Предисторията на едно горещо лято

[събитията в Чехословакия през 1968 г.]

Васил Маргаритов

От чисто военно-техническа гледна точка инвазията в Чехословакия в ранното утро на 21 август 1968 год. е успешна и добре подготвена операция. Минали са 12 години от потушаването на унгарското въстание и най-важните уроци вече са усвоени. Въпреки огромния брой на военния контингент, който е въведен в страната, жертвите този път са много по-малко. Общата численост на войските, които извършват т.н. операция „Дунав”, се състои от половин милион войници и офицери, 5 хиляди единици бронебойна техника (танкове и бронетранспортьори), заедно с около хиляда бойни и транспортни самолета.

Това си е направо логистика за пълномащабна война, а не за „братска помощ” на чехословашките другари. Сега е трудно да гадаем каква съпротива е очаквал съветският генерален щаб, за да мобилизира такава огромна сила, но освен всичко друго явно се е целяла и демонстрация на военна мощ пред очите на целия свят. Защото и според съвременните мерки потенциалът за конвенционални бойни действия на военно-значимите държави се измерва в брой дивизии, дислоцирани за едно денонощие на определено разстояние.

На този фон участието на България се измерва с 2 164 военнослужещи (предимно наборни войници, заедно със свръхсрочнослужещи сержанти и офицери). Изборът пада върху 12-ти МСП (мотострелкови полк) от Елхово и 22-ри МСП от Харманли. Освен тях е изпратен още само един танков батальон с 33 танка модел Т-34 (има източници, които посочват цифрата от 26 танка).

За сравнение – от страна на тогавашната ГДР (Германска Демократична Република) участват 15 000 военнослужащи, от Полша – 40 000, а от Унгария – 12 500. Веднага възниква въпросът – защо българското участие е толкова „символично”? Отговорът на този въпрос се състои в чисто тактически съображения. Българският контингент трябва да се пренася по въздух и по вода до територията на Украйна (Лвовска област), където преминава под командването на съветските генерали. Извозването на Елховския полк е ставало от база Атия край Бургас – с баржи и кораби до пристанището в Иличовск, а Харманлийският е бил транспортиран от летището в Узунджово, Хасковско, с транспортни съветски самолети АН-12. Маршрутът както на самолетите, така и на военно-морските съдове преминава през и над международната акватория на Черно море, където е можело да бъдат засечени и да се вдигне добълнителен медиен шум от страна на Запада. В същото време войските на ГДР, Полша и Унгария осъществяват само сухопътно придвижване и могат да навлизат в Чехословакия направо от пограничните пунктове, защото имат да пресекат само една граница по съседство.

Така че българското военно участие би могло да бъде и по-многочислено, ако не бяхме заобиколени от нелоялни сателити на СССР. Югославският президент Йосип Броз Тито още от времето на Сталин се е опълчил на официалната кремълска политика, а съвсем наскоро и румънският ръководител Николае Чаушеско се дистанцира от СССР и не подкрепя инвазията в Чехословакия. Така че българските танкове и бойни машини няма как да стигнат по шосе до Унгария, откъдето биха могли да се включат в окупационните действия.

Предислоцирането на българският контингент започва още на 21 юли – цял месец преди инвазията, а на 19 август генералите Добри Джуров и Атанас Семерджиев подписват заповед за участие на български войски в операция „Дунав”, което е вече чисто формален акт. Говори се, че от съображения за секретност заповедта е била ръкописна. На следващия ден е подписано секретно постановление на Министерски съвет, в което се казва, че България ще „участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказване на помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията.” Това също е чисто формален акт, защото операция „Дунав” вече е задействана. Войските от няколко седмици се обучават за бой в градски условия, почти всеки ден има политическа агитация, която ги подготвя за „освободителната” мисия, а няколко дни преди окупацията българските войници са получили по 120 бойни патрона. На командирите раздават карти на Чехословакия. Ръководителите на четирите държави – освен СССР – които изпращат войски на територията на непослушния съветски съюзник, не само отдавна са дали съгласие за подобно участие, но дори са настоявали военната инвазия да започне колкото може по-рано.

Има сведения, че тогавашният български ръководител Тодор Живков пръв е предложил военно решение, въпреки че Валтер Улбрихт от ГДР, Янош Кадар от Унгария и Владислав Гомулка от Полша са били на абсолютно същото мнение. Всички те са се опасявали от „ефекта на доминото” и от реалната опасност свободният дух на Пражката пролет да плъзне из другите държави от Източния комунистически блок. Но има и още едно съображение – само преди шест месеца те са били свидетели на смяната на Антонин Новотни – предшествинакът на Александер Дубчек – и основателно са се опасявали да не ги сполети същата съдба. Защото Новотни е бил „белязан” като неудобен привърженик на предшественика на Леонид Брежнев, а както Живков, така и колегите му от другите социалистически страни лесно са можели да бъдат обявени за неблагонадеждни „хрушчовисти” и непоследователни комунисти. Подозренията и интригите са избуявали от всички страни. Ето например откъс от стенограма на разговор на тогавашния съветски посланик Александър Пузанов с Тодор Живков относно ситуацията в Чехословакия и в Източния блок. Живков заявява, че „ционизмът” е навлязъл не само в ЧССР, но упражнява натиск върху Янош Кадар в Унгария, а и в България има известни прояви в тази насока... „Знаете, че секретарят на БКП, другарят Станко Тодоров, е женен за еврейка – заявява Живков. – Нейните политически възгледи са доста смущаващи. Станко Тодоров е достатъчно зрял и опитен както политически лидер, но понякога показва, че е под влияние на възгледите на жена си по известни въпроси...”

Така че настояването за военна намеса в Чехословакия – освен рефлекс за самосъхранение на тогавашната власт – е специален акт на верноподаничесто към Кремъл и усилие за оцеляване във върха на властта. Ако се налага, може да бъде окалян или жертван някой от най-близките съратници, за да не се превърне в съперник. Важното е да оцелееш ти.

Но все пак основният фактор, който натежава в полза на операция „Дунав”, е връзката между Москва и Вашингтон. Съгласно възпоменанията на неколцина от високопоставените големци около Брежнев, между него и американския президент Джонсън се е състоял телефонен разговор – чрез преводачи, разбира се. Брежнев е поставил само един въпрос: „Ще спазват ли САЩ споразуменията на Ялтенската конференция от 1945 година?” Джонсън отговаря недвусмислено: „Да, САЩ се придържат към споразуменията от Ялта.” Иначе казано – Чехословакия си е ваша, съветска зона на влияние. Може да не е справедливо и демократично, но така е според правото на победителите в последната световна война. През 1968 год. Съединените щати нямат никакво намерение да променят баланса на силите, защото за всички е ясно, че Съветският съюз би рискувал дори ядрена война, за да не загуби господство над определени територии. Двадесет години по-късно – при управлението на Горбачов – нещата ще изглеждат по съвсем различен начин.

След потвърдената позиция за ненамеса от страна на САЩ вече може да се пристъпи към предварително подготвения сценарий – в Москва пристига писмо за „братска помощ”, изпратено от секретаря на словашката компартия Васил Биляк. Писмото е публикувано в деня на инвазията – а варшавските армии от няколко часа са вече на път, за да помогнат на „здравите сили”.

И наистина – в ранното утро на 21 август операция „Дунав” започва, като преди това има един комичен и неясен епизод – източно-германските части погрешка навлизат още в 20.45 часа на 20 август, но само за кратко, тъй като не са изчислили правилно часовата разлика според заповедта от Москва. Но така или иначе на 21 август, в 1.55 ч. държавното радио на Чехословакия прави първото си съобщение за нахлуването на армиите на Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България. В това съобщение има два важни момента – подчертава се, че военната намеса се извършва без знанието на чехословашките власти и същевременно се призовава да не се оказва съпротива, тъй като защитата на границите е невъзможна. И наистина – военният министър заповядва на чехословашката армия да остане в казармите и да не оказва съпротива. Тази заповед изиграва важна роля по отношение на факта, че масивната военна инвазия е съпроводена със сравнително малко жертви и нещастни случаи.

Първите съветски десантчици са от подразделенията на т.н. „червени барети”, които още в 3.00 ч. на 21 август арестуват първия секретар на местната компартия Дубчек, министър-председателя Черник, председателя на парламента Смърковски, ръководителя на Националния фронт д-р Франтишек Кригел и Йозеф Шпачек.

Един час по-късно, около 4.00 ч. на 21 август, численият състав на българския 12-и МСП от Елхово преминава държавната граница на ЧССР в състава на военна колона заедно с 398-ми Танков полк и 327-ми МСП на съветската 128-а гвардейска мотострелкова дивизия. След шест часа моторен марш те стигат до гр. Кошице, където се натъкват на самоделни барикади и на спонтанната съпротивата на гражданите, които се опитват да смъкнат нападателите от машините, чупят стъклата на колите, прегъват антените на радиостанциите и замерят машините с камъни, с кочани цвекло и понякога с „коктейли Молотов”. Съветските войници отриват огън – убити са 7 души: Михал Хамрак на 16 г., Ян Хатала на 19 г., Бартоломей Хорват на 21 г., Йозеф Колесар на 35 г., Ян Ласло на 53 г., Ладислав Мартоник на 24 г. и Иван Шмйед на 27 г. Освен тях 35 души са ранени тежко, а 28 – сравнително леко. Всички български свидетели на завземането на Кошице свидетелстват, че на българските военни не им се е наложило да стрелят. Имало е обаче един инцидент със съветски подполковник – стъклото на командирския джип е било разбито и парчетата стъкло са нарязали лицето му. Наложило се е да го транспортират с хеликоптер, за да бъде опериран.

Докато военната колона с участието на 12-и МСП от Елхово си пробива път през Кошице, половината от българския 22-ри МСП от Харманли е стоварен на летищата Рузинье и Водоходи, където поема охраната и отбраната на няколко летищни обекта, които дотогава са били в ръцете на съветската 7-ма въздушнодесантна дивизия. Втората половина от българския полк е спусната с десант към 19.30 същата вечер. Един от охраняваните обекти е авиоремонтен завод. Назначеният военен комендант не разрешава на работниците да си тръгнат след работа и нашите момчета е трябвало да стоят на пост и да пазят чехите да не напускат завода, да не правят саботажи и да не организират митинги.

През това време Елховският полк преминава през Кошице и продължава марша си ведно със съветската колона, като достига до град Рожнява, където отново ги посреща демонстрация от недоволни граждани. Този път българските танкове и бронетранспортьори са изведени начело на колоната, за да проправят път на войските. С изстрели във въздуха и с мощен рев на двигателите, но движейки се със сравнително малка скорост, те успяват да разделят тълпата и колоната продължава пътя си. Преминаването през Рожнява струва една цивилна жертва – Щефан Циберай, 29 год., а ранените са четирима. Българските участници в събитията отново утвърждават, че не им се е налагало да стрелят на месо.

След няколко часа колоната наближава Банска Бистрица. Това е градът, набелязан като крайна цел за Елховския полк, в обща численост от 1206 военнослужещи, който трябва да поеме контрола над един дървообработващ завод с 400 работници и над няколко обществени сгради и редакции. Очевидците разказват, че обстановката в този град била много по-спокойна, отколкото в Кошице и Рожнява. Било е есенен съботен ден и по спирките в покрайнините на Банска Бистрица е имало чакащи граждани на път за вилите си. Мнозина от тях отивали до военните машини, когато колоната спирала за малко, и питали:

– Нали няма да стреляте по нас?

– Ако не стрелят по нас, и ние няма да стреляме – отговаряли нашите.

– Че кой да стреля по вас?! – чудели се някои от местните, а други гледали изпод вежди и задавали следващия неизменен въпрос:

– А какво правите тук?

По това време политически коректният отговор би трябвало да гласи: „Идваме да ви спасим от контрареволюцията.” Само че нито военните, нито цивилните вече са вярвали на подобен отговор.

Но въпреки това българите общо-взето изпълняват задачата си. Основното е рутинна денонощна въоръжена охрана на обществено значими и военни обекти – както при всяка окупация. Освен това на 12 септември те извършват арест на главния редактор на вестник "Смер” Кучера и на неговия заместник Хагара и изпращането им в щаба на 38-а съветска армия. Това е било разпоредено след публикуването на 11 септември на статията "Победени, но не покорени", в която открито се призовава за въоръжена борба срещу окупаторите. На 17 септември командването на 12-ти МСП спира издаването на вестник "Вперед" в гр. Зволен, който също е публикувал статия срещу окупаторите, и настоява пред местното партийно ръководство да прочисти редакцията от "вражески елементи". Само че вестникът продължава да излиза нелегално и дори отпечатва снимки на българските войници, които напразно караулят пред редакцията и пред печатницата. Нашето командване обаче не се престарава в прекалени разследвания на подобни факти. Скоро дори конвойната служба е прекратена и войниците вече не напускат палатковия си лагер край града.

Малко по-различно протича пребиваването на българския харманлийски полк край Прага в състав от 962 човека. Докато охраняват двете летища и завода, част от войниците са настанени в окопи, друга част – в лагери. В окопите войниците прекарват 24 дни. Още през първия ден в района около летището се стига до стрелба, следа като кола на противопожарната охрана отказва да спре при команда от войниците. Жертви не са регистрирани.

Любопитен е фактът, че във финансово отношение нашите войници са се намирали в доста незавидно положение, защото в началото не са получавали никакви джобни пари. Чак след предложение на тогавашния военен министър Добри Джуров започват да им дават от 3 до 50 рубли – в зависимост от ранга, което въпреки всичко си остава нищожно обезпечение. Храната също не достига. Местните жители се оплаквали, че от нивите им изчезва пшеница, от която българите си правели каша. Освен това в околностите често се чувала стрелба – българите стреляли по зайци. Някои от тях се сдобивали с пистолети от съветските военнослужещи и ги закопавали в земята с надеждата един ден да се върнат и да си ги приберат.

Духът на войската обаче не бил висок. След първите дни на ентусиазъм настъпили смут, неяснота и обърканост. Наложило се военен оркестър да свири три пъти дневно, за да се поддържа илюзията за справедлива и победоносна кауза. Въпреки това се прокрадвали слухове, че войници от другите братски армии прибягват до самоубийство, след като са разбрали същността на мисията си. За повдигане на духа в ход са пуснати и военни награди – общо 250 български военнослужещи получават медал за „изпълнение на интернационалния си дълг.”

Кулминацията на престоя на българските военнослужещи в Чехословакия е тогавашният национален празник – 9-ти септември. На войниците раздават по една бутилка вино, малко българско грозде и малки подаръчета от „непознато другарче”, както се е казвало тогава. Раздали им също така по 50 крони – около 5 лева по тогавашния обменен курс. В палатковия лагер край Рузинье пристига българският посланик Неделчев, придружен от военното аташе. Жителите от околните населени места почти през цялата нощ чували изстрелите от пиянската веселба.

На същия този ден е открито тялото на младши сержант Николай Цеков Николов, прострелян в гърдите със собственото му оръжие. Официално това е единствената жертва от българска страна. В резултат на проведеното разследване са арестувани трима заподозрени. Един от тях признава, че е действал от патриотични подбуди против окупаторите на родината му. Другите поддържат версията за битова свада. В крайна сметка „патриотът” е осъден на 10 години затвор, а съучастниците му – на по-кратки срокове.

За три денонощия цяла Чехословакия е практически окупирана. Демонстрациите постепенно стихват, враждебното отношение към „окупантите” остава. Охранната дейност постепенно започва да става ненужна и свободното време на Харманлийския полк се увеличило. Войниците се заели да помагат в прибирането на реколтата от картофи и цвекло. Такава била инструкцията – максимално да се сближават с местното население. Чехите приемали помощта им, макар и без ентусиазъм, но до особени инциденти не се стигнало.

И въпреки всичко напрежението тлеело и понякога „сближаването” изобщо не протичало гладко. Особено когато наши войскари обикаляли по ресторантите и магазините в съседни райони като Добровиц, Хостивице, Йенеч и Кнежевец (на запад от Прага). Отново на датата 9-ти септември четирима български войници влезли в кръчмата „Na stare” в Добровиц, а други десет останали да ги чакат отпред. Нашите предложили на местните цигари – едни приели, други – не. След като българите си тръгнали, вътре избухнала кавга заради обвинения в „сътрудничество” с окупаторите. Кръчмарят се принудил да затвори кръчмата.

Имало и такъв случай – една вечер войници от Харманлийския полк отишли в една от близките кръчми, за да си купят нещо. Кръчмарят се противял и не искал да ги обслужи, защото били окупатори. Тогава някой си младши сержант Иван от Тетевен извадил автомата и пуснал един откос в тавана. Мазилката изпопадала, а местните се проснали на пода. Войниците взели, каквото им било нужно, оставили парите на тезгяха и си тръгнали. На връщане с джипа се скрили под един мост, защото знаели, че комендантът е чул стрелбата и вече е на път към кръчмата. Когато колата на коменданта преминала по моста, те отново излезли на пътя и се прибрали необезпокоявани в полка си.

В спомените си българските военнослужещи често коментират и съветските военни, които също се намирали в Чехословакия. Били впечатлени от високата бойна подготовка на съветските части. Докато нашите стреляли по зайците в житата например, руснаците ги изтребвали с ножове. Българите признавали също така, че през нощта руснаците често обирали хранителни магазини и тогава носели на българските си познати шунка, лакомства и алкохол. Чехите определено се страхували много повече от руснаците, отколкото от българите. Най-много били респектирани от специалните части, наречени „червените барети”, затова на втория месец от окупацията руснаците раздали червени барети на почти всичките си военослужащи.

За сравнение – официално руснаците обявяват 98 загинали военослужащи, от които само 12 са чисто военни загуби. Другите са инциденти при неправилно боравене с оръжие, автомобилни катастрофи и други подобни. За периода от 21 август до 20 септември в съветските окупационни войски са докладвани пет случая на самоубийство. Ранените са общо 87. Загиват и двама военни кореспонденти при авиокатастрофа. Край град Ческа-Липа група граждани блокира един от речните мостове и водачът на танк Т-55 старшина Юрий Андреев, който на пълен ход догонвал откъсналата се напред колона, внезапно се оказал пред плътна човешка верига. За да не нарани хората, той се отклонил от пътя и танкът се преобърнал в речното корито. Трима души от четиричленният екипаж загинали на място.

Унгарската армия загубила четирима военослужащи – нито един от тях при бойни действия – в докладите се споменавали заболявания, инцидент, самоубийство.

За полската и за източно-германската войска официални сведения за жертви не са дадени или са старателно скрити.

Странно, но руската версия на сайта „Уикилийкс” посочва не една, а две жертви от българска страна – един убит и един самозастрелял се часови. Дали тогавашната власт не е скрила един нелицеприятен за нея факт? И кой е този безименен солдат?

Освен това се говори, че двама български военнослужещи са направили опит да се присъединят към съпротивата на чехите и словаците. Но кои са тези хора и каква е съдбата им?

Чехите дават 108 убити, предимно цивилни граждани. Ранени са около 500 души. Четиридесет години след инвазията руснаците твърдят, че източно-германските войски са били спрени на границата и оставени в резерв, а от своя страна чехите отричат, че на места в Прага (и по-рядко на други места) и имало изолирани случаи на въоръжена съпротива срещу окупацията. Историята на чехословашкото горещо лято от 1968 год. все още се нуждае от изясняване и разгадаване.

Между българските участници се е говорело също така, че със специален полет лично при Добри Джуров е бил доведен един старши лейтенант от Елховския полк и министърът го разжалвал в младши лейтенант, защото същият в пияно състояние е подкарал танк Т-34 и прегазил четирима цивилни в една кола. Трима от пътниците (мъже) загиват, но вътре имало и жена, която оцелява, но останала без крака. Провиненият офицер отишъл две звания надолу в кариерата за три погубени човешки живота и за два ампутирани крака. По-късно тръгнал слух, че въпросният офицер взел да посещава църковни служби и се наложило да го уволнят от армията. За него освен това се знаело, че свирел на цигулка.

Точно месец след деня на инвазията – на 20 септември – на българите им раздават зимни униформи и настроението се помрачава, защото си помислили, че скоро няма да се приберат. Но само десет дни по-късно всички били вдигнати по тревога и били натоварени на влак, с който пропътували половин Европа и се спрели чак в пристанището на Одеса, където заедно с бронетехниката започнали да ги качват на огромен транспортен кораб. Едва тук маршрутите на Елховския и на Харманлийския полк се обединяват и те заедно поемат по море към България. Скоро корабът акостира на пристанище Бургас и оттам двата полка се прибират в казармите си, както се казва, на самоход.

В Харманли си спомнят, че посрещането е организирано като най-голям празник. По главната улица хвърлят цветя, по фасадите на сградите са изложени портретите на Живков, Брежнев, Маркс и Ленин. Любопитни и радостни хора има навсякъде – по тротоарите, по балконите и дори по покривите.

Един очевидец от по-скромното посрещане в Елхово обаче свидетелства, че по камионите и джиповете не е имало нито едно здраво стъкло. Руснаците им дали да си сложат само по едно предно – всичко останало било шпертплат. Освен това от Елховския полк един войник бил съден за шпионаж – начертал карта с разположението на българските войски и щял да го предава на германците. Момчето било от ул. „Шейново” в София, но изчезнало безследно. За него разказвал актьорът Продан Димов, набор 1949 год., който също е служил в Елхово и който е вече покойник.

В казармите войниците ги очаквала още по приятна изненада. Заповедта за уволнението от задължителна срочна военна служба за набор 1948 год. била подписана още докато полковете са пътували по обратния си път към родината, така че веднага с пристигането си те започнали да сдават имущество и да обличат цивилни дрехи. Освен това им раздали по няколко лева „полагаема заплата” за трите месеца отсъствие – тогава на редник се полагат по 1,50 лв. на месец, а младши-сержант – по 2,50 лв.

Уволнените от харманлийското поделение незабавно поели към фамозния тогава мотелски комплекс „Гергана”, за да полеят уволнението си. На тържеството липсвал само загиналият младши сержант Николай Николов, който по-късно е обявен за герой. В родното му село Бъркачево, Врачанско, е издигнат паметник, който сега е откраднат.

През 2008 год. бе предприет опит да се организира възпоменателна среща на участниците по случай 40-тата годишнина от описаните събития. На срещата се явяват едва седем човека.