Салют за ДС – 3

Васил Маргаритов

Да се върнем към аксиомата, според която специалните служби и лустрацията на бивши режими са неизбежен дневен ред за държавниците в т.н. „преходни” периоди. Както вече се видя, мерките против бивши или настоящи политически противници са разтгеливо понятие и варират от толерантност до терор. При авторитарните системи в сила е правилото, че човешкият живот не струва нищо и основните свободи са само в лозунгите – и именно поради тази причина използването на удобни представители от нежелани политически формации не е проблем, защото и на тях им се гарантира същата несигурност, каквато и на правоверните партийци. По този начин белите и черните овце в стадото не се различават и си остават просто овце.

Съвсем различни са паралелите и практиките в демократичните системи. По-високата степен на свобода на съвестта и относителната професионална самостоятелност на държавните постове предполага изграждането на доверие в институциите и дефиниране на границите на независимостта им, отвъд които партиите пипат много внимателно. Такава система самопоражда нуждата от експерти и еманципира партийните лидери от грубо вмешателство, което е изкушение за всяка власт. Подобни примери, и то по високите етажи на властта отвъд Желязната завеса, далеч не са малко и са наистина показателни.

Да вземем например изумителната биография на покойния френски президент Франсоа Митеран. Като студент по право той гравитира около разни ултрадесни политически формацийки, което си е било съвсем в духа на времето. Ето защо не е учудващо, че през Втората световна война започва кариерата си като младши държавен служител в режима на Виши, но проявява политически си усет и успява навреме да смени лагера, за да обере славата на сподвижник на Съпротивата. След капитулацията на Германия висшите служители от режим на Виши са подложени на нещо повече от лустрация – имало е присъди и разстрели, имало е обществени порицания – но мосю Митеран избягва тази съдба. Следват дълги години полезно натрупване на опит в лявото политическо пространство на Франция. Прави впечатление обаче, че този „образцов опортюнист” (по израза на Т. Джуд) внимателно избягва основните сталинистки и маоистки течения, предпазва се от гафове и увлечения и неусетно се превръща в единственото избираемо лице на левицата. В същото време, след историческата си президенстска победа през 1981 год., когато става първият пряко избран социалистически държавен глава в Европа, Митеран не се поколебава нито за миг да изостави предизборните левичарски лозунги и да подходи прагматично към властта. Ето защо почти веднага разпуснал парламента и осигурил безпрецедентна победа на социалистите, разгромявайки както комунисти, така и десница. Само за година обаче Митеран проумява уроците на икономиката и прави завой, за да успокои безпокойството на бизнес-кръговете и да предотврати икономическата криза, която вече се очертавала на хоризонта на „френския път към социализма.” Митеран не се поколебава да приеме стратегията на консервативния икономист Реймон Бар. През 1984 год. Митеран вече е отстранил четиримата комунистически министри в правителството и предава управлението на бюджета и икономиката в ръцете на Жак Делор (бъдещ председател на ЕК), като в една своя реч призовава към „модернизация по американски.” Комунистическите съюзници и колегите му социалисти били шокирани, но кризата била избегната. Национализацията като концепция и практика също била набързо ревизирана и най-последователните приватизатори били именно социалистическите кабинети от последните години на президентството на Митеран.

Защо е показателен този пример? Може би защото именно по времето на Митеран, при това без сам той да го съзнава, са били поставени основите на така наречения „антилустрационен” начин на политическо поведение. Опортюнизъм и отстъпление от партийни принципи, прагматизъм и готовност да се използват идеите на политическите противници, когато това е необходимо – ето това е тактиката на Митеран. Но тя не би могла да бъде нито за миг печеливша, ако в политическия живот на Франция бе останала и сянка от съмнение за произволен лов на вещици, въпреки че поводи в новата френска история не липсват – Петен, Виши, голистките режими и дори модата на презокеанския макартизъм са давали достатъчно основания за това. Но за чест на Митеран трябва да кажем, че той никога не посяга към този евтин инструментариум и използва всичките налични сили на нацията, за да остане в историята като един от най-успешните ѝ президенти.

Подобна толерантност обаче преполага и морални компромиси – това не може да се отрече и именно това е главното оръжие на „лустрационистите”, ако може да ги наречем така. Ето още един пример в тази връзка – през май 1973 год. се е състояла първата официална съветска визита в Бон, начело с комунистическия лидер Леонид Брежнев. Срещите на върха се оформили в своеобразин интересен „триъгълник”, може би единствен по рода си в историята. На масата на преговорите от немска страна седели Вили Бранд – активен нелегален антифашист през цялата световна война; и Хелмут Шмит – артилерийски фицер от армията на Хитлер, служил като такъв също през цялата война, включително и на Източния фронт и дори награден с железен кърст. От страна на СССР седял генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев – офицер от сталинската червена армия, сражавала се срещу окупационните немски войски. Дипломатическата подготовка била добра и преговорите не се провалили, защото била измислена общоприемливата формула, че през военните години всички мечтаели само за едно – как по-скоро да свърши войната. Въпреки това обаче Вили Бранд с известна горчивина отбелязва, че „когато се разменят спомени от войната, истинските и фалшивите винаги вървят ръка за ръка.”

Този исторически паралел може би е на път да обясни феномена, при който става ясно, че в крайна сметка „лустрацията” в най-общ смисъл – като призив за прочистване на управленските редици – никога не е работила ефективно. Може би в някои кратки периоди, по време и след съдбоносни обществени промени, тя би могла да бъде инструмент за успокояване на обществените страсти и постигане на равновесие. Но само при условие, че не се изпуснат моментът и мярката.

Но независимо от това дали една лустрация се е случила или не, най-важният въпрос остава да важи и след нея – и той се състои в това как да продължим да се отнасяме към хората, които са работили за някакъв предишен режим, по времето на който са били нарушавани основни човешки права и са били извършвани престъпления? Къде е златният критерий, коя е границата на справедливостта? Отговорът е в живота и в примерите от историята, подобни на горепосочените. И този отговор не е толкова трудно да бъде формулиран, защото критерият е един-единствен и просто не може да бъде друг – това е Негово величество Националният интерес. Само той. Пред него бледнеят всякакви други съображения; пред него понякога пада в жертва дори необходимото възмездие.

Всичко дотук бе казано с една единствена цел – да се изгради все пак някаква линия на разграничение. Да се посочи принципната разлика в историческата приемственост, макар и с рисковете за известна провокация. Защото както Хелмут Шмит, офицер от хитлеровата армия, две десетилетия след краха на нацизма може да представлява Федерална Република Германия в междудържавно отношение, така и сега никой не мисли да прави лустрация на госпожа Ангела Меркел, която преди 20 и повече години пък е била активен член на областен комитет на Свободната немска младеж (FDJ), еквивалент на ленинския комсомол в бившата Източна Германия. Ясно е, че ще има възмутени от подобно твърдение, но такива са фактите. Освен това никой не се опитва да отрича явните противоречия и коварните завои на политиката.

Идва ред обаче и на по-тежкото сравнение. През шейсетте години на миналия век, въпреки сталинските чистки и танкови инвазии, т.н. „народни” социалистически демокрации на изток от Виена все пак получават международна легитимност и статуквото е закрепено, макар и на върха на ракетите, след като и двата идеологически лагера нямат изгода да „сгорещяват” Студената война. Това обаче не минава без морални поражения. Умението да се подчиняват тясно партийните емоции на по-висши национални цели и мъдростта да се оценява управлението именно на тази база се оказаха нелеки препятствия пред новите демокрации, в каквато живеем и ние. Затова и толкова безнаказано минават популистките опити за „късни” лустрации – почти незабелязано минава и фактът, когато депутати от управляващата партия само преди седмица гласуват по команда „въздържал се” и така на второ четене сами бламират собствената си поправка в Закона за дипломатическата служба, която трябваше да осигури триумфа на лустрационното им начинание. Дали са осъзнали нелепостта на почина? Или са се вслушали в напътствията на професионалистите? Или отлагат пропагандния ефект за по-късните изборни месеци? Всичко това предстои да видим, но междувременно не може да не им напомним, че като политици и народни избраници дължат обяснение, което да е достойно и обосновано, а не мижитурско и мълчаливо.

В тази връзка винаги си спомням поведението на Хавиер Солана, когато поемаше поста на генерален секретар на НАТО. В медийното пространство тогава незабавно се завъртяха критики, че в младостта си е изповядвал социалистически идеи, бил е министър в социалистическо правителство и нерядко е критикувал политиките на САЩ и на Алианса. Микрофоните и прожекторите бяха насочени към новия генерален секретар, настояваха за отговор и той го направи. Но как го направи? От позицията на своя безценен опит, от висотата на експертното си мнение и от бастиона на чистата си съвест Солана просто заяви – „само идиотите не се развиват.”