Източване чрез популизъм

Васил Маргаритов

Приемането на страната ни в ЕС донесе ново качество за българските общини – те се превърнаха в горди получатели на финансова помощ от общността. В резултат на това всички затаиха дъх, кроейки планове, и показаха ентусиазъм, втурвайки се да пишат проекти за почти всяка процедура, която оперативните програми обявяваха.

Днес – почти 4 години след фанфарите на заветното членство – в повечето от местните власти (а и не само там) се възцарява нещо като евроскептицизъм – поне спрямо възможността европейските пари да влизат ритмично, ефективно и справедливо в зажаднелите за инвестиции общини. В същото време (и съвсем естествено) в службите на Европейската комисия, отговарящи за усвояването на европейските фондове в България, се възцарява нещо като „българо-скептицизъм”.

Формалната причина е ясна – от почти 10 милиарда евро за първия седем-годишен период сертифицираните разходи до този момент не биха могли да се измерват с повече от жалките 6 % – ако честно отчитаме риска от неминуеми санкции. Изследването на KPMG от юни т.г. посочва малко по-оптимистична цифра – 10%, докато в същото време официалната позиция на правителството гравитира около 13%. Нека обаче за удобство на изложението се придържаме към нивото от 10% (Това се разминава с моята визия - до момента реалността е 6%, но на този етап няма как да го докажа).

Нека поясним – сертифицирането на разходи от Брюксел е единственият – макар и не окончателен – критерий за усвояемост. Проверките не спират с приключването на който и да е проект и финансова корекция може да бъде наложена дори години след това. Подобен сценарий, за съжаление, се случва много по-често, отколкото се предполага. Нека да припомним, че въпреки усилията на държавите „отличници”, усредненият праг на успешно секртифицирани разходи в ЕС трудно ще надвиши 60% – към 2010 официалните доклади сочат 53%. Можем само да си представим как сме изглеждали в очите на бивш испански премиер, пред когото настоящият български обеща ефективно усвояване от 90% до края на мандата си!

Специалистите обаче не се заблуждават и поначало към страната ни имаше достатъчно сигнали, че ниската усвояемост за първия програмен период е логически предизвестена – и въпреки това досегашният резултат е наистина стряскащ. Основната причина бе посочена от европейските ни партньори още в предприсъдинителните документи – много слаб административен капацитет както на централно, така и на местно ниво. За повечето от нас това звучеше като лесно преодолимо препятствие – но ето че се изнизаха 10-ина години и ние все още сме в нулева мъртва позиция. Членуваме в ЕС, но продължаваме да кретаме през проблемите с една раздута, тромава, немотивирана, подкупна и шуро-баджанашка администрация, която се управлява от несъстоятелни и често абсурдни политически назначения. Всички гръмки лозунги и напъни са вече в прахта – системата е отчайващо нереформирана. Въпросът е дали изобщо е реформируема.

Но да се върнем към общините. Поне един грях не може да им бъде приписан – административната реформа трябваше да бъде измислена, организирана и катализирана от централно ниво. Общините не могат да са движещата сила в една такава реформа, те не могат да бъдат правителството. Те трябваше да са партньори и съюзници в този процес, за да може противопоставянето „столица – периферия” да се замени с нова стратегия за регионите.

А какво се случи вместо това? Общините станаха жертви – в прекия и преносния смисъл – на недомислиците на централно ниво. Когато се открие нередност в проект, където получател (бенефициер) на безвъзмездна финансова помощ е общинска администрация, обикновено се налага финансова корекция, която „отрязва” определен процент от разходваните по проекта средства. Това „отрязване” не било санкция – твърди централната власт – а се правело за защита на интересите на общността.

Има обаче подробност – финансовите корекции обикновено водят до спиране и проваляне на проектите. Едва ли някой живее с илюзията, че средната българска община притежава уменията и възможностите да привлече допълнителен ресурс, за да покрие „отрязаните” средства за една или две финансови корекции плюс недопустимите и непредвидените разходи, а на това отгоре да изплати и лихвите, които не могат да се финансират по оперативните програми. Прибавете към това хроничните дефицити по общинските бюджети, който често не покриват текущите нужди, прибавете и отраниченията на Закона за общинския дълг (ЗОД) и ще получите ясна представа за ситуацията. Която, ведно с казаното в началото, може накратко да се опише в 4 основни пункта:

- процесът на усвояване на европейските фондове не е подсигурен с административна модернизация, капацитет и визия;

- оставени сами на себе си, общините не могат да усвоят европейските средства, предвидени за самите общини;

- налагането на финансови корекции само на един от участниците в сложния процес на усвояване е несправедливо и ако срочно не се въведе компенсационен механизъм, обрича повечето проекти на безвъзвратно неизпълнение;

- твърдението на правителството, че европейските фондове са единствената възможност за инвестиции в общините, е по същество абдикация на държавата от една от основните ѝ функции – провеждане на задължителни за ЕС политики, които трябва да се осъществяват независимо от източника на финансиране.

При това положение обаче възниква спонтанният въпрос – а откъде толкова декларирани успехи напоследък, рязане на ленти, откриване на обекти, обещания за пътища и магистрали?

Много просто – част от публиката бърка популизма с математиката. А реалната цифра е сметната в Брюксел и изглежда така – 10% – нали не сте забравили? Да се опитваш с медиен шум да печелиш рейтинг и да градиш положителен образ за себе си не е нито необичайно, нито подсъдно – правят го всички политици по света. Проблемът е, когато се премине границата на добросъвестността и започне да се крие математиката, т.е. истината.

Трябва, следоветелно, да си отговорим на въпроса – каква е в такъв случай цифровата разлика между въпросните неокончателни 10% и парите, които в момента плащаме по онези проекти, за които се гърми, че са успех в усвояването? И откъде ще се плати тази разлика, ако – не дай боже – Брюксел вземе, че не одобри всичките плащания по тези проекти?

Нека отговорим на горните въпроси в обратен ред. Първо: суми по плащания, които не се одобрят от Брюксел, са за сметка на страната-членка. Т.е. за сметка на нашия джоб.

Второ: за последните две години фискалният резерв е намалял с 55% и се крепи на санитарния минимум. Т.е. плащанията за великите магистрални начинания, оскъпени с безброй допълнителни – и неприемливи за ЕК – договори, източват бюджета и резерва, без да дават достатъчна гаранция, че ще бъдат сертифицирани от Брюксел. По-скоро е обратното – нито един метър от нашите магистрали – строящи се и съществуващи – не отговаря на най-новите европейски „магистрални” стандарти. Брюксел няма как да сертифицира пари, похарчени за магистрали, след като продуктът от строителството не може да се нарече магистрала.

Но да оставим пътната одисея на настоящия кабинет и погледнем в другите програми. Какъвто и обект да се открива, публиката задължително чува мантрата, че 80% от парите за проекта идвали от Европа, а само 20% – от националния бюджет. Това явно се казва с цел да се успокои данъкоплатецът, но е дълбоко невярно. Поне 40% от парите за всеки проект в ЕС излизат от национално ниво – и това е статистика от четвърт век насам и се базира на опита на икономики, с които ние не може да се мерим. Истината е съвсем друга – трябва да работим и да се молим поне 50% от парите, похарчени по всички европейски проекти в България, да бъдат одобрени от Брюксел. При това тези заветни (и непостижими засега) 50% от разплатените по евро-проектите средства не бива да се бъркат с онези, които показват общия процент на усвояване и засега не мърдат от цифрата 6% – нали не сте забравили?

Така че картината се очертава по следния начин: ако одобрените от Брюксел разходи са 10%, то за България би било добре общите окончателни разплащания по европейски проекти да се движат в границите на 20% – т.е. половината си плащаме ние, половината идват от Европа. Ако Брюксел ни сертифицира общо 20% за периода, то сборът на окончателните плащания по проектите е хубаво да не надвишава 40%. Това съотношение би било златната среда за България.

Тук вероятно някой ще възкликне, че милиардите от похарчения резерв не се връзват с въпросните мижави 10%, одобрени до момента!

Ами да – не се връзват. Резервът го няма, а процентите са си същите – и това не е нищо друго, освен класическо източване. Източване чрез популизъм. Жалкото е, че този популизъм и това източване си личат по-ясно от Брюксел, отколкото от българските телевизори. Може би това е причината за явлението „българо-скептицизъм”, за който стана дума в началото и който напоследък освен към евро-фондовете е взел да се разпростира и към шенгенските критерии... Но това е вече друга тема.