Географки бъркотии

Фели Таджер

„Украйна не беше ли на Балканите?” – това ми писа на мейла един приятел, който сега живее отвъд океана. Да обяснявам, че той много добре знае къде е Украйна е безсмислено – все пак – има висше образование и научни титли и дори преподава икономика в престижен тамошен университет. Но разчетох по друг начин скритото му послание – дали там не се повтаря в Украйна онова, което стана в бивша Югославия и за малко не стана в България. Дали деконструктивните национализми не вземат отново връх тази част на Европа. И му отговорих: „Не, не е, но май беше по южните брегове на Средиземно море”. Знам, че Украйна не е там, но и в Египет, и в Сирия и в Ливан, и в Тунис и в Алжир става почти същото. Т.е. – идеята ми беше, че проблемът не е в географското положение, а войнствуващия национализъм, който много често в последно време взема връх над политиката на прагматизма.

Очевидно деконструктивния национализъм не е само проблем на Югоизточна Европа, или на арабския свят. Той е проблем и в Полша, и в Унгария (спомняте си партия „Йобик”), на Гърция („Златна зора”), на Великобритания (с емиграните), на скандинавските страни, на Азия, въобще на света. И то проблем, който очевидно се задълбочава, а не избледнява. Идеята за създаването на Европейския съюз беше за свят без граници, букет от култури, езици и религии. Дали и колко така проработи е друга тема, но очевидно в Украйна не разбраха това. Дори и когато искаха скорошно присъединяване към ЕС.

Преди дни върховната рада (парламентът им) гласува решение, според което се забрани използването на регионални езици в страната. Някои територии в Украйна получаваха правото да имат и регионален език, който да се ползва заедно с националния. Така в Бесарабия регионален език беше българския, в Севастополска област руския, в други части на страната – белоруски и румънски. Все пак в 45 милионна Украйна живеят над 8.5 милиона руснаци, над 300 000 румънци, над 200 000 българи. Тези хора, сега, когато практически Майдана и върховната рада се контролират от партията „Десен сектор”, тези им права бяха отнети и резултатът – в много области в източна Украйна започнаха остри протести срещу решенията на радата, срещу изпълняващия длъжността президент, срещу възможността за формиране на ново правителство. Практически страната е в безвластие, в условия, предполагащи наличието на ситуация твърде близка до тази на възможна гражданска война. Това което стана в бивша Югославия, дано не стане н Украйна.

Но това трябва да е и важен урок за България. Не само защото над 200 000 българи бяха лишени от правото си да ползват родния си език, а защото ние сега нямаме очи да протестираме, след като в Изборния кодекс, приет от нашия парламент се забрани използването в условия на изборна кампания правото за говорене на чужд език дори и с превод на официалния. Защото и в България има деструктивен национализъм при това не в съвсем латентна форма, особено напоследък. И гласуването на тези текстове в изборния кодекс бяха ясна индикация за тези процеси. За съжаление, не е само тази индикация, има и ред други, на които не обръщаме особено внимание, или приемаме

Спомняте ли си това, което стана в Пловдив, когато съдът трябваше да решава казусът за собствеността на джамията в Карлово? Ами онова, което ставаше с делото на имамите, ами онова, което щеше да стане н Кърджали, ако не бляха строгите полицейски мерки. У нас вече рима няколко деструктивно националистически партии, които се конкурират доста успешно с по-старата „Атака”. При това при доста мощна подкрепа от страна на ГЕРБ. С активното и финансово мотивирано участие от страна на лурпенизирани части от футболните агитки начело с Дучето и Ваташка.

Когато за такива процеси се отделят и значими финансови потоци, това е опасно явление. Защото предполага преднамерена и целенасочена кампания, а не импулсивни действия на случайни граждани. Когато в такава ситуация обединителят на нацията (президентът) мълчи, вече звучи особено тревожно. Когато три от четирите парламентарно представени партии предлагат на президента да свика консултативния съвет по национална сигурност по тези проблеми, а той се прави на глух, това вече е опасно. Защото значи, че една от властите е не чува, а друга (съдебната) е подложена под провокиран натиск от финансово мотивирани „протестиращи”, при това със съгласието на местните власти (историята провокацията в Пловдив беше с активното участие на кмета на града Иван Тотев).

Защо президентът сега мълчи, когато 200 000 българи в Бесарабия са лишени от правото да ползват своя език, защо президентът мълчи, когато 900 000 етнически турци в България няма да използват в предизборните кампании майчиния си език, защо президентът мълчи, когато добре финансирани и добре организирани групи оказват натиск върху решенията на независимата съдебна система, щом въпроса опре до проблем пряко или косвено свързан с етническия? Президентът ни не види ли какво става в Украйна, не помни ли какво стана в бивша Югославия, не знае ли какво става във Великобритания със напразните заплахи от нашествие на българи? Не разбира ли, че всичко това е част от един и същи процес, за който не може да има два аршина – единият за вътрешна употреба, а другият – за външна. Все пак, нали по образование е инженер и би трябвало да е наясно че няма как да има два различни метъра. Или просто е такъв инженер, какъвто е и държавник. Нека господин президентът да помисли – за Украйна (той стискаше палци за победата на революционерите от уж десния сектор) и за резултатите от това – и после и за България, като поука от онова, което стана в Украйна.

Да се върна на моя приятел, който ме пита дали Украйна е на Балканите. Може и да е прогноза, опасение или алюзия. Струва си да добавя, че моя приятел се казва Яшко (Яшяар), че е роден в Босна и че замина за Канада по принуда, по времето на края на управлението на Милошевич. Така че и от жизнен опит може да се опасява, та за това да обърква географията на така добре познатата му територия на Балканите и Европа.