Сирия на парчета

Емине Гюлестан

18 декември 2010 започват антиправителствените протести в Тунис. Датата бележи началото на Арабската пролет. До декември 2013 до Тунис може да си наредят Египет, Либия, Йемен, Бахрейн и Сирия. Много други държави от региона също не бяха отминати от масовото недоволство, като Алжир, Йордания, Кувейт, Мароко и т.н. Останалата част от света приветства демонстрантите и подкрепи главния слоган по площадите, а именно „народът иска да свали режима”.

Режимите започват да падат един по един, с много жертви и много несигурности. Международните изследователи правят естествената аналогия между това, което се случва в Арабските държави с разпадането на СССР и промените в Източния блок. На пръв поглед това изглежда точно така, но надали може да се съгласим, че последствията ще бъдат сходни. Това, което имаме е диктаторско управление и т.нар. преходен период поне за сега не изглежда оптимистичен.

По-сериозният въпрос, а и отправна точка към страните „преживели” арабска пролет е всъщност може ли тези страни да „внесат” демокрацията от западен тип, така както я разбираме ние. Защото базисът, да има честни и свободни избори изненада не с резултата, а по-скоро с избраните, които в много от страните от региона бяха от идейната кохорта на „Мюсюлманските братя”. Единственият успешен модел, който многократно беше прокламиран е Турция, страна която е мюсюлманска и парламентарна република. Да, но никога готовите модели не служат като калъп, който може да е универсален. В този ред на мисли, положението в региона е изключително нестабилно. Сирия, вече почти три години води гражданска война, където според данни на ООН над 100 000 души са убити а над 2 000 000 са избягали от страната си.

Може ли да има оправдание за насилието? Може ли да има оправдание за смъртта на невинни деца, майки и бащи? Отговорът е еднозначен: не, не може. Тогава коя е тази сила, която пречи на хората в една държава вече три години да сложат край на гражданската война и на унищожението на собствената си страна? Световната конспирация, американците, ислямистите? Кое? В Сирия обстановката е сложна. Сложна е защото страната е разделена на невъзможно много лагери. От една страна е президентът Башар ал-Асад от друга страна е опозицията. Само дето тя няма едно лице. Опозицията е разделена в на четири. И докато международната общност в лицето на ООН се опитват да бъдат медиатори, то позициите на двете най-силни идейни противници тази на САЩ и Русия (членове на съвета за сигурност в ООН) остават непроменени. Докато Американците настояват за оттеглянето на Асад, руснаците в лицето на Лавров смятат, че „не е в ничий интерес да се дава сигнал на опозицията в Сирия или където и да било, че ако откажете всички разумни оферти ние ще дойдем и ще ви помогнем, както направихме в Либия... Това е много опасна позиция”[1].

Свободната Сирийска Армия е една от главните опозиционни сили образувана от напуснали армията на Башар Асад войници. Понеже лидерите на свободната сирийска армия са базирани в Турция, то нуждата за централизирани действия срещу режима създава нова фракция, която се нарича Висш военен съвет. Висшия военен съвет има около 30 членове от различни групировки, които се бият на 5 фронта. Смятани са като последователи на умерените ислямисти. Друга опозиционна група, която обединява различни по-малки такива е Ислямският фронт, които са заявили, че се борят срещу режима на Асад, за да построят ислямска страна.

По-малки фракции, които също изповядват създаването на ислямска страна оперират в различни части на Сирия. Броят им е толкова разнороден, че обединяването им под обща „шапка” изглежда много трудно. Но освен гореспоменатите опозиционни сили има и други, по-малко променливи, но и по-опасни това са т.нар. джихадиски групи. Най-известната от тях е Ал-Нусра, за която се смята, че е свързана открито с Ал Кайда. Други две по-малки фракции на джихадиските групи включват чужденци, които са дошли да се борят за вярата си. Важно е да се отбележи и друго, през последно време: „В началото на годината избухнаха ожесточени сражения между няколко бунтовнически коалиции, повечето от които ислямистки, от една страна, и джихадистката групировка "Ислямска държава в Ирак и Левант" (ИДИЛ), от друга. Бруталността и стремежът към хегемония на ИДИЛ настроиха срещу нея останалите бунтовнически фракции. Междуособиците, в които според данни на проопозиционния Сирийски център за наблюдение на човешките права (СЦНЧП), са били убити близо 1100 души, отслабиха още повече позициите на бунтовниците, които и без това претърпяха в последно време чувствителни загуби срещу силите на режима.”[2] Този цитат демонстрира различните посоки на самите бунтовници. Една от последните „брънки” на опозицията е кюрдската група, която контролира де факто автономната кюрдска зона в североизточчна Сирия. Тя, въпреки че влиза в спорадични сблъсъци със Сирийската армия, е обвинявана, че подкрепя режима.

При така оформилата се опозиция, която има различно виждане за това как трябва да изглежда страната след Асад, нищо чудно че Женевската конференция за постигане на разбирателство, на която не беше представена Иран, не сполучи. Както се и очакваше страните не намериха нищо, което да ги събира. От друга страна, групировките сражаващи се в Сирия не подкрепят легитимността на Женева II, което допълнително затруднява намирането на изход от ситуацията. Както много чуждестранни анализатори и медии предвиждаха не беше постигнато никакво сближаване на позициите между двете страни, като взаимните обвинения и нападки бяха главната движеща сила на конференцията.

Важно е да се знае, че президентът Асад, който принадлежи към алевитите, както и по-голямата част от партийните кадровици, всъщност представляват приблизително около 16% от общото население на Сирия. Мнозинството сирийци, или около 74% се определят като сунити, а останалата част са християни. В този контекст, няма как да не се направи паралел между това, което искат една голяма част от сунитите, а именно ислямска държава, разбираме тука да е базирана най-вероятно на шериата. От друга страна алевитите, което е течение на исляма, с по-либерален уклон, няма как да не се страхуват от погром или даже колкото и пресилено да звучи геноцид над самите тях. И в тази обща картина влизат сирийските християни, които пък от своя страна избягват да заемат страна. В Сирия се намират потомците на едни от първите последователи на Христос, които и до ден днешен говорят арамейски. В този сложен пъзел, тези разлики са използвани главно за манипулация. Конфликтът се превърна в сектариански.

Колкото по-дълго продължава обаче гражданската война, толкова по-трудно ще се намерят допирните точки. И ако не се намери изход скоро време, Сирия най-вероятно ще бъде разпарчетосана на няколко главни региони, като със сигурност предполагам, че автономната кюрдска област ще бъде една от барутените бурета още дълго време. От друга страна радикалните ислямисти подкрепени от фракции на Ал Кайда, всяват допълнителна опасност за регион, където има доста християни. Евентуална заигравка именно с този коз може да преобърне нещата в полза именно на бунтовниците, но на онези които са много радикално настроени. Що се отнася до умерените ислямисти, въпросът е дали няма да последва сценарият от Египет и Тунис. За сега Асад има една голямо преимущество и това е подкрепата на Иран и Русия, което горе-долу балансира силите. Но дали изходът се крие в дипломацията или не, предстои да разберем.

[1] http://www.bloomberg.com/news/2011-06-01/russia-warns-u-s-nato-against-military-aid-to-syria-protests-after-libya.html

[2] http://www.vesti.bg/temi-v-razvitie/tema-krizata-v-siriia/svetovnite-medii-za-zheneva-2-6003658