Победата е за подготвените

Румен Мунтеянов

По-голямо доказателство за дефицита на кадри в управляващата партия, от кандидат-президентската двойка Плевнелиев-Попова, едва ли има. Наред с дефицита на идеи, на рационални политики, разбираме, че и кадрите в ГЕРБ са кът, а когато двата основни стълба за партийната политика отсъстват, имам предвид идеи и кадри, тогава трябва да се запитаме „какво всъщност ни предлага народната партия”.

А онзи ден г-жа Цачева, с гордо вдигната глава заяви: „ГЕРБ е ковачница за кадри...”. Ще оставя читателя да прецени дали е така, но бих споменал само, че наред с кандидат-президентската двойка, около 20 депутати от ГЕРБ ще се кандидатират за кметове по места, а при евентуална нужда от смяна на министър, или кадър на друг висок пост, не мисля че ще видим нещо по-различно от досегашните муцуни, но с нов PR и риторика.

Всъщност тази криза на дефицити не е само при ГЕРБ, тя бележи съвременната политика в България, въпросът е, че в управляващите е че като млада партия проблемът е видим до такава степен, че кадровата им политика е нищо повече от ротация на спорни висшисти.

Нека се върнем на президентските двойки и в частност на тази от ГЕРБ. Г-н Плевнелиев - безспорно е най-успелият министър на фона на останалото министерско невежие, но едва ли той е изборът на народа, на селянина от с. Конаре или гражданина от гр. Бобов дол. Защо тогава той? Защо един експерт, който трудно би влязъл в образа на обединител, на глава на нацията, на добър оратор, все черти, които бележат политическия характер на президентската фигура. Ами...защото няма кой друг, но в случая високия рейтинг на министър не гарантира президентската победа, нещо на което се оповават от ГЕРБ, а и повечето социологически агенции. И другото-абсолютната власт руши основите на иначе халтавата ни демокрация.

Къде и каква ще е ролята на г-н Плевнелиев, ако спечели президентския вот, при условие че президентската институция е градивен контрапункт на изпълнителната власт, проводник на публични обсъждания, балансьор, политически субект с надпартийно мислене, а в същото време той е продукт (извинявам се за израза) на сегашното мнозинство, макар и да не членува в ГЕРБ. Такава ситуация би довела до два значими ефекта. Ще се наруши функционирането на демокрацията в политическото ни пространство и второ, г-н Борисов ще се лиши от единствената си институционалната опозиция, която в процеса на диалог между тях в тези 2 години, му донесе куп дивиденти. С други думи, наличието на опонент показва ''колко си силен'', дори и да не играеш честно.

Чисто политически, изборът на БСП на кандидат за президент, в лицето на Ивайло Калфин, определено превъзхожда този на кандидата на ГЕРБ, но както член в кабинета на Станишев, така и като евродепутат, г-н Калфин си остана боец на тихия фронт. Значим икономист, диалогичен партиец с нужния политически опит, международно познаваем, но уви, остава в сянката на всичко случващо се в БСП, а в момента най-вече в сянката на своята ''половина''-кандидата за вицепрезидент на червените Стефан Данаилов. Но ненапразно народът е казъл ''Всяко зло за добро'', именно в него е разковничето в изборите за БСП. Силната фигура трябва да компенсира ''по-непопулярния'' Калфин. Двамата сформират избираемата двойка на тези избори, но победата определено не би им била лесна. Обратно на социологическите прогнози, смятам, че Калфин-Данаилов е двойката, която ще иде на балотаж на президентските избори срещу Плевнелиев-Попова, а не както се сочи Кунева-Христов. Т.е. кандидатите на левицата със заявката на Данаилов разширяват групата на своите потенциални избиратели.

Всъщност като вникнем по-дълбоко в този аспект, трябва да отбележим, че представянето на г-н Данаилов като надпартийна фигура (нищо, че заявява и афишира лоялността си към ''лявото'' ), културтрегер, актъор с харизма, любимец на млади и стари са амплоато и пътя, ще го доближат до гласове на други политически сили, както и до тези, които решават в последния момент за кого да гласуват. Като препоръка към избора на червените, тъй като имам поглед отблизо в тези структури, бих казал, че лозунга за социалната партия на БСП, поне веднъж трябва да се приложи и до практиката, до реалността, а предстоящите избори са добър повод затова. Наличието на голям процент безпартиен вот, изповядващ социалдемократическите идеи, може да бъде активиран чрез социалния подход и ангажираност, което би бил и възможен ключ към успеха.

Най-широко обхватния кандидат за президент остава и е Миглена Кунева. Мажоритарна кандидатура, издигната като избор на гражданското общество, тя първа ''поведе хорото на предизборната кампания'', което може да се разглежда двояко. От една страна тя прави една изключително плавна и обстойна кампания, още от началото на лятото. Множеството срещи с българските граждани, били те формални или неформални, целят едно много просто, но хубаво нещо - да се говори за проблемите, да се дискутират, да се стига до консенсус, нещо, което заяви и в Шоуто на Слави, което също застана зад нея. Изключително европейски прийом...за (не)щастие. Защо казвам за (не)щастие? Политическата култура на българския избирател е прекалено елементарна за да схване идеята, че ИЗГОВАРЯНЕТО на проблемите е крачката към тяхното решаване, т.е. диалогът е основата за политиката. А в България той отсъства в много от случаите. Именно затова мисля, че г-жа Кунева остава неразбрана. А другият мотив, който мисля, че ограничава вота (не би стигнала до балотаж) е, че дори рушащи се , патриархалните устои в ценностната ни система не биха ни позволили да изберем жена за глава на нацията, още повече за главнокомандващ войската, дори и фиктивно. В такава ситуация единственото, което остава на тази предизборна кандидатура е накъде да насочи гласовете си при сигурния балотаж, което се оказва значително труден избор в създалата се обстановка.

Последният по значимост кандидат е този на ПП Атака, г-н Волен Сидеров. Тук замисълът за участие е тясно партиен. Целта за кандидатурата на атакиста е ясно и точно преброяване на електората на партията, който за последните две години се стопи след обезличаването на националната им идея. Силно (негативно) впечатление прави плакатът с лозунга на Сидеров - ''Дори и врагът ми знае, че съм прав''. Метаморфозата на агресивния образ до усмихнатия политик на плаката е типичен пример за изродената дамагогия на псевдополитика. Така опитът на г-н Сидеров за рестартиране и започване на чисто се оказва освен обречен и нереален. На всички е ясно, че прояви от неговия тип не кореспондират по никакъв начин с визията на държавния пост, за който той се кандидатира, та дори и представен като положителен и хрисим кандидат-президент. По тази причина считам, че това са последните избори на партия Атака, в които тя ще има ''значително място'' на политическата сцена.

Резонно не разглеждам останалите кандидати за президентския пост. Не за друго, а защото не мисля, че биха били фактор, освен ако не насочат гласовете си към един кандидат на балотажа, в което безкрайно се съмнявам. Изключение прави кандидата на сините, Румен Христов, но засега той е толкова ''безличен'' кандидат, поне по начина на правена на кампанията си до момента. Не намирам за удачен и избора на Емануил Йорданов за вицепрезидент. За съжаление този тандем едва ли би объркал, вече нареждащата се политическа дъска.

Като цяло, наблюдаваме една обща черта в трите основни кандидати за президенти. Търси се европейския образ и признание съчетани с технократско и иновативно мислене, а Калфин, Кунева и Плевнелиев определено са такива. Работата им в и с европейските структури се явява добър трамплин за държавническия пост, но така очакваните идеи за мястото и ролята на президента в политическия живот на страната ни остава неясно, а това което е, ме касае като избирател. Надявам се, те да са в основата на предстоящата кампания, освен вече задължителните компромати. Трябва да чуем излагане на тези и виждания, чрез които ние, избирателите, да направим правилния за нас избор. Ненапразно и започнах с пословицата, че ''Победата е за подготвените''. Подготвените не да победят, а да управляват, защото реализирането на идеи е същината на истинското управление!