Айше Шабанова

Казвам се Айше Шабанова. Родена съм през 1979 г. в гр. Никопол. Завърших началното и средното си образование в родния си град. Спомням си, че когато бях малка се провеждаше кампания за променяна на имената. Тя засегна майка ми –Джеврие и баща ми Халил. Аз бях записана по документи с българско име, но сред близки и роднини никой не ме наричаше с него. Страдах и ми беше много мъчно, тъй като си харесвам моето, кръстена съм на любимата ми баба, но се налагаше извън дома да се представям и да се запознавам с други хора като Кремена... Името, само по себе си е красиво, но не е турско, не е това с което са ме дарили моите родители. За мен това е много важно!

Помня също, че ни беше забранено да говорим на друг език освен на български. Ние със семейството и близките ми не спазвахме забраната и вкъщи си говорехме само на турски, така го научих и усъвършенствах. Но дори и днес, доста хора в България и особено в градове като Плевен и София, ме поглеждат странно и с неприязън щом проговоря на турски, а често когато си кажа името се отдръпват като от нещо мръсно. Дори веднъж една позната ме питаше да й обясня каква била разликата между турци и цигани – за нея двата етноса били еднакви и не правела разлика между тях. Понякога ми е смешно и тъжно за такива хора.

Когато бях в 4-ти клас с майка ми бяхме излезли на пазар. Всичко беше нормално до момента, в който една възрастна жена се блъсна в мен. На мен първоначално не ми направи впечатление, докато тя не се обърна, сочейки ме с пръст и с викове че съм й откраднала портмонето. Вцепених се на място от шока. Видях портмонето, което лежеше на земята, между мен и нея. Майка ми, която беше близо до мен и купуваше зеленчуци остави всичко и дойде да види какво става. Жената ме бе сграбчила за яката, дърпаше ме и крещеше по мен, наричайки ме с ужасни обидни думи. Не бях виновна! Учили са ме, че кражбата, както и другите престъпления е грях. Никога не бих посегнала на нещо чуждо! Плачех, дърпах се. Майка ми ме защити. Отскубна ме от ръцете на онази жена. Започна да говори на побеснялата от яд непозната, да й обяснява, че греши като ме обвинява в нещо, което не съм направила. Но стана дори по-зле. Онази викаше, че всички турци са били такива – крадци, мошеници... Удари шамар на майка ми. Намесиха се и други хора – някои в наша подкрепа, някои в нейна. Дойде един съсед от нашата махала, който бил наблизо и чул глъчката. Развика се на нападателката и ни каза да тръгнем с него към къщи, че ще ни пази.

Но преди да стигнем ни засече една кола на милицията. Качиха ни и ни закараха в участъка. Разпитваха ни по отделно. Мен ме сложиха в една мрачна стая и ми казаха да чакам. След доста време дойдоха две възпитателки от Детската педагогическа стая да говорят с мен. Обясниха ми колко е лошо това, което съм направила, колко е страшно в изправителното училище и че ще ме изпратят там ако пак открадна нещо. Колкото и да им обяснявах, че не съм откраднала нищо от никого и че бях набедена те не искаха да ме чуят. Смееха ми се ехидно и клатеха глава. Смятаха, че ги лъжа. Чувствах се отчаяна, обидена, унизена. Ядосвах се, че се отнасяха така лошо с нас. Семейството ми е е богато, напротив. Понякога едва свързвахме двата края, но сме работливи. Такова несправедливо обвинение тежи като огнено клеймо.

След инцидента този ден реших, че трябва да направя всичко по силите си за да променя нещата в живота си. Работя от 16 годишна възраст. Кандидатствах в Софийския университет и ме приеха да уча начална педагогика. Завърших през 2002 г. Участвах в студентски бригади – в Англия и Шотландия. Спестявах и през 2006г. си намерих работа в Испания и заминах за град Малага. Костваше ми много усилия да си стъпя на краката. Работех на две, а понякога и на три места – в магазин за хранителни стоки, във видеотека и в едно фото ателие. Но мога вече гордо да кажа, че успях. Живея в чудесно апартаментче, имам хубава почти нова кола, всеки месец изпращам пари на родителите си за да ги подпомагам. Планувам скоро да ги взема да живеят при мен. Искам и те да се почувстват така спокойни и щастливи. Всяка година си идвам за панаира в Никопол – в края на лятото, но за съжаление не виждам нещата да се променят към по-добро – а обратното. В Испания няма такова негативно и неприязнено отношение към турците. Не се прави такава сегрегация и всичко е нормално и естествено. Запознах се с доста мои сънародници, много от които са от България. Успях да изградя сериозна връзка с едно момче – испанец и сме много щастливи. Надяваме се да се оженим и да имаме семейство скоро. Аз направих избора за себе си. Не желая и децата ми да бъдат подлагани на подобно унижение, както беше с мен и моите връстници.