Национализмът в България

Емине Гюлестан

Когато човек попадне под грижите на психолог, той в 9 от 10 случаи чува репликата, че всичко се крие в детството. Миналото предопределя нашите бъдещи действия. А за да разберем, от какво са продиктувани се прави анализ на нашите минали случки и постъпки. Национализмът като идеология стана неизменна част от българската политика. Посочването с пръст на този, който е по-различен от нас и прехвърлянето на несполуките в държавата на определи хора се превърна в най-печелившата карта за много хора.

В 43-то Народно събрание има 7 партии - 2 от които се самоопредалят като националистически, едната е коалицията Патриотичен фронт, където участват НФСБ и ВМРО-БНД, другата е АТАКА. Двете партии сумарно имат 12% подкрепа, което се равнява на 30 депутати от 240. Тука трябва да включим и други народни представители от другите политически сили, които имат националистически уклон. Всичко започва от краха на комунистическия строй в България, която 45 години се опитва да построи основите на „единната българска нация”. Но опитът претърпява тотален крах с асимилационната политика спрямо българските мюслюмани и турци, която властеимащите планират и приемат в действие.

От началото на прехода до днешни дни национализмът поетапно процъфтява, като риториката винаги е крайна, обидна, често ксенефобска и расистка. Национализмът в България се влияе и от развитието на други процеси в света, като ширещата се анти-ислямска пропаганда в много западни държави в Европа. И така постепенно анти-ислямската риторика се преплита и с анти-имигрантската. Ако до сега главният обект на националистите са били българските турци и роми, то влиянието на анти-ислямското говорене още повече подсилва негативната нагласа спрямо тази група от населението и прави внушението, че в България има място за радикален ислям. Но тази тема е прекалено обхватна, за това ще направя една ретроспекция на възхода на националистическите партии в България и днешното състояние на българската политика, където национализмът все повече се превръща в неизменна част.

В рамките на близо 45 години БКП преминава плавно, от либералния подход при интегрирането на малцинствените групи, особено що се касае до турското малцинство - с турскоезични издания на списания, вестници и предавания по БНР(през 60-те до началото на 80-те години), до тоталната забрана за използването на майчиния език на обществени места, налагайки глоби при нарушение и закриване на всички издания и предавания. Пикът всъщност е 1984-1989 година, когато асимилаторската политика се свежда до прогонването на около 350 000 души към Република Турция. С падането на режима обаче, започват исканията на хората за връщането на техните имена и тъкмо в тази далечна 1990 години на политическия небосклон изгрява звездата на президентът Георги Първанов. Общонародният комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) възниква от Националните стачни комитети, които се учредяват на базата на националистическата вълна в края на 1989 г. Стачките тогава започват в етнически смесените райони като реакция срещу възстановяването на правата на мюслюманите. През 1990 г. Първанов е бил кандидат за депутат във Великото Народно събрание от ОКЗНИ, а през 1994 г. като водач на общата листа на ОКЗНИ и БСП е избран за народен представител в 37-ия парламент. Бившите комунисти раждат националисти. Именно 1990 е точката на пречупване, защото се създаде уникална възможност за противопоставянето на една част от населението на друга. Но така или иначе в огромната си част българската интелигенция симпатизира на българските мюслюмани и българските турци, поради което в последващите няколко Народни събрания числеността на националистите е значително малка.

Първият осезаем и широкообхватен националистически проект се регистрира на 17 април 2005 г. Партия Атака, която първоначално се явява на изборите за Народно събрание през 2005 г. като коалиция от няколко партии, получава 21 места или близо 9% от гласовете. Лидерът на партията Волен Сидеров става популярен чрез предаването си в телевизия СКАТ, чрез откровено ксенофобските си и крайни изказвания по адрес на различните етноси в България. Анти-турската преплетена с анти-ислямска риторика взима превес обаче и така се стига до прословутия бой пред джамията Баня Баши, по време на молитва през 2011 година. Волен Сидеров се свръзва и с откровени анти-семитски пристрастия. Така например издателството, което издава негови книги “Жарава”, а преди това познато като “Жар птица” издава анти-семитска литература като се започне от “Моята борба” и се стигне до “Политическите речи на Гьобелс.” Политическото държане на Атака и особено на нейния лидер и откровената ксенофобска риторика се толерира и до ден днешен, въпреки острия завой, който партията предприе последно време. Така Атака на следващите парламентарни избори през 2009 получава същия брой народни представители, 2013 година депутати се увеличават на 23, а 2014г. спадат рязко на 11. Въпреки, че запълва близо десет години нишата на националсоциализма партия Атака претърпява сериозен крах на последните парламентарни избори, където националистическият вот са разделя на две в полза на коалиция Патриотичен Фронт.

Генезисът и на тази коалиция тръгва отново от телевизия СКАТ. Съставляващите ги партии ВМРО-БНД и НФСБ, имат общо 19 места в парламента. ВМРО-БНД обаче, е била част от два парламента до сега. През 1997 година участва като част от коалиция „Обединени демократични сили“, а на изборите през 2005 г. участва като част от коалиция „Български народен съюз“ и има 5 места в парламента. Така ако направим една равносметка на националсоциализма в България ще забележим градивното нарастване на представителите на тази идеология. 43-то Народно събрание е може би мястото с най-много численост на националистите в най-новата история на България. От откровените им ксенофобски изказвания в парламента до това те да бъдат част от управляващата коалиция, поставя въпроса с мястото на България в ЕС.

Но защо наблюдаваме тази градация на представеността на национализма в българския парламент? Причините са три: политически, икономически и социални. Имаме огромен дефицит в представителността на политическите партии, което предопределя и нестабилността на политическата система. Доверието на гражданите в представителната демокрация, както и институциите на именно тази представителна демокрация е ниско, с тенденция към влошаване. България е много бедна. В страната над половината население живее на прага на бедността и това изостря още повече чувството за несправедливост и прави хората много по-лесно манипулируеми. Социалните проблеми се коренят в историческата предопределеност на Балканите, всички да живеят на едно място и границите се размити що се отнася до етническата композиция.

Нарастващото националистическо представитество в България не е изключен процес от тенденциите в Европа. Именно в тук се наблюдават процеси на нарастване на крайно левите движения, особено в страни, които са силно засегнати от икономическата криза като Гърция и Испания. Вероятността тези процеси да се случат и в България е неизбежна, с оглед и на икономическото състояние на страната. Новите движения виждат врага в капитализма и във финансовите рестрикции на ЕС. Дали този вид идеология ще зачене и в България предстои да видим. Но едно е ясно увеличаването на националистическото говорене, както и нарастващият брой на представителите на тази идеология говори за симптоми в обществото, които в дългосрочен план могат да се превърнат в истински тумор.