Парадът на имитаторите или раждането на новият месия

Васил Маргаритов

Посткомунистическото пространство в Европейския съюз скърца и се готви за нови времена. Общността никога не е била еднородна сплав от държави и едва ли скоро ще бъде. Водещите икономики, обаче, едва ли вече си поставят подобна заветна цел – непознататата глобална депресия носи непознати рискове и за самите тях. От това ще последват нови презастраховки и почти безмълвно (за външното ухо) предоговаряне на балансите. Да не забравяме, че във всички междудържавни съюзи равнопоставеността е повече лозунг, отколкото реалност. В международното право това е една от общоприетите имитации за прикриване на истинското положение на нещата. Доминантите и паритетът на силите не се описват на вестникарска хартия, а понякога дори и не съществуват в цялостен и синтезиран писмен вид.

Пред прага сме да заживеем в една нова и почти непозната Европа, а нашето участие, заедно със северните ни съседи, става все по деликатно и амбивалентно. В европейската класна стая ние с румънците седим заедно на белязания чин на двойкаджиите и засега няма изгледи да бъдем разместени. Отделно от това приемането на Република Хърватска преди месец, както и официалните покани за европейско членство към Косово и Сърбия засилва активността на онези експертни групи, които проучват пътищата за диференцирано развитие на ЕС след голямото разширение от 2004 година. Трябва да се признае, че доводите им за Европа „на две скорости”, „на три стълба” и др. подобни съвсем не са лишени от основание. Въпреки че тези доводи не са приятни за нашите уши. Тихите вълни на противоречията обаче не стихват – в духа на старата европейска традиция за големите трудности се говори сдържано, рядко и афористично. Политическата коректност е вече втора природа на европейците, тя е новият кодиран език на противоборствата.

В цялото това европейско брожение ние също даваме своя принос, само че по традиция го правим със обратен знак, защото при нас обикновено това, което се случва, е обратното на онова, което се казва. Имитация за достоверност. При това външният контакт не само не звучи (по европейски) сдържано, а обикновено или хленчим, или се превъзбуждаме.

Пример за това могат да бъдат българските медии, които напоследък полудяха по модата да отразяват протестите в София, като отвреме-навреме се опитват да генерализират изводи от Варна, Пловдив и още няколко населени места. Скоро обаче стана ясно, че ярки новини от провинцията не могат да се очакват. Имаше обаче едно посещение на висш европейски чиновник и едно мероприятие с представители на обществеността, чието пряко телевизионно излъчване постави някои от наболелите въпроси в малко по-различна светлина.

Трябва да се признае, че госпожа Вивиан Рединг остана вярна на обшоприетия европейски стил на изразяване с едно малко изключение – нейният тон бе поне с две степени по-експресивен от обичайното. Освен на личен стил това се дължи и на баналното обстоятелство, че дамата вече е в предизборна кампания.

Иначе от нейната уста за пореден път прозвуча дежурното и познато деклариране на подкрепа за основните човешки права, сред които безспорно влиза правото на митинги и демонстрации. И за пореден път чухме дипломатичната версия на поговорката, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Имитация на съпричастност, а всъщност – просто напомняне на безпощадни истини. Станете значими за системата, за да имаме мотив да ви помагаме. А размерът на помощта ще бъде съизмерим с нивото на мотивацията. Това обаче госпожа Рединг никога няма да го каже директно, въпреки че го излъчва като нагорещен диамант. Да не би ние да се втурнем утре да спасяваме нейния Люксембург, ако това не спасява самите нас? Не сте ли се замисляли защо немския данъкоплатец скърца със зъби, но плаща за спасяването на гърци и португалци. Отговорът прозвуча от устата на Бил Клинтън още през 1992: „Икономиката, глупако!” Та Германия живее от износ, който е по-голям от китайския. И не може да си позволи да загуби средиземноморските пазари. Да не забравяме това.

Само че някои въпроси по време на последното посещение на госпожа Рединг така и останаха незададени. Като например защо тази т.н. среща с обществеността на практика се превърна в среща само с представители на протестиращите? Ами много просто – защото подкрепата за протестите бе заявена предварително. Някои от правилата на ЕС в предизборна кампания могат лекичко да се пренебрегнат. Не грубо, а ле-екичко. Но за да се спазят все пак нормите на приличието, говорителят на ЕК още на следващия ден коригира леката девиация с дежурен анонс и без излишна емоция, така че външната форма на баланса бе възстановена. Това е друг вид общоприета имитация – този път на безпристрастност. Типично по европейски. Но нищо, де – и ние се учим.

Иначе самата среща остави тягостно впечатление. Лоша организация, суета и липса на визия – това са може би трите основни извода. „Помощ, спасявайте ни!” – така звучаха голяма част от призивите. Някои се изказваха, само за да си повярват, че знаят английски. Други бяха помолени за краткост, а още на третото изречение се изгубваха в думите. Нито една политическа програма, нито едно смислено послание, нито една организация, която да се заяви отговорно и достойно. Мислите ли, че европейските играчи не разбират това? А дали ние като оплаквачи разбрахме, че трябва постоянно да създаваме стопански и политически интерес, за да бъдем подпомагани и спасявани?

Но това не е всичко. Накрая на срещата, за капак, думата взе президентът на републиката и ни осветли, че му „пука” и че откривал три съдбоносни дискусии. От неговата уста напоследък впрочем се чуват доста странни изрази, като „терминал 2”, „непукизъм”, „тумор” и други подобни. Все пак говорим за предварително редактирани обръщения, така че езиковият вкус на текстописците му остава леко спорен. Може би подсъзнателно подражават на партийния лидер на ГЕРБ, но неговата рустикална естественост нещо не им се отдава. Отгоре на всичко трите съдбоносни дискусии, заявени със страстен тон, се размиха във времето и нищо не се чува за тях – типично по български. Но карай да върви. Август е, на кой му „пука”!

Все пак важното е, че от своя страна успяхме да демонстрирахме още една нашенска, родно-българска имитация. Имитация за идейност. Обществото ни е уж бременно от идеи за промяна, а в решителния час, пред достолепната представителка на обединена Европа, идеите ги няма никакви. Защото идеите имат една досадна особеност – те отчаяно се нуждаят от носители. Под формата на подготвени мозъци. Иначе умират в пространството.

В тази връзка имаше няколко сходни инцидента по време на телевизионни дискусии с участници от протестите. Защото често се стигаше до извода, че статуквото трябва да се промени. Следователно – избори веднага. И че партиите в сегашния парламент (четири на брой) са част от статуквото. Следователно – избори веднага.

И ето че в този момент някой се сещаше да попита – добре де, ама ако изборите са примерно утре, за кого ще гласуваме? За тия четири партии, значи, не бива... Тогава за кого? И тук обикновено настъпваше неловко объркване. При това участниците като от огън се пазеха да споменават персонални имена – някакъв рефлекс за самосъхранение ги караше да се въздържат от това. Защото новината не е в това, че имаме протести и че нямаме идея какво ни чака след това. Новината е, че протестиращите неусетно родиха новия месия. Месията, наречен Протест. Симпатичен и уж мирен, а всъщност – безотговорен. И ако някой тръгне да се заявява като лидер или захване партийно строителство, бива низвергнат и постепенно изключен от Протеста – и това в повечето случаи е съвсем основателно. Затова пред камера и микрофон царства въздържанието да се споменават имена на нови-стари спасители, въпреки че някои от протестиращите може би ги носят в сърцата си.

Но в анонимните форуми такова въздържане няма и въпросите за кого, аджеба, ще гласуваме, продължават и до днес. Всеки може да отвори интернет и да ги види. Ето кратка и непретенциозна извадка на някои от извънпарламентарните опозиционери: Кунева, Кънев (Костов), Прошков, Зеленогорски, Яне, Корман, Дал, Даниел Вълчев, Павел Димитров от Варна, Близнашки, Емо Ротманса, другия Емо (Кабаиванов), Миро Найденов, Марешки, Слави Бинев, Евгени Михайлов, Ревизоро, Каракачанов, Сугарев, Ат. Атанасов, Ваньо Шарков, Нейнски, Капон, Христина Христова, Бакалов... И така нататък. Това ли ще е новото статукво! Измежду тях ли ще избираме? А да ви звучи нещо като бившето старо статукво?

Това не е личностно заяждане – някои от гореизброените може би ще получат достатъчно гласове и ще са членове на следващия парламент, когато и да стане това. Но кой от тях не е бил част от някоя власт (местна или централна) или не е участвал в ръководство на някоя вече съществуваща партия? Изключенията дори не си струва да бъдат упоменавани, защото те няма да донесат промяна. Нека просто си припомним какво се подобри в съдбата ни, когато НДСВ и ГЕРБ вкараха в парламента значителен брой съвсем непознати лица.

А може пък да си изберем нещо от съвсем новите и още несъстояли се екстравагантни попълнения – Илияна Раева или Саша Безуханова? Или може би Янаки Ганчев с партия „Орлов мост”? Или Ицо Стоичков с нещо като партия „Студентски съюз”. („Арена Армеец”, нали помните?) Или Кристиян Коев „флейтиста”, Дончо Дудев, Бисер Петното и други подобни?

Завидна палитра, няма що. А може би е по-добре направо да отменим изборите, а също така и партиите. Назначаваме Андрей Слабаков за президент, а „бистришките тигри” – за перманентен министерски съвет. Служебният премиер ще си го избират чрез жребий, а може и на ротационен принцип, за да дойде ред и на Вучката. Официално патентоваме изобретение, наречено „имитация на държава”. Парламентът става музей (втори Лувър!), а учениците от цялата страна го посещават с учителките по история, за да се уверят със собствените си очи, че статуквото вече го няма. Паметникът пред Народното събрание е преправен. Дясната ръка на конника-император е повдигната и държи вувузел.

28.07.2013