За протестите с любов

Емине Гюлестан

Важно е да си го кажеш. Когато си съгласен и когато не си. Когато си обиден и когато не си. Когато го приемаш прекалено лично или не. Когато усещаш, че повече няма накъде.

Важно е да поемаш отговорност за държавата си. Важно е също, да бъдеш честен пред себе си. Важно е също така да бъдеш солидарен и да изслушваш другото мнение. Важно е - да си човек!

България е разделена. Тя е поляризирана до краен предел. Чудя се дали да напиша всичките епитети, с които много журналисти, анализатори, социолози, политолози, общественици отъждествиха протестиращия и контрапротестиращия човек. Май само онази огромна част, която не спада към двете групи не предизвиква интерес. А там е ключът към палатката според мен. Отново огромно мнозинство, което никой не пита, и което никой не отразява. Защо?

Най-вероятно защото не са интересни. Ходят на работа, не са оптимисти за случващото се, а и може би си викат, „керванът си върви, кучетата си лаят” и „всяко чудо за три дни.” От към поговорки българският език е доста богат и в конкретния случай в употреба могат да влязат доста. А може и народната мъдрост, тъй както е тръгнало да се обогати още повече. Ако не друго, то поне въображението и говоренето са във вихъра си. Но в твореца и говорещия винаги идва момент на съзерцание, момент когато музата дава път на реалността, момент когато приятното започва да оставя горчив вкус и в устата.

Повече от два месеца, хората от столицата са на улицата скандирайки едно - оставка. Аз лично бях на протестите два пъти. Веднъж, за да чуя едни по-особени скандирания, за които на следващия ден писах и след това на следващия ден. Отидох, за да изразя своята солидарност с моите приятели, които бяха на площада. След това продължих да чета и гледам какво говорят тези „за” и тези „против”. Първоначалната енергия и първоначалната причина вече ги няма по мое мнение. Но хората продължават да ходят на протестите срещу правителството. Тези, които са „против” осмиват тези които са „за” кабинета. Тези, които са „за” кабинета, казват за онези „против”, че те просто ходят на разходка всяка вечер.

Отвъд видното обаче има нещо скрито. Едни хора на времето ми бяха казали, че политиката, която всички ние обикновените граждани наблюдаваме пред малките екрани е само 2%, а това, което не достига до нас. Тогава излиза, че това е 98%. Малко плашещо. Тогава по същата логика, протестите които наблюдаваме по малките екрани и техните искания сигурно представляват само 2% от една много по-мащабна и по-енигматична картина. Така изглежда, без да твърдя, че разбирам нито от политика, нито от протести.

Умело се жонглира с правилото по-старо от света „разделяй и владей”. Колкото по-дълбоки са линиите на разделението толкова по-лесно могат да бъдат манипулирани хората, главно с техните страхове. Но по-притеснителното е, ако привидните искания за морал в политиката се окажат просто един параван от онези невидимите, които по същата логика са толкова безпринципни и аморални, колкото и онези срещу които се издигат тези лозунги. Но какво означава да искаш повече морал? Понятието морал е толкова разтегливо и толкова субективно, колкото един например - рахат локум.

Моралът е ценност, която всеки индивид определя сам за себе си. В този смисъл, да искаш политиците да се държат морално е изключително субективно. От друга страна пък политиците са отражение на обществото, в което живеем. Те са наша реплика ако щете. Това е все едно да се погледнеш в огледалото, но да не харесваш това, което си видял.

Оставяме настрана за миг искането за повече морал. Оставяме и нагласата, че всички са маскари. Повече от два месеца, протестиращите искат оставка, силно дразнейки се на два много трезви и изключително подходящи въпроса. Първият: „а къде бяхте, когато?” и „а, после на къде?” Тези два въпроса, разбира се получават най-различни отговори, но истината е, че много от протестиращите просто нямат ясна формула за това какво би трябвало да се направи след евентуални избори. Оставяме настрана, че парламентът си е легитимно избран, но според мен, няма нищо лошо в това хората да продължават да се събират из софийските улици, а парламентът да продължава да си работи. Понеже, някои хора работят много по-добре, когато са под стрес, предполагам, че парламентът и особено депутатите също следват този принцип.

Моментът, когато умните глави започват да казват видите ли, депутатите не обръщат внимание на протестиращите и защо не си подават оставката, тъй щото Бойко Борисов я подаде на 11-я ден търпи също доста интерпретации. В този ред на мисли няма как да не се припомнят и февруарските протести, които пък свалиха правителството за 11 дни, и то забележете без дори това да е бил поводът за масовостта, с която излязоха тогава тези хора на улицата. Но София България ли е? А може ли София да вярва, че знае по-добре какво е правилно и какво не за България? И когато София се срещне с България, както стана в извънредния парламентарен ден, когато се гласува ветото на президента върху бюджета, София не хареса джапанките на провинцията. Не искам и аз да направя това деление, но прочетох няколко статии от няколко протестиращи, които леко обиждаха контрапротестиращите.

А може ли тогава да говорим за каузата - България, когато протестиращият не желае да се постави в джапанките? Как е възможно тогава да искаме да сме заедно, когато каузата не е за България, а е за твоето парченце, твоето кьошенце, където ти не искаш да допуснеш този с джапанките. Твоята истина и битие не отговаря на неговата истината и битие. Да, освен джапанките се заговори и за напуканите ръце. Напуканите ръце, които не е трябвало да определят бъдещето на държавата (цитирам по памет). И колко ли живот се крие зад напуканите ръце, но това са дълбоки размисли, нека просто да кажем, че те са едни от многото разделителни линии. Но имаше и хора, които казаха, че не трябва да се допуска деление, защото в крайна сметка всички сме български граждани.

Какъв е този път ако не води към храма? Ако протестите са симптом, то диагнозата е ясна. Липса на солидарност, липса на единство и много нихилизъм. Но дали има лечение? То започва със самите нас и свършва със самите нас.

И да, мафията. За нея се говори май най-много. Мафия сваля ли си със скандирания? Не. Тя се убива.