За традициите и за Сърбия

Емине Гюлестан

Лятото на 2008г. имах възможността да обиколя Балканите и последната ми спирка беше Белград. През юли същата година бе заловен Радован Караджич, а първото впечатление от града беше насъбрала се тълпа, скандираща името на Караджич с искане за неговото освобождаване. Не проумявах, а и днес, мислейки от дистанция на времето, не разбирам как един от най-видните обвиняеми от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия се е превърнал за една част от сърбите в национален герой.

Войната в Босна и Херцеговина, конфликтът в Косово, бомбардировките на НАТО над Белград, всичко това са тежко наследство, с което Сърбия трябва и отчасти застава лице в лице, за да убеди най-вече Европейския Съюз, че връщане назад няма да има. Но именно, тази тенденция на про-Европейска политика бе сериозно поставена под въпрос след последните парламентарни и най-вече президентски избори, състояли се преди няколко месеца в Сърбия. Ситуацията в Сърбия индиректно засяга всички страни от бивша Югославия. Симптомите на една нездрава политика носят заразата за Косово, Босна и Херцеговина, за Хърватска. Затова въпреки, че са изминали почти 6 месеца от изборите, една две изпуснати реплики на новоизбрания президент разбуниха старите духове на миналото и страховете на Европа за това дали Сърбия ще продължава напред или ще се превърне отново в „барутния погреб.”

На 4-ти Април 2012 година, Борис Тадич подаде оставка, като предизвика предсрочни президентски избори. Основният аргумент, лансиран от него, бе искането му да спести пари от бюджета, а според британския вестник „Independent” „ да увеличи шансовете на своята Демократична партия, която при последните предизборни анкети губи позиции срещу популистката Сръбска прогресивна партия на Николич”^[1]. Президентските избори съвпаднаха с парламентарните и местните, насрочени за 6 май същата година. Той се кандидатира отново за поста и като негов пръв опонент бе лидерът на Радикалната партия Томислав Николич. Тадич и Николич останаха на балотаж. Като на втория тур, който беше насрочен за 20-ти май, Томислав Николич спечели 49.51% от гласовете, докато Борис Тадич успя да вземе 47.35% от тях. Победата на Николич предизвика доста вълнения. Няма да бъде преувеличено, ако добавим, че Европа наблюдаваше с особено внимание резултата от изборите.

"Изборите показаха, че Сърбия не иска да се отделя от Еворпейския си път, но няма да загърби съдбата на Косово и  Метохия, както това искаше Борис Тадич"^[2], заяви Томислав Николич след обявявянето на първите изборни резултати. Разбира се, акцентът в неговото изказване падна върху Косово и Метохия. Не мина много време и политикът уж с подновен и про-европейски дискурс, направи няколко изказвания, които имаха привкус по-скоро на онова, старото националистическо говорене. Гафовете бяха няколко. Първо, той заяви, че Вуковар е сръбски град, за немския вестник Frankfurter Allgemeine. Второ, отрече смъртта на около 8,000 Босненски мюслюмани да е било геноцид. Два пъти! Последното обезпокои доста сериозно Босна и Херциговина, а и не само.

Много важно е да се погледне и в състава на 12-тото правителство но Република Сърбия. То се сформира почти три месеца след парламентарните избори. Коалиционното правителство е съставено от Сръбската прогресивна партия, социалистите и Обединени региони на Сърбия. Лидерът на социалистите, Ивица Дачич бе избран за министър-председател; автобиографията му ни разкрива, че е бивш говорител в правителството на Слободан Милошевич. Иван Маркич – министър на външните работи, сръбски посланик в Кипър в управлението на Милошевич през 90-те години. За съветник по правните въпроси Оливер Антич, обявен за един от най-приближените на Милошевич. За генерален секретар “бе определен Небойша Родич, който през 1997 е секретар на Централната избирателна комисия и е обвиняван от представителите на гражданското общество като основен виновник за най-големите изборни измами в новата история на Сърбия.”[3]

Тази извадка говори сама по себе си. Обвързаността с един режим, върнал Сърбия години назад. Разрушил естественото развитие на поколения сърби и други бивши „югославяни”. До къде можеш да се разделиш с миналото си и най-важното, дали можеш да се помириш с него? Историята на Балканите демонстрира, че това не е възможно. В едно интервю на известната писателка Дубравка Угрешич тя споделя, че хората, които са генерация 50+, ако не са на скамейките в Хагския съд, то те са част от правителствата. Разбира се, по-горе изброените имена са силно доказателство за това твърдение. Но, дали хората могат да се променят. „По делата ще ги познаете”, гласи Евангелието на Матея. До колко можем да съдим политиците за тяхното политическо минало. Хората се променят според заобикалящите ги фактори. Щом Николич накара сърбите да повярват, какво тук означават някакви си анализи. Има и една много стара приказка - „вълкът козината си мени, но нрава никога.”

“Леките трусове след изборния афтършок се почувстваха отвъд Белград, защото новият президент Томислав Николич беше навремето лоялен слуга и нарочен наследник на Воислав Шешел - само-обявил се лидер на смъртоносните Сръбски четници – който е подсъдим в Хага от 2007 насам,”[4] коментира Миша Глени* на 23 май тази година. Като, че ли тези редове обобщават доста пълно вълненията след избора на президент на Сърбия. Няколкото изпуснати реплики по-скоро потвърждават този цитат. Тези изказвания на Николич правят само едно – отварят незарастналите рани от унищожителната югославска война. Но, има един проблем, който не се вписва в рамките на миналите времена, а се налага разрешаването му в сегашно време, за да има бъдеще на Балканите, а именно - Косово. И тъкмо Косово е препъни камъка не само за Сърбия, но и за другите страни от региона.

Наред с политическото говорене от двете страни на „барикадата”, срещите с посредничеството на ЕС - Прищина-Белград, които бяха инициирани март 2011, вече имат и осезаем резултат. Въпреки, че Николич многократно е заявявал, че никога няма да се съгласи Сърбия да признае независимостта на Косово, на 19 октомври 2012 година за първи път имаше среща на високо равнище, а именно между премиерите Хашим Тачи и Ивица Дачич, които седнаха на една маса. Малка подробност, която не трябва да се подминава: първият е обявен за издирване от сръбската полиция с обвинението, че е командвал албанските „бунтовници” в конфликта през 1998-1999; вторият е бил говорител в правителството на Милошевич през същия период. Какво интересно стечение на обстоятелствата. Ако не друго, поне винаги има по един интересен елемент в настоящата балканска политика. Дачич в интервю за сръбската телевизия Pink заявявя „точно защото съм бил част от управляващата коалиция по време на конфликта в Косово, никой не може да ме обвини, че не съм достатъчно националист или патриот”[5]. Все едно иска да се хареса и на едните и на другите. Под другите разбирайте ЕС.

До колко обаче, ЕС ще крепи тази благоприличност и дали тя е в състояние да оказва така наречената „мека сила” (от английския термин soft power). В състоянието, в което се намира Съюзът, може само да „навъси вежди” или да смъмри, при евентуални националистически изблици. Но да не забравяме, че Сърбия в момента има остра нужда от икономически стимул, поради рекордната си безработица и огромен външен дълг. Все пак това беше и едно от ключовите обещания на Николич по време на предизборната си кампания. В момента има нужда от стабилност, защото никой няма излишни ресурси. Николич, никога няма да вдъхва доверие, но е избран демократично. Нека не забравяме един знаменит софийски графит: “Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят”.

^[1] http://www.independent.co.uk/news/

^[2] http://btvnews.bg/svetut/tomislav-nikolich-vodi-na-izborite-v-srbiya.html

[3] http://www.dw.de

[4] http://www.guardian.co.uk/commentisfree

[5] http://www.b92.net/eng/news/politics-article.php?yyyy=2012&mm=11&dd=11&nav_id=83105