Керим Молла Хюсеин

Връщам се в спомените си за онези дни с болка в сърцето. Това бе времето, когато мечтите и надеждите ми за бъдещето се сринаха и бяха стъпкани и унищожени безвъзвратно.

Роден съм през 1960 в Долни Воден, едно малко, китно селце в полите на Родопите. От малък имах мечта – да уча медицина в университет и да стана лекар. Четях много, бях прилежен в учението, но уви това не бе достатъчно за да имам отлични оценки.

Според учителките ми в гимназията – българки, все нещо не ми достигаше, отнасяха се с ирония и сарказъм към мен, все изопачаваха и нарочно грешаха името ми. Често ме прекръстваха “уж на шега” с български имена – Кирил, Красимир... да съм свиквал, че по-лесно да ме “покръстят”. Понасях всичко с мълчание и търпях само и само да успея да завърша. Въпреки всички несгоди през 1978 завърших средното си образование с мечтания висок успех – отличен 5,50. Подготвях се за кандидат-студентските изпити във ВМИ - Пловдив - неуморно, бях толкова ентусиазиран! Помня, че изпитите бяха някъде през лятото, не помня вече точните дати... Явих се, разработих изчерпателно темите, които се паднаха и зачаках с трепет резултатите... Не ме приеха. Дори не ми позволиха да проверя и разбера поради какви причини не отговарях на поставената изпитна летва... Бях разочарован, но не загубих надежда. Реших, следващата година отново да кандидатствам. Игнорирах всички, които ми казваха да се откажа, че няма надежда защото “такива” като мен не ги приемали ... Бях млад и наивен. Вярвах, че въпреки всичко има надежда.

През есента на същата година – 1978, милиционерите арестуваха баща ми по донос, че бил развивал подривна дейност срещу държавата. Държаха го 5 дни в ареста и когато най-сетне го освободиха го прибрахме с майка ми полужив-полумъртъв – в безпомощно състояние. Бяха му нанасяли системен побой, придружен с глад и обезводнен. Имаше три счупени ребра, пукната бедрена кост, избити зъби... с колата на наш роднина, брат на майка ми, го настанихме в болницата в Асеновград. И там отношението не беше кой знае колко по-различно, прегледаха го на две- на три, наместиха счупванията, превързаха го, изписаха му лекарства и го пуснаха. Възстановяването му беше бавно и трудно, тъй като той беше вече на възраст, отслабнал физически. От тревоги и изтощение майка ми получи хипертония. Налагаше се да се грижа и за двамата и така отложих кандидатстването си за неопределено време напред. Намерих си работа във винзавода в Асеновград. Заплатата ми бе малка, но някак успявах да посрещам всички разходи. Най-много ме болеше от нихилистичното отношение, с което бях посрещан навсякъде. Милицията си позволяваше произвол, за който не бях и подозирал, че може да съществува. Бяха наложили вечерен час. Дори и да не го нарушиш често ти искаха пари – ей така, за нищо. Ако дръзнеш да ги попиташ за какво са, сумата растеше. Започваха от 5 лева и можеше да стигнат и до 20, а това тогава си бяха много пари! Ако не им ги дадеш или пък нямаш – те пребиваха. Така пострадахме с мой братовчед, на връщане от едно съседно село, където бяхме отишли на гости. Травмите от палките и ритниците преминаха, но раните от обидните думи, с които ни нарекоха – никога. Чудя се с какво сме заслужили такава омраза?!

Оправданието за историческата обусловеност не издържа. Моите деди не са били никога обвързани с насилие. Занимавали са се със земеделие и животновъдство.повтаряше ми се, че едва ли не ние – всички турци в България трябва да плащаме за грехове натрупани от османската власт, която много българи упорито продължават да наричат – турско робство. Така беше тогава, преди 1989, но и сега, в наши дни няма промяна. Говори се за демокрация, падане на тоталитарната власт, гражданско общество...но като че ли умовете и сърцата на много хора не са съвсем готови за това. Заради Възродителния процес много от роднините ми заминаха в Турция при отварянето на границите. С някои от тях загубих връзка, а с други не се бях виждал от години. Питам се какъв бе смисълът от целия този фарс???

Дори след като ме принудиха да си сменя имената отношението към мен и близките ми не се промени с нищо! Религиозен съм, вярвам в по-висшата сила, която следи за баланса между добро и зло и ми е трудно да си представя как е възможно да се стигне до такава крайност в провеждането на тази измислена реформа, че да сменят дори имената на починалите, да изкъртват надгробните им плочи, за да слагат други на тяхно място – с български имена! Лишаваха ни от родова памет! За подобно безумие дори нацистите не се бяха сетили! Но докато за геноцида спрямо евреите свободно се говори в цял свят и българите гордо се бият в гърдите колко са помогнали за тяхното спасяване, то за гибелта на турците – избити в лагери или безследно изчезнали не се споменава никъде или това се омаловажава. Дори и днес по новините текат подобни репортажи, целящи да иронизират и изопачат желанието ни да говорим на майчиния си език, да учим Корана и да запазим самобитността на своята култура. Всеки дръзнал да заклейми тогавашната власт, му навлича купища проблеми в обществото, в това число и подозрение, че разпалва етническа вражда и нетърпимост.

Не съм писател, нито поет за да опиша всичката мъка, която преживях и на която бях свидетел. Надявам се само и вярвам, че все някой ще успее да разкаже и хората да разберат, да отворят умовете и душите си за да живеем по-добре.