Sic transit gloria mundi!

И определено трябва да се признае че тя има сериозни заслуги в съвременната политическа реалност. Понеже този текст малко или повече напомня панагирик за успокоение душата на една отиваща си партия, то трябва да започнем с приносите й в политическия живот на страната:

1.          Утвърди езикът на омразата, като основно изразно средство в политическото говорене. Още с първото си появяване в парламента г-н Волен Сидеров, създателят на партията „Атака”, заговори на депутатите от другите групи като за мръсни свини, грухтящи в кочината, иначе наричана от всички останали парламент. Партията имаше опит от предизборните митинги и езикът на митингите стана парламентарен. От този език се поучиха партии като РЗС, ГЕРБ, ДСБ и дори СДС.

2.          Наложи реваншизмът като модел на политическо поведение в съвременното управление. Спомняте ли си един кандидат за кмет на столицата, който от екрана на БНТ, по време на предизборното си обръщение вместо думи, размахваше белезници?  Е, хайде сега, нали това беше кандидатът на партията БЗНС (с лидер Яни Янев) Волен Сидеров? Този подход сега е ключов момент в упражняването на изпълнителната власт от партия ГЕРБ, с активната подкрепа на „Атака”, разбира се.

3.          Наложи популизмът като отличен подменящ елемент на липсата на идея и програма на партията. Така нямаше нужда да се обяснява защо е против НАТО, докато приемаше руски православни награди. Важното е че народът страда, защото е мъченик и страдалец, воден от политици, които не членуват в партия „Атака”.

4.          Откри виновникът за всички злини на българския народ – и при това ги посочи с пръст. Това са турските мекерета (разбирай турското малцинство) циганските престъпници (разбирай ромското малцинство), за капак – евреите изедници (общо по-малко от 1000 в България), които изкупували българските земи, за да ги притурят към територията на еврейската държава. Ако нещо не е съвсем ясно, не е нужно да се обяснява, приема се като божие откровение. Така практически етническата и верската омраза стана част от политическото говорене и мислене. Оказа се заразно.

5.          Твърдеше че е дясна партия, докато прокарваше крайно леви политически възгледи, възприети от времето на Дзерджински и Берия. Това също се оказа бацил, който лесно влезе в употреба и дори доведе до откровено политическо копиране. Създаването на партия РЗС четири години по-късно е базирано точно на този модел.

Сега партия „Атака” очевидно залязва. Изоставена от родната си майка – телевизия „СКАТ”, пренебрегната от доскорошния си основен идеолог Антон Сираков, партията беше обвинена в семейственост (вестникът – на съпругата, евродепутатството – на синчето, партийното организиране – на дедкото), в непоследователност (бедният Воленчо стана богатият г-н Сидеров), в глашетайско пригласяне на партия ГЕРБ. Това би сломило и същински духовен титан (например титанът Шикългрубер (Хитлер) в такава ситуация налапа ампула с отрова).

Как започна всичко това?

По умилително простичко. Един ден, през 2002 година, на някой мъдър интелектуалец, не изключвам това да е някой непрокопсал като поет, по професия фотограф, му идва идеята да издаде на български фундаменталните трудове на Шикългрубер (също непрокопсал, но като художник). Съчинението, известно като „Майн кампф” (”Моята борба”) дотогава не е виждало бял свят в България, ако че през 1942-1944 г. България беше в Тристрания пакт на страната на Германия. Понеже това не беше достатъчно, беше съпроводено с речите на Гьобелс, както и редица писания, доказващи несъстоятелността на истината за престъпленията на националсоциализма в Германия. Виновни, естествено, бяха пак евреите, както предвидливо отбелязва и един от българските автори на тези книги Волен Сидеров („Бумерангът на злото”). Е, не само те, разбира се, но и техните пети колони - турското малцинство в България, пак в коалиция с ромите. Организираните събеседвания по тези теми в столичното читалище „Славянска беседа” дадоха облик на основната идея: Да се роди национално движение срещу опасния враг.

И се създаде на базата на няколко организации – кръгът около вестник „Зора”, крайно комунистическа формация от излезли от БСП радикали, националсоциалистически агитки (тип „скинхедс” около Кирил Гогов и отец Гелеменов), радикални националисти от кръга на Боян Расате, изпаднали от всякъде десни  „интелектуалци” (предимно бивши журналисти). Това беше вече солидна база за включването на нови дейности, при това подпомогнати от определени икономически структури.  Точно във вестник „Зора” се формира и философската основа - Първоначално флагмънът на тази работа беше вестник „Монитор”, но какво е един вестник в сравнение с възможностите за формиране на масова психоза? Още повече, че  собственикът (тогава) на „Монитор” Петьо Блъсков много повече се интересуваше от възможността да се закачи някоя по-тлъста сумица, отколкото от това вестникът му да се харесва на лумпените. И дойде мигът, в който Блъсков предпочете на изхвърли Сидеров (тогава заместник главен редактор), но да си няма главоболия с бизнеса. Време беше да се роди другият спасител – една никому непозната кабелна телевизиика, оперираща в района около град Бургас. Сега вече е позната медия – „СКАТ”. В името на популярността телевизията прие да промени програмната си схема и да включи много публицистика с крайна националсоциалистическа и фашизоидна тематика. Основното предаване беше „Атака” – авторско на Волен Сидеров, особена смесица между кинопрегледите от 1942-1944 г. (дори със същите музикални сигнали, възхваляващи Третия райх и Фюрера). Темите бяха – циганският терор над българската нация, турският национализъм, създал условия за сепаратизъм в България, еврейските финанси, контролиращи икономиката ни, въвеждането на кастрацията, като система за решаване на многодетството в определени етнически групи, както и всичко, което ви се стори още по-абсурдно. Излъчваше се в прамймтайма – 19 часа, а краят на това време се отзнаменуваше с друго важно предаване – „Между редовете” – преглед на утрешния печат, започващ с картечни изстрели в мишена, по която се появяваха образите на политици – Симеон Сакс Кобургготски, Ахмед Доган, както и други политици с „небългарско” потекло – Станишев, Костов, Надежда Михайлова. Прегледат, ако може да се нарече така, повече коментираше подхвърлени от автора теми и имаше много малко общо с утрешния печат. Цареше пълно съгласуване в тематиката на двете предавания. Но основното което се внасяше – революционен характер на ситуацията, необходимостта от обединение за организирана съпротива срещу „статуквото” (без значение какво е), долу политическата класа, да на съпротивата, дори и със сила. С други думи – свикваше се сбор на лузърите от цялата страна. Между двете предавания се вместваха още няколко публицистични, които се надпреварваха да повтарят зададените вече теми, но с още по-остър и нетърпящ възражение тон.

Както се вижда, нищо ново под слънцето

Просто твърдо се следваше линията, зададена от татко Гьобелс, но претворена съобразно местните условия. Стигна се до там, че един от „анализаторите” системно и убедено твърдеше, бе българите произхождали от арийските племена. Основният довод, доколкото си спомням, беше : Бълг – арий(ци) – дори и името си запазило арийската връзка. Ако на някой не му се вярва – значи не е българин, и следователно, ниска раса, подлежаща на „трайно решение”. Ако на някой това му напомня доктрината на националсоциализма, значи е разбрал съвсем точно. Дори и маниерите, движенията, начина на обличане (в черно, с кожени якета) издава пристрастие към символиката на Третия райх.

Практически партията беше създадена като идеология, маниери, похвати,  от телевизията, оставаха само структурите, които се създаваха с посещенията на водещите в различни градове в страната. Фактически създаваните клубове на фенове на предаванията бяха бъдещите партийни структури. А това, поне в началото беше повече заслуга на кръгът около „Зора” и усилията на телевизия „СКАТ”, а не на Сидеров  и това не следва да се забравя. Той беше инструментът, а не мозъкът на операцията.

Политикът Сидеров

Фотограф, неуспял поет с една стихосбирка, наречена „Автобиография”, сега добре покривана, бивш бохем, близък до артистичните среди преди двадесетина години.

През декември на 1989 г. става член на Дружеството за защита правата на човека с лидер Илия Минев. Напуска го с разрива между  него и Николай Колев – Босия (също поет). Въобще първите му политически изяви са свързани с литературните кръгове на т.н. “социалистическо декадентство в поезията”. По-късно се обявява за безпартиен (в края на 1991 г.), което продължава до 1995 г., когато се сближава с Български демократичен форум, изгонени от СДС.  Междувременно работи в „Овъргаз” при Сашо Дончев, като твърди че е не е политически изявен.

През 2001 г. прави опит да стане член на НДСВ, дори да води тяхната листа на народни представители в Ямбол, но Стоян Ганев много добре помни политическите му митарства и не го допуска. През 2003 година вече, като новоизпечен националист, е издигнат за кмет на София на местните избори от листата на БЗНС на Яне Янев (коалиционен партньор на СДС тогава). Провалът му е грандиозен. От времето му като журналист във вестник „Монитор” се сближава с националистическите кръгове. От тогава до сега се изявява като краен националист, но съвсем не е сигурно, че това са последните му убеждения. Както става ясно, политическата му нагласа е изменчива и нетрайна. В този смисъл и самата личност не заслужава голямо внимание. По-важното е:

Какво позволи такова разрастване на крайно националистически тенденции?

На първо място, трябва да си дадем сметка, че това е факт във всички страни от Източна и Централна Европа, като нов процес, но по принцип съществуващ като политически факт в цяла Европа (Франция, Белгия, Холандия, Австрия и т.н.). Практически това явление в страните със силна демокрация е сведено до рамките на допустимите 3-5% от всички гласуващи, което го прави видимо, но далеч не определящо в политическия живот. Проблемът е, че то в страните от Източна Европа налага стереотипи на поведение, които лесно се възприемат от други политически сили – и в Полша, и в Унгария, и в Румъния, и в Сърбия, и в България. Като е факт, че пръв техен изразител у нас беше „Атака”.

С други думи – имаше достатъчно сухи съчки, само огън трябваше. Формирането на партията „Атака” започна по тертипа на телевизионните предавания – монолог от оратора, с тон постепенно повишаващ се, достигаш в края до кресчендо, и аудитория готова да вика „У-у-у” и „Долу”. Останалото вършеше музикалното озвучаване – неадекватна и безумна смесица от Вагнер и български военни химни между двете войни. Простичко и ефективно. Вагнер по германски и „Шуми Марица” по балкански. Шоуто винаги се получаваше, защото се формираше великата шаечна истина – просто трябваше да се изгонят турците, да се затворят циганите, да се противопоставим на американския ционизъм, на турския ислямизъм и европейския либерализъм. И само тогава в България настъпва раят. А на кой не му се живее в рай?

Само две години по-късно, със същата реторика организацията и Сидеров вземат 8% на парламентарните избори и има 21 депутати, вече като лидер на новооснованата през началото на 2005 г. коалиция “Атака” по името на предаването, което води. Той е в коалиция с националистически партии и организации, които само пет месеца по-късно го напускат (Национално движение за спасение на отечеството, Съюз на патриотичните сили и войните от запаса  “Защита”, кръга “Зора”, Българска национално-патриотична партия). Сега е лидер на партия “Атака” и има 12 депутата в 40-то Народно събрание.

Как започна „Атака”?

Както се полага – със сериозна начална подготовка и солидни тлренировки „на сухо”. На изборите за кмет в София през 2003 година от името на партия БЗНС с лидер Яне Янев се яви кандидатът Волен Сидеров. Странна ирония на съдбата – Янев и Сидеров в една партия. Бяха разлепени няколко стотин черно-бели плакати, на сърдит мъж, стиснал юмрук. Запомни се само телевизионната изява в национален ефир. Нямаше дебат – кандидатът за кмет на столицата просто размаха пред камерата белезници и заяви че това ще оправи работата. Гледаше сърдито и напусна бързо. Стана ясно само, че белезниците са за цялата политическа класа. Разбира се, резултатът беше очакван. Числото на подкрепиблите го избиратели беше някъде около имагинерните величини. Но се запомни сърдитият мъж с куртката от черна кожа и мрачен поглед, държащ белезници.

Водеща беше ненавистта към статуквото, към политическата система, към всякаква форма на представителна власт. Точно преди изборите за парламент от 2005 г. „Зора” излезе със заглавие: „Зора е каузата, „Атака” – оръжието” и това беше философията на сдружаването. Мозъкът на крайно левите и юмрукът на “Атака” заедно. Това беше някаква форма на бунтът на унизените, на изгонените, на онеправданите, на искащите реванш. И това привлече достатъчно избиратели. Четири месеца преди парламентарните избори от 2005 година „Атака” не беше в сметките на нито една от основните политически сили. Въпреки, че беше извършена сериозна работа по организацията. Беше формирано Национално обединение „Атака” ( коалиция от Национално движение за спасение на отечеството, Съюз на патриотичните сили и войните от запаса  “Защита”, кръга “Зора” и Българска национално-патриотична партия). Старото лице от БКП Минчо Минчев (главен редактор на в. „Мисъл”) отстъпи ръководството на по-новото лице Волен Сидеров (бивш главен редактор на в. „Демокрация”). Т.е. – още тука се вля крайно лявото в „Атака”. Вярно е, че едва намериха пари за агитационни материали, така че убеждаването в необходимостта да се гласува за „Атака” ставаше най-вече на митингите. И от екрана на „СКАТ”, която излъчваше на живо почти всичко и по цял ден. И изненадата стана на 25 юни. Вечерта вече се знаеше, че „Атака” е четвърта политическа сила с 296848 гласа като изпревари с над 17 000 гласа СДС и с над 60 000 гласа ДСБ.

Дясното колабираше мъчително,

жестоко ударено от националсоциалистическото

При разпределянето на мандатите „Атака” взе 21 депутатски места. Внушителна група от мъже в черни дрехи и навъсени погледи, калени в битките с ромите в София и цялата страна влезе в парламента. Още на първите заседания започнаха скандалите, вулгаризмите, цинизмите, просташките изпълнения. Парламентът беше обявен за „стадо грухтящи свине”, а от там нататък всичко се съизмерваше с това. Революцията дойде. Четири години по-късно същите чернодрешковци бяха сложили костюми на „Армани”, но различни от черното, бели ризи на „Бос”, обувки на „Трусарди” и часовници „Филип Патек”. Революцията остана само в езика на омразата и фашизоидната реторика. Дори и жестикулацията беше сменена. Преди ръцете са държаха скръстени отпред, по националсоциалистически  но после се отпуснаха и си отидоха на мястото. 

Сериозната външна промяна настъпи в момента, когато Сидеров и „Атака” се докоснаха до втори тур на президентските избори през 2005 година. И тази кампания, колкото и да наподобява предходните му, има разлика. На първо място във вида, в който се явява Сидеров. Той носи скъпи костюми, маркови ризи и вратовръзки. Изоставени са черните кожени якета, наподобяващи куртки, недодяланите дънки, купени от евтини магазини или складовете в Илиенци. Има промени и в жестикулацията. Размаханият пръст остава, но изчезнаха поздравите тип Мусолини, появиха се трибуни, зад които най-често се крие тялото. От този претендент лъха на богатство, на успех. Докато реципиентите му остават същите – обществените аутсайдери – пенсионери, нереализирани личности, или хора със сериозни лични проблеми. Намали се появата на образеца по Хитлер: „България над всичко”. Откритите нападки към малцинствата се завоалират във вербална форма, която не би го довела до съда. Сега турците не са толкова виновни, колкото ДПС и Доган. Евреите почти спряха да се мяркат, реципиентите му не ги припознават и следователно те паднаха от публичните изяви. Останаха ромите, но пак в същата форма. Сега виновни са джамиите, мюсюлманите, ходжите. Очевидното прикриване е повече за пред властите, отколкото пред публиката му. Защото другият основен лозунг остава: „България на българите”, който подсказва за всичко онова, което вече е натрупано у слушателите му като ключова фраза, подсказващо за всички останали антисемитски, ксенофобски и расистки идеи. Базата данни вече живее и тя се отключва само с един ключ.

И влиянието на „Атака” се беше разширило и дори разраснало особено в провинцията. Ако в София (вземаме 23 МИР) през 2005 г. „Атака” взе 16992 гласа, през 2009 г.тя получи едва 10037 гласа. Но за сметка на това в 15 МИР – Плевен през 2005 имаше само 14164 гласа, през 2009 г. те са вече 20384. Загубеното в София се върна от Плевен. Но пикът в столицата беше преминал, докато в провинцията – все още не. Сега, само пет месеца след изборите, това че пикът е вече история е факт в цялата страна. Разбира се, тук трябва да прибавим и разцепленията в Бургас (столицата на „Атака”), отказът на „СКАТ” да работи с „Атака” и Сидеров, скандалите в Пловдив, Стара Загора, а и из цялата страна. Сега партия „Атака” много напомня присъдружна организация на „ГЕРБ” -  или по-точно е да се каже – хем я има, например в парламента, когато зад „ГЕРБ” се зъби на опозицията, хем я няма – щом опре до нещо предложено от „Атака”. Тогава „ГЕРБ” е винаги с широко затворени очи.

Тази двоякост не може да продължава още дълго. Много дискредитираща е дори и за личност като Сидеров. А и сам Сидеров вече няма как да се върне към старата си роля – на разгневен на системата, защото вече е част от статуквото. Сега отново работите не вървят точно толкова, колкото и преди пет години. Но царя не е дори в парламента, Доган спечели изборите (от 34 на 38 депутата) и мина в опозиция. БСП се сви като шагренова кожа – от 82 на 40 депутати, и тя в трудна опозиция с вътрешни проблеми. Време е да се гради – но очевидно Сидеров точно това не умее. За това сега основната битка е за премахване на петте минути на турски език в националната телевизия. Много сериозна политическа цел за управляваща партия. Толкова сериозна, че дори звучи смешно. И това тече на фона на неспиращо разцепление в партията му. В Бургас (бастионът!) вече Сидеров не върви. Партийната му група в  общинския съвет на  Пловдив издъхна скоропостижно след разцепление. Вътрешни проблеми тресат партията почти навсякъде. Вестникът му „Атака” доби характер на китайско дадзибао от времето на другарят Мао. Верните му доскоро хора вече се срамуват, че го познават, а сближаването с „ГЕРБ” е толкова желано от Сидеров, колкото неудобно за Борисов. Проблем после проблем... А последният като че ли е най-трудният. Подкрепяш безрезервно управляващите, а те гледат да не те показват, да те пъхнат под килима, дори ако може въобще да те няма...

Началото на края

Очевидно електоратът на партия „Атака” се отдръпва. По-скоро разочарован от метаморфозите и разиграния театър. Сидеров беше само началото. Но той не е вече толкова скандален, колкото Яне Янев. Янев вече може да се зъби на управляващите, може да вкарва кмета на Рибново в ДАНС, може да си измисля ислямистки заговори, да обявява началото на съдебно преследване срещу шефът на данъчните, с една дума – да размахва много по-ефективно и впечатляващо белезниците от Сидеров. И като последица от това – РЗС на последните кметски избори в София открадна 2.9% от избирателите  Точно тези, които гласуваха за „Атака”. Или по-вярно казано – почти целия столичен електорат на партия „Атака” вече предпочита РЗС. От друга страна очевидно Костов е по-комбинативен в използването на новостите на Сидеров, Янев – по-прагматичен в прилагането им в политическата практика, а и журналистите никак не обичат техен човек да им се прави на велик. Очевидно е, че учениците излязоха по-умни  и надарени от учителят си. И яхнаха вълната, донесена от „Атака”. Партия „Атака” си отива и в това няма нищо лошо – тя си свърши работата и се обезсмисля съществуването й. Лошото е, че наследството, оставено от нея продължава да съществува във все по-неприятни и нагли форми в други политически партии. Дали това ще е РЗС на Янев или ДСБ на Костов, а най-реално ще е вероятно някоя съвсем нова партия, която очевидно ще се роди скоро, е подробност от пейзажа, което в случая не е от значение. Бацилът вече е заразил достатъчно качествено политическата ни система, така че тя вече не остава без активен носител.

***

            В отчаян опит да оцелее още малко, Сидеров измоли ГЕРБ да го подкрепят за референдум относно новините на турски език по БНТ. Борисов като неформален лидер и духовен баща на тази партия даде съгласието си. И дори излезе със Сидеров на обща пресконференция. Резултатът от този ход за ГЕРБ вече е ясен. Настръхнал ЕС, предстоящ дебат в Европейския парламент през януари, остри реакции от страна на либералите, социалистите, християндемократите и от консерваторите и в България и в Европа. Очевидно е, че Борисов иска или не – ще даде неизбежно заден ход.

Но по-интересно е как това ще повлияе на „Атака”. Най-общо казано – последната възможност за спасение остана в миналото. Дори и Борисов не можа да им помогне. Въпреки че те му лакействат предано, въпреки че практически изпълняват всички мръсни поръчки на ГЕРБ. Дори и това се оказва недостатъчно за да оцелеят поне до лятото. Историята ще следва неизбежно своя ход. Много добре че умира „Атака”. Лошото е, че остана наследството, което овоня цялата политическа система. И че пак ще се роди подобна политическа смрад.