1951 година декларира “полагането на специални грижи сред турското население”. Освен основните турски училища (повече от 1000 на брой) в страната съществуват седем турски гимназии. На турски език или със страници на турски език по това време излизат повече от десет вестника и едно списание. Българското радио има редовни предавания на турски език. В някои градове функционират държавни театри, които поставят пиеси на турски език. В самия ЦК на БКП се създава специален отдел “за работа сред турското население”, който след това се преименува в отдел за “работа с националните малцинства”.

На 24 и 25 юли 1948 година правителството приема две постановления, с които се урежда редът за разселване на българо - мохамедани от всички околии по българско- гръцката граница към райони в Северна България. По това време, в държавните и обществените организации работят 0,12% , (според преброяването на населението от 1956 година) турци като те обикновено заемат ниски държавни постове и не се допускат до вземането на важни решения. От 97 членове и кандидат-членове на ЦК на БКП само един е турчин, няма българомохамедани и роми. Тези съотношения се запазват и в следващите години.

На Пленума на ЦК на БКП през октомври 1958 година се утвърждават приетите преди няколко месеца от Политбюро “Тезиси за работа сред турското население”. в “Тезисите” е за сливане на турските с българските училища като турският език започва да се изучава в гимназиите, полувисшите и висши учебни заведения като “отделна учебна дисциплина или факултативно”. На същото заседание на Политбюро от 21.06.1958 година се взема решение за постепенно смесване на турските и българските училища.

В началото на 60-те години започва идеологическа подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българските мюсюлмани. С Решение № 84 на Политбюро на ЦК на БКП от 25.02.1969 година се критикуват лозунгите за “културно-национална автономия” като се говори за “идейно-политическо и морално единство на всички трудещи се в НРБ”. С Решение на Секретариата на ЦК на БКП от 17.07.1970 година се предвиждат организирани действия за “пълно избистряне” на националното самосъзнание на българо-мохамеданското население. Земите на това население са кооперирани, забранява се четенето на Корана, мерки които водят до на една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция. Първата изселническа кампания е през периода 1950 – 1951 година, когато след продължителни държавни пререкания близо 154 000 турци емигрират от България. Причините за тази емиграция са няколко – част от тях са в продължителния застой в емигрантския поток, който винаги е съществувал между двете страни, други са в напрежението от политическия натиск – страха от посегателството върху религията и нейните външния проявления, от предстоящата колективизация на земята и все по-неотклонното налагане на начин на живот, влизащ в драстичен разрез с принципите и ценностите на българските мюсюлмани.

На 27.07.1956 година Министерството на външните работи на НРБ връчва вербална нота № 63 461 на Турската легация в София. В нея се заявява, че “правителството на НРБ е готово да разгледа благосклонно въпроса за заминаването на български граждани от турски произход при свои близки, изселили се вече в Турция, по списъците, представени до тогава от легацията на Турция в София.

Втората емиграционна вълна следва подписаната през март 1968 година Изселническа спогодба между България и Турция за изселване от НРБ в Република Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция през 1952 година. Тя дава възможност за емиграция в Турция на “български граждани от турски произход”, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година. По този ред между 1969 и 1978 година от България емигрират 130 000 души.

На 19.VI.1984г. Политбюрото на Българската комунистическа партия взима решение „За по-нататъшно обединение и сплотяване на българските турци към делото на социализма и към политиката на БКП”. Министерски съвет съставя специална програма спрямо това население, която включва: забрана на майчиния език, елиминиране на дейността на мюсюлманското духовенство и забрана за строеж на джамии. С тази стратегия държавното ръководство цели да се разбие стереотипа, че „мюсюлманинът е турчин”. Пристъпва се към провеждане на политика, противоречаща на ангажименти договорености, поети по хелзинкските споразумения, като най-ярък пример за това е насилствената смяна на имената на това население. За период около 6 месеца (кр на 1984г- март 1985г) 850 000 души са със сменени имена и от тогава те са наричани вече „българи с възстановени имена”.

Реакцията на Република Турция и страните, поели ангажимент по Хелзинкския процес не закъснява. По време на 10г. юбилей (1985г) от подписването на Заключителният акт на СССЕ, турската страна оповестява случващото се в НР България с т. нар. „български турци”, с цел да се даде по-широка гласност на проблема. Воденето на тази политика от страна на турската държава не приключва само с изявленията в Хелзинки. Турските дипломати разясняват проблема на редица международни форуми, като:

1. 74 конференция на Интерпарламентарния съюз в Отава (2-7 .IX.1985г);
2. Ислямския комитет в Дака (10-15 IX.1985г)
3. на есенната сесия на Съвета на парламентаристите от Европейския съвет в Страсбург (25септ-30 окт. 1985г.)
4. настояване поведението на България да бъде разгледано в Центъра по правата на човека към ООН в Женева.

Появява се и т. нар. „турското национално-свободително движение в България”. То е с статут на нелегална организация на български турци, съпротивляваща се на т.нар. „Възродителен процес“ и просъществувала от юли 1985 до юни 1986 година.

През 1986г. партийните органи вземат решения, да се доведе до край процеса на „ възстановяване на българското етническо съзнание на това ислямизирано население”, като се засегне традицията в религиозната сфера. Настоява се за общи гробища, особено в районите с възстановени имена. Това решение е израз на обидно отношение и незачитане на спецификата на обреда както на мюсюлманското, така и на християнското население. С това решение на практика се нарушават ангажиментите на държавата, поети с подписването на Заключителният акт в Хелзинки (СССЕ, преименувано от 1995г. на ОССЕ). – параграф VII – „За зачитане правата на човека и основните свободи, включително на мисълта, съвестта, религията или вярата.”

На заседание на Съвета за координация на дейностите във връзка с обстановката в страната, проведено на 15 юни 1989г.и ръководено от зам. министъра на външните работи в онзи момент, Иван Ганев, се дискутира лансираната от турския министър-председател, Кенан Еврен , по радиото „Гласът на Турция” теза, че : „ има достатъчно авторитетна документация за наличието на турско малцинство в България”. Българският външен министър Петър Младенов заема трезва позиция, като споделя по време на дискусиите: „За съжаление никой в света не приема, че в България няма турско малцинство. В момента няма нито един наш съюзник който да приема нашата теза.”; „Ние не можем да бягаме от разговори и в тях трябва да се изхождаме от разбирането, че отношенията между държавите трябва да се градят единствено и само по пътя на мира и сътрудничеството. Разговорите ни с Република Турция трябва да протичат на основата на равнопоставен диалог, на ненамеса във вътрешните работи. Всички ангажименти, които България е приела по международни споразумения, трябва да продължаваме да изпълняваме.”

Третата емиграционна вълна е между 1 юни и 22 август 1989 година и е свързана пряко с последствията от кампанията за насилствено преименуване от края на 1984 и началото на 1985 година. На 7 юни 1989г. на среща с политическия елит Тодор Живков не оставя никакво съмнение за смисъла на очертаващото се масово изселване:

„Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.”

Въпреки уверенията от страна на управляващите, Турция не е готова да приеме голяма изселническа вълна на територията си. На българо-турската граница се възцарява хаос и на 21 август 1989 г. преминаването на превозни средства и хора е спряно от турските власти. Между отварянето и затварянето на границата от турската страна, от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 души успяват да емигрират, а до отстраняването на Живков от власт около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи. До края на 1990 г. в България се завръщат над 150 000 от изселниците.

Поведението на властите, спрямо „мюсюлманското малцинство” довеждат до явната изолация на България в световен план. Турция има откритата подкрепа от САЩ, Канада и Великобритания, ФРГ афишира все по-силна поддръжка на Анкара, само Гърция и Франция (от ЕИО) се въздържат. На XVIII конгрес на Социалистическия интернационал в Стокхолм се настоява „ да бъдат осъдени репресиите срещу турците в България. Унгария порицава българската политика към турското население; Югославия заявява, че :”ще подкрепи на всички международни форуми позицията на Турция”. Представители на Либия, Катар, Кувейт също осъждат България. Турската страна намира съюзници и за предложения от нея тристранен механизъм за преговори, според който те трябва да се водят с посредничеството на ООН, чрез нейния върховен комисар за бежанците от една страна и България и Турция от друга. Като бъдещи посредници в диалога се заявяват Иран, Австрия, Швейцария и др. страни. Кулоарната дипломатическа информация донесе, че има възможност СССР да окаже натиск върху България. В този план се коментира спешното пътуване на съветския посланик в Анкара, Алберт Чернишев, до Москва и обратно през София за Турция.

Негласното признание за изолацията на България и за провала в балканската и политика, загубата на позиции и съмишленици в регионален план е предпоставка за неблагополучия и провал и в политиката на страната и в и на по- високо европейско и световно ниво. Главна задача на дипломатите в чужбина, в международните и неправителствени организации е поставено: „снемането на въпроса за българските мюсюлмани и недопускането на каквито и да е било резолюции и решения по този въпрос, които да засягат авторитета на България”. България търси подкрепа от съветските си партньори.

Май 1990 г. към Съвета на Европа е създаден специален орган – Европейска комисия „Демокрация чрез право”. Тя действа като продължение на Хелзинкския процес при нови условия и оказва влияние върху други структури, ангажирани с европейското сътрудничество в хуманитарната област, както и съществен принос за формиране на съвременния европейски инструментариум в областта на закрилата на правата на лицата, принадлежащи към националните малцинства.

На конференция проведена в Копенхаген от 5 до 29 юни 1991г. (с участието на представители на 35 държави членки в СССЕ) се приема Заключителен документ (Декларация), чиято Четвърта част е посветена на проблемите на националните малцинства: зачитане правата на лицата, принадлежащи към национални малцинства; принадлежността към национално малцинство е въпрос на личен избор; използването на майчиния език; защита от поощряване на идентичността на тези малцинства и др..

През 1991г. във връзка с провеждането на Възродителния процес са повдигнати обвинения срещу Тодор Живков, ген. Димитър Стоянов, Петър Младенов, Георги Атанасов и Пенчо Кубадински. Първоначалният състав на обвинението е чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс и се отнася до проповядване и подбуждане на расова и религиозна вражда. През 1993 г. обвинението е заменено с ново, формулирано като "престъпление по служба".

През следващите години делото е разделено на пет отделни дела. През февруари 1995 г. Военната колегия на Върховния съд при едно от поредните връщания на делото за доразглеждане издава изрично указание да бъдат разпитани всички лица, които имат отношение към репресиите през периода 1984-1989 г., което значително забавя и затруднява по-нататъшните следствени действия. В края на 1997 обвинителен акт все пак е внесен, но след няколко месеца състав на Върховния касационен съд връща делото за доразследване с аргумента, че това указание не е изпълнено. Междувременно Тодор Живков и Димитър Стоянов отпадат като обвиняеми, поради смъртта им. През 1998 делото е прехвърлено от Прокуратурата на въоръжените сили към Софийска военно окръжна прокуратура, поради промяна в Наказателно-процесуалния кодекс. В началото на 2007 г. има изказвания от прокуратурата, че делото може да прекратено поради изтичане на давността.

Днес турската общност е част от българския етнически модел и запазвайки своята уникалност, се социализира успешно в обществото и постига пълноценно съжителство с представителите на останалите етнически общности. Тенденциите са красноречиви по отношение на една основна теза: личните качества и умения са от решаващо значение при възприемането на даден човек. Имайки предвид епохата, в която живеем, глобализацията и придружаващите я процеси, религиозните и етническите различия остават на заден план, за да предоставят възможност за сдружаване в името на общите проблеми на човечеството.