Когато царят винаги е гол

За мен въпросът е в изначално липсващата представа за това, което трябва да се случи и как до се достигне до него. Понеже намирам анализа за липсата на визия при прехода на д-р Ахмед Доган за достатъчно обоснован и сериозно аргументиран, то ще се опитам да насоча вниманието ви върху проблема за зараждането на подменящите визията митологеми, което съпътстваха процеса на прехода.

За това чия е първата митологема още се спори – според едни бащата бил Луканов, още от времето на първото му правителство (февруари – ноември 1990 г.), когато се формира идеята за „социализъм с човешко лице” (нещо, което се видя че много наподобява смисъла в словосъчетанието „дървено желязо” – в езикознанието тази фигура е известна с термина “оксиморон”, в конкретния случай може да се нарече и „умна глупост”), а според други – било плод на „режима на личната власт, довел волунтаризма и субективизма в икономиката” – думи на Петър Младенов (президент – председател на Република България 1989 – 1990 г.). Все едно е как и от кого (защото към този тип „заслужили дейци” следва да се упоменат и други политици от онова време), но този тип подмяна на реалната цел с квазимодели стана определяща и доминираща в предлаганите „обществени намерения” от политиците и техните партии. И ако това започна от политиците на БКП, то не бива да забравяме, че техни естествени продължители се оказаха политици от СДС, а по-късно и от много други партии на целия политически спектър.

Какво представлява обществената визия за целите и намеренията на държавата?

Най общо казано – това, за което говорим е подмяна на реалните обществени намерения с измамни илюзии, които дават много по-близки представи за достижимостта на илюзорните идеи, които вече са едва ли не на косъм от достигането им. Така от една страна се мобилизира обществената енергия, а от друга – управлението става много по-приемливо и поносимо за хората. Защото определят тесен времеви отрязък, след който страданието ще отмине и ще настъпи лелеяната благодат. Т.е. – ако можем да се изразим метафорично, докато кучето гони опашката си, и агнето ще е цяло и вълкът ще е нахранен. Въпросът обаче е какво става с кучето – то нито е наяло се, нито е спокойно, а по-скоро подивяло от безумния бяг в кръг. Проблемът е, че никой – нито на Кръглата маса, нито по-късно не формулира необходимостта от преход от тоталитарно-догматичния комунистически обществен модел от полувоенен тип към реална съвременно демокрация, в която обществените ценности се градят на няколко основни постулата – реална пазарна икономика, толерантност и възприемчивост към различията и дискусията (изключващо насилието като метод на убеждаване), мозаечност на съвременната цивилизация (включваща религиозно, етническо, расово, културно и езиково многообразие), роля на държавата като фактор, задаващ правилата и контролиращ социалната система за защита и управление, базирано най-често на принципа на ясно изразена коалиционност в управлението (и децентрализация на властта) с точни правила на взаимоотношенията (между партиите и отделните властови структури) и единна ясна визия за бъдещето на страната.

Факт е, че това нямаше как да стане на кръглата маса, където ключови фактори бяха Петър Младенов, Луканов, Александър Лилов, все още неясния идейно по това време Желю Желев, посткомунистът Петко Симеонов, националистът Румен Воденичаров и профсъюзните деятели Кръстю Петков и сътрудникът на „Работническо дело” (радетел на социализъм с човешко лице) Иван Костов. От точно тези личности нямаше как да се очаква да преформулирана необходимостта от нова обществена или по-точно национална визия за развитието на страната. Ако това да не се случи, за БКП – БСП беше въпрос на политическо оцеляване (признаването на подобна необходимост значи край на модела за социализъм с каквото и да е лице), то за СДС беше въпрос на политическа зрялост и концептуалност, каквато нямаше и не се виждаше. Първи признаци за евентуална възможност за вероятност подобна необходимост да бъде обсъждана бяха подсказани от първите дни на управлението на СДС, с вземането на властта на 8 ноември 1991 г. от премиера Филип Димитров, с метафората за преход, напомнящ 40-те години в пустинята на Мойсей (вероятно визирайки сложността на прехода, но кой знае?) и неговото племе. Тази метафора остана така и неясна, замъглена, поднесена по филипдимитровски, а и не се повтори повече нито от Филип Димитров, нито от някой от неговото обкръжение в СДС. Тогава „синята идея” беше победила „с малко но завинаги”, според думите на друг политически тарикат – Георги Марков и излагането на подобни тези беше безпредметно, а и опасно за управлението на СДС. Така и не се разбра какво точно е имал предвид г-н Димитров, но ако е имал точно това предвид – преформулирането на националната визия (Мойсей е снесъл от Синай десетте Божи заповеди) то си е останало само в неговото високо асоциативно мислене. Или поне бъдещото му месианско поведение не даде възможност за такова тълкувание.

Практически формирането на националните цели и приоритети и изграждането на новата ценностна система би трябвало да бъде основната задача на свиканото още през декември 1990 година Седмо Велико народно събрание. Нали точно задачата на Великото народно събрание, така както то само си я е формулирала е създаването на: „демократична, правова и социална държава” (преамбюл на Конституцията). Добре, дори и такава да е, то как, по какъв модел, какви обществени цели, прегръщаме чии ценности? Впрочем има и нещо за ценностите: „Като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост”. Това, така поднесено в Конституцията, меко казано, е абсурдна подмяна. Защото никой не говори за търпимост, а за много по-висша форма, а именно – толерантност, никой не говори за равенство, а принципно друго начало – равен старт, никой не говори за свобода, а за множество различни и задължителни свободи и т.н. и т.н. От това става ясно че по принцип от самото си начало работата на Седмото Велико народно събрание е била сбъркана. И най-вероятно точно заради това цялото ДПС и 39 от СДС отказаха да подпишат тази конституция, която може би като цяло в частта си за разделение на власите, взаимна зависимост, държавна организация е работеща и задоволителна (иначе казано – в чисто юридическата й част), но в чисто философската й част е съвършено изделие на допотопния посткомунизъм. Така че ако трябва да говорим за подмяната на ясна национална визия с квазимодел (виж по-подробно анализът на д-р Ахмед Доган, в кн. 10), то той стана точно тук за първи път, конституционно фиксиран. И от там се започна – вместо ясна представа за бъдещето, поредната обществена измама.

Изцяло на този принцип заработиха и цели политически партии – като една от първите се оформи Български бизнес блок, начело с фехтувача и холивудски сценарист на неясно какви филми Жорж Ганчев. Като тук подмяната достигна първата си сурогатизация – осъзнаването на българина като по-най на света. По този начин г-н Ганчев получи на изборите за президент през 1996 г. общо 937686 гласа (като стартира през 1991 г. само със 73379 гласа в парламентарните избори). Впечатляващо, нали? При това без ясна представа какво точно предлага, как ще се случи и с какви средства ще се постигне, само с едно безцелно дрънкане на китара, съпроводено с мощно: „Българино!!!” и хоп – близо един милион гласа. Убеден съм, че би бил сигурен победител, ако нямаше поне един от двамата кандидати на БСП и СДС срещу себе си.

Очевидно е, че въздействието на елементарните емоционални струни е доста по-убедително за определена част от избирателите, при това немалка, отколкото приказките на Филип Димитров за 40 годишния преход през пустинята и необходимостта от появата на български Мойсей. Останали в рамките на притчата, те така и не получиха конкретна форма и визия. При това по времето на Ганчев имаше и реална конкуренция – в абсурдните представи за това що е визия, а не дори и в самата нея, в лицето на управляващото през 1994-1997 г. правителство, начело с Жан Виденов. Смея да твърдя, че в мисълта на този премиер съществуваше тотално объркване на традиционни ценности и норми с ленински представи за демокрация, свобода и политически плурализъм. Съвършен представител на този политически тюрлю-гювеч беше прословутата му реч на първомайското тържество на БСП през 1995 година. По-паметливите сигурно вече се досещат, че в нея г-н Виденов громеше „чорбаджиите – изедници” като основни виновници за неуспехите в реформата. Като виден представителна чорбаджийството слушащи тази реч заподозряха журналиста Коритаров и го обявиха за главен виновник, като му отмъстиха частично, набивайки го доста качествено. Резултатът от тази реч пролича почти мигновено – започна хиперинфлация.

Но въпросът, който разглеждаме, е в липсата на визия, на реална цел и методи за постигането й и подмяната й с квазиподобия, със сурогати, а не за резултатите от появата на подобни сурогати. Впрочем – между другото – резултатът от работата на тези квазиподобия винаги е бил един и същ – социално напрежение, икономически проблеми и обезверени избиратели.

Каква е най-честата форма на този тип сурогати?

По принцип първо би трябвало да се изясни същността и начина на формиране на сурогата (квазимодела). Причината за неговото пораждане е същата, поради която и у първобитния човек се заражда атавистичния страх от бъдещето и непознатото, който води до съответен култ към това, което според него би могло да го защити. Страхът от нашествията на варварите води до култа към първия военно началник – императора (например в Римската империя), страхът от морски бури – към множество храмове, посветени на бога на морето – Нептун, и т.н. Затова Арес и Марс са страшни – не само защото са богове на войната, но и защото са богове въобще. Така атавистичният страх от непознатото поражда идол, който, ако го почиташ достатъчно, може да те спаси. Така е било от древните общества и до днес. Пораждането на подобни култове можете да откриете и още в пещерните рисунки в „Ласко”, но това е въпрос на антрополозите. Функционирането на сурогата в съвременния социум е в почти същия модел. Появява се непознат проблем – например възприемането на ромите като пълноправни граждани на това общество. Ама те са чужди, те са варвари! Кой да ни спаси от варварите? Трябва да се открие този, който ще ни избави от непознатите роми, които не живеят по нашите обичаи. И естествено: Ето го! И иде на бял кон не по-учения от простите роми Волен Сидеров и партията му „Атака”. Ако се зададе опасност от провеждане политиката на лично Бен Ладен в България, тогава търсете Яне Янев. Веднага ще изкара някой селски даскал по вероучение за идеолог на крайния ислямизъм и ще го прати в ДАНС. Друг е въпросът, че когато става дума за страхът от най-новото и абсолютно непознатото, се налага намесата на по-сериозни фактори. Имам предвид Спасители, които имат възможно най-широко обществено въздействие. Те задължително трябва да бъдат възможно най-харизматични фигури. Страхът от въвеждането на пазарната икономика породи култа към Иван Костов, и то главно заради тоталния провал на Жан Виденов в тази област, а не защото Костов може повече. Страхът от приемането ни в ЕС доведе на власт Симеон Сакс Кобургготски, не защото този доста посредствено образован човек може, а защото се възприемаше като еманация на българската адаптация в рамките на ЕС. Неговата програмна реч за 800-те дни, доведе до поставяне на не едно място в страната на часовници, отмерващи 19200 часа на прехода. Какво стана с тях? Но за това – по-късно. Сега да се върнем към механизма на национално установяване на култа и налагането на водеща митологема за определен период от време.

В началото, както вече стана ясно, седи страхът. Атавистичният страх от непознатото и различното. Дали той ще е от чужда култура, религия, обичай или социални и/или икономически практики, това е без значение. Важното е да се намери билето, което ще ни спаси. Формата на билето (митологемата) може да бъде войска, полиция – ерго военачалник (митът за силната ръка), някой по-знаещ (живял в тази непозната практика – Жорж Ганчев, Симеон (царят), или някой утвърждаващ твоята култура като по-значима от чуждата, твоята религия като цивилизационна, а другата – чуждата, като варварска. Този принцип не е българско откритие. Нито пък работа на 21 век. Това е практика, описана още от френския антрополог Клод Леви Строс в „Сурово и варено”, типична за всички диви („варварски”) племена. В това отношение ние не сме откриватели. Но най-ярък пример за съвременно прилагане на този принцип ще открием в Самюел Ханингтън. В „Сблъсък на цивилизациите” той очертава границите на католическия (в това число и протестантски свят) като цивилизационни, а останалият свят – като подлежащ на цивилизоване. От това излиза, че например будизмът е по-малко цивилизационен от католицизма, ако че в името на католицизма са се провеждали маса походи за завземане на Ерусалим, завършили с милиони жертви, ако че инквизицията е избила не по-малко от няколко милиона християни и друговерци. Будизмът не е сторил това, но ... Хитлер само за седем години в цивилизационна Германия изби над 6 милиона евреи, а това никога не се е случвало в нецивилизирана Индия. Така че това що е „цивилизирано” и това що е „варварско” е доста дискусионен. Особено в рамките на съвременните разбирания за хуманност, морални ценности и демократичност. Това че ние не познаваме нечия култура прави ли я варварска? Но и това вече излиза извън нашата тема. Важното е, че определено можем да смятаме, че този принцип на възбуждане на атавистичен страх от непознатото е типичен за всяка земна цивилизация и може периодично да се реактивира при възникване на необходимост. Като за това не винаги е необходима обективна социална причина.

Въпросът е, че вълшебното биле (целебното средство) е винаги налично, но за съжаление, както повечето вълшебни средства, колкото е по-вълшебно, толкова е по-отровно. Т.е. – колкото повече време трае неговото обществено въздействие, толкова по-тежки са пораженията върху статуса на социума. В това отношение пораженията на Ганчевите митологеми имаха най-малки поражения. Страхувам се да дам оценка кой е дал най-сериозни поражения, защото там конкуренцията е твърде ожесточена. А и ако трябва да бъда честен – не съм оптимист, че в бъдеще няма да се намери и още някой по-значим от сегашните конкуриращи се.

От зараждането на мита (вълшебното биле) до неговото пълноценно функциониране изминава определено твърде кратък период от време. При митът Костов това беше период от половин година – от януари 1997 до юни. При Симеон това беше още по-кратък период – от около четири месеца на 2001 година. Митът за „Атака” се роди и се разпространи за три месеца. Въпросът е, че става дума за един сравнително кратък срок, през който в общественото възприемане се извършват такива промени, които задават „спасителният изход” и той става практически безалтернативен в съзнанието на обществените нагласи. Не случайно БСП през 1994 г. спечели мнозинство с подобна митологема, последвано от СД през 1997 г. пак по същата схема, НДСВ спечели изборите през 2001 г. като взе 120 места от общо 240 в парламента, а „Атака” за практически по-малко от 80 дни през 2005 г. взе 21 места. Сега наблюдаваме същия процес – РЗС за три месеца получи 10 места.

Като ключов фактор за това бързо заразяване на обществените представи мисля, че би следвало да причислим към атавистичния страх от непознатото и т.н. „синдром на клетката”, типичен за обществата, излизащи от форма на тоталитарен режим. Страхът от свободата и страхът от непознатото се оказват ключов фактор в стремежа към завръщане на старата „сигурност”, в която всичко беше ясно и регламентирано. Там съществува друг, който мисли и определя правилата, а ние просто ги следваме. Шансът за завръщане към клетката е ликвидиран и значи трябва да се търси друга сигурност в рамките на съвременните условия. Това трябва да е силната личност, водачът, който да ни изведе. Онзи, който ще ни спаси (спомняте ли си Филип Димитров и притчата му за Мойсей и прехода? Дали Филип Димитров не се е възприемал като Мойсей). При това водачът трябва да е ясно персонифициран, с харизма и достъпни послания. Спомняте ли си Димитър Попов и неговия емоционален апел „За Бога, братя, не купувайте!”? Той най-първично отразява този тип послания. Какво има тук: Открит популизъм, апел на премиера към „братята му” – от народа. Висша форма на демагогия – ако няма покупки, къде отива производството? Това не е ли въобще краят на всичко? За това един премиер, още повече професор по право, не може да не си дава сметка. Тогава за какво го казва? За да се хареса? За да стане лидер? За да се задържи на власт чрез открито мошеничество? Или заради всичко заедно...

И заради още нещо – съчетанието на демагогия и популизъм е такъв безотказно действащ механизъм за пораждане на митологемите, че е най-сигурно да се практикува точно по този начин. Ако събитието, за което стана дума е през далечната 1990 година, то върху абсолютно същия принцип се гради и последната публична изява на лидера на РЗС – Яне Янев – тезата му за „ядрения” предател в парламентарната му група. Колективът отива да го търси, а той се крие, защото е предал идеите на лидера си. Така той е порицан и десоциализиран (от партийните редици и идеи). Това не значи, че приемам хода на депутата, който мигрира като пеперудка от група в група, а само анализирам начина на изграждането на неговия негативен образ в общественото пространство. Въпросът е че за 20 години от първото до последното събитие нищо ново не е било научено.

Какви са най-ефективните инструменти за формулирането на възможно по-правдоподобен и работещ в социалното възприятие обществен мит?

Стана дума за неизбежното наличие на популизъм и демагогия. Но това само по себе си не е достатъчно. Трябва да се формулира познат виновник (предател, родоотстъпник, изменник, чужденец – социален, етнически, езиков, културен или религиозен), който да носи негативното начало (бившите комунисти (за митовете на Костов), настоящите СДС-ари (за Жан Виденов), небългарите по етнически произход и вяра (за Волен Сидеров), лошите досегашни управляващи (според Симеон Кобургготски и Бойко Борисов). Така те се обявяват за лошите и трябва да си отидат (в затвора, в прародината им, или от там, откъдето са дошли). По-подробно ролята на негативния герой може да се види в анализа на Виктор Проп в „Морфология на приказката”. Въобще има доста голямо сходство във формирането на митовете (синтезирани като вълшебни приказки) в древността и днешно време, с тази разлика, че във фолклорните общества те са действали в продължение на векове, а в съвременното общество те битуват не повече от 4-5 години (най-често доста по-малко – от практически наблюдения става ясно че след втората година настъпва колапс). Причината е типа комуникации на съвременния свят – разгърнати, синхронни, динамични, множествени, бързо разпадащи се и бързо изгряващи. Точно обратното на традиционния фолклорен свят. Това определя и краткото им времетраене, но едновременно с това и изключително честата инвариантност в появата им.

Така освен популизъм, шовинизъм, демагогия, и задължителен негативен герой е необходим и друг особено важен елемент – неизбежното спасение – изходът. Той обикновено е свързан с кончината на негативния герой (политик в затвора, прогонен чужденец, чуждоверец, или несвой, разобличен, порицан и задължително десоциализиран предател) който вече отваря пътя към светлината (ако това ви напомня притчата за Свети Георги и змея, не бъркате). Така светлият изход се изпречва пред вас в целия си блясък само след отстраняването на врага и настъпва същинското благоденствие. По Симеон Кобургготски – след 800 дни, по Сидеров – след като ромите си платят тока, по Янев, след като даскалът по вероучение го затворят в ДАНС, по Костов – след като се отстранят комунистите от властта, по Виденов – като се затрият алчните чорбаджии, по Попов – като не купуваме и затрием търговците, и т.н и т.н. Така избавлението е на крачка от нас и ние просто само трябва да посегнем, за да го достигнем. Разбира се, то никога не се случва и точно заради това митът умира. Но от това „фабриката за илюзии” (по израза на бившия президент Петър Стоянов по отношение управлението на Иван Костов) не спира да работи. Просто се сменя стоката. И разбира се – производителят.

Крайната цел – разбира се от само себе си – е преминаването през препятствията, създадени от негативния герой и достигане до вълшебния изход. В тази работа ключова роля има положителния герой. В нашия случай той винаги и ясно трябва да е персонализиран. В този случай партията като персонаж от мита не върши работа. Това трябва да е героят, който размахва меч, язди бял кон, повикан от народа да го спаси. Така според митът за Ганчев той напусна Лондон и Холивуд, за да спаси България, Симеон напусна Мадрид и ЕС, пак със същата цел, или друг свой чуждоземец, дошъл например от Сингапур, за да оправи България. Тук обаче има вариативност. Героят може и да е местен – такъв е например третият брат, спасил златната ябълка (от фолклорните митове) или Иван Костов от Драгалевци, Жан Виденов от Пловдив и т.н. Това е без значение, защото независимо откъде се появява,

Спасителят винаги е в бяло, справедлив, малко ядосан, понякога дори сърдит

(Иван Костов сума време се мусеше на медиите и на народа си, защото не могъл да го догони, да достигне неговите интелектуални висоти, дори и след като го води преди това три години). Разбира се – Спасителят трябва да е и всезнаещ и вездесъщ – Симеон Сакс Кобургготски казваше: „Ще ви кажа, когато му дойде времето” и беше разпоредил на неговите помощници (я, какво странно съвпадение – в митовете също има вълшебни помощници!) да бъдат „господари на мълчанието”. Жан Виденов също се сърдеше на народа. Ганчев и до сега се смята за неразбран и неоценен от собствената си родина. В този контекст всеки може да си направи изводи и да други пропуснати или неспоменати герои. Но в случая е важното, че Спасителят е и Водач, и Съдник. Той винаги говори истини от последна инстанция и по принцип контактува с Божественото Начало. Той е Цар, той е баснословно силен, невероятно прозорлив и изключително умен и находчив. Без тези си качества положителният герой от съвременния политически мит е просто загубен, свършил, нищо. И разбира се – освен вълшебни помощници (министри, депутати) той трябва да има и вълшебна пръчица (а именно – да притежава най-голямо парче от цялата власт в държавата, дори ако може – всичката). Така, всеки от положителните герои изисква да му се даде цялата власт (цялата вълшебна пръчица), че работите да станат по-бързо. И съответно – за всеки провал по пътя се винят тези, които още не са му дали цялата власт – по времето на Костов това бяха управлявалите бивши комунисти, преди него по Виденово време – седесарите и т.н.

Така водещата личност, главният герой, винаги е сам, но едновременно с това съчетава две начала – земно – дошъл (от близо или далеч) и божествено – посредник между хората и Бога. Т.е. –той е поне полубожество. Досегът до него е висша форма на привилегия и посветеност. По този начин той е полубог-получовек и нищо от двете начала не му е чуждо. Костов си говореше с маргаритките и едновременно с това знаеше какво ще се случи след сто години в областта на политиката и икономиката. Нещо повече, когато митът наближи развенчаването си, обикновено Спасителят инициира даването на скъпи жертви (най-често някои от вълшебните помощници). Богомил Бонев беше сменен като министър на вътрешните работи, защото имаше твърде висок рейтинг в средите на МВР, а това нямаше как да не ядоса Спасителя. Той трябваше да е сам на върха. Дори и подходите към него не трябваше да има смущаващи естествената самота на Лидера. За това на мястото на силната личност Бонев (не казвам, че е бил идеален или дори добър министър), дойде безличието Йорданов. Така лидерът остава сам, там Горе, Недостижим, Загадъчен и най-често безмълвен (Симеон също беше точно такъв). Самотата на лидера създава важно условие за продължаване на мита. Когато нищо не се казва, се създава условие на тайнственост, загадъчност, възвишеност, неземност. Не случайно президентът Стоянов по време на управлението на Костов не издържа и извика: ”Иване, кажи си!”. Иван продължи да мълчи. И не сгреши. Иначе трябваше да си признае, че е сгрешил. И да саморазвенчае собствения си мит за непогрешимост.

Сега би следвало и да направим и най-значимата отлика на днешните политически митове от древните. Те никога нямат успешен край. Ако в митът за Свети Георги независимо от вариациите му, героят винаги убива змея, то в съвременния политически мит Свети Георги или не се е докопал до вълшебното копие, или конят му е бил куц, или самият главен герой се оказва брат на ламята (корумпиран, алчен и/или лъжец). А най-често всички изброени фактори заедно. Жан Виденов се оказа най-глупавият от братята-комунисти, Ганчев – яхнал куц кон – Български бизнес блок, а и не получи вълшебната пръчица. Костов – най-корумпираният от всички. Сидеров (и той яха разпадаща се партия) така и не се нареди сред властимащите, колкото и да се напъваше, защото междувременно винаги имаше друг по-популярен герой.

Героят в съвременният политически мит винаги катастрофира точно в момента, в който предстои да победи окончателно и завинаги.

Това е много важна характеристика на съвременния политически мит. Иначе казано – съвременният мит никога няма край, в който доброто да побеждава злото. Обикновено краят е катастрофален. И дори – малко жесток спрямо главният си герой. Виденов го изрита собственият му кон (свали го пленум на БСП, а къде ли е сега?), Костов омръзна на собствените му помощници (президентът Стоянов дори го порица), че се наложи да си прави нова партия с изчезващи избиратели, а Симеон (този мит изкара най-дълго) се оказа брат на змея (и Костов и Виденов излязоха змейски братя). Ще видим как ще завършат и другите бъдещи митове, но вариативността в тях не е толкова многообразна, че да не попадне в някоя от описаните вече схеми.

Ако приемем, че вече сме наясно как се формират, как започват да функционират и как се структурират съвременните политически митове, то задължително трябва да се спрем и на модела на тяхното разпространение и обществено битуване. На практика съвременните средства за комуникация са от ключово значение за да стане един възможен вариант за мит истински мит. Защото има и такива, които не успяха да постигнат това – да станат истински митове. Засега така се развива митът Яне Спасителят, а в исторически план такива възможности не получиха Минчо Минчев (от Седмото Велико народно събрание), отец Гелеменов, Боян Расате и още мнозина като тях. Въпреки че имаха определена харизма. Значи има и друг важен фактор за раждането на политическия мит – социалната необходимост от типа Спасител. Когато определен тип Спасител е необходим, медиите сами почват да го търсят, дори сами го създават. Костов беше страхлив политик, но събитията пред декември 1996 година го направиха Спасител и Водач. Въпреки, че той точно тогава се криеше. Спомняте ли си кога възглави демонстрациите срещу Виденов със синя лента на главата? А и кой беше до него? По-паметливите сигурно ще припознаят бъдещият му враг (според Костов), даващ му кураж като главатар на протеста (докато бъдещият спасител умираше от страх!). Но това са детайли, а ние се интересуваме от механизма на създаване и функциониране на Героя, а не от конкретните събития на времето.

Ще се опитам да се спра специално върху митът за Царят-Спасител. Той съществуваше в много латентна фаза практически още от 1991 г. Тогава бавно и напоително започна да се прокарва тезата, че има един човек там в Мадрид, които познава всичките Големи Европейци, родее се с тях, и значи може да ни ги доведе, да покаже колко сме добри. Той държи златното ключе към баснословните капитали на арабския свят и само ако щракне с пръсти, те ще потекат към България. Така царски партии имаше още от 1991 г., но те печелеха между 0.5 до 1% от гласовете. Все още нямаше нужда от Европеец-Спасител, такава необходимост се появи когато възможността за членство в ЕС се изправи директно пред очите на гражданина. Това стана в края на управлението на Иван Костов, когато възможността за членство стана наближаваща и неизбежна реалност. И от този момент трябваха по-малко от сто дни за да се наложи митът за Царят - Спасител. Очевидно е, че това е тип взривна вълна, която избухва в дадения момент, когато съществува реална необходимост от Спасител. Въпросът е точно в това, че в общественото съзнание у нас е съществувала и продължава да съществува необходимостта от Спасител, а не от личните усилия на всеки един и на цялото като общество. Това е факторът, който доведе Симеон от Мадрид (Вероятно си спомняте огромните посрещания, които го очакваха у нас. Според мен точно те го убедиха да поеме тази роля).

Сидеров не се самосъздаде. Създаде го телевизия СКАТ. Само за по-малко от една година. Като използваше познати модели от времето на националсоциализма. Но в името на истината преди това доста време изкара в резервите – сигурно си спомняте, че преди това дори беше кандидат за кмет на столицата от ... партията на Яне Янев. И резултатът му беше отчайващ. Симеон започна създаването си постепенно, от Всяка неделя през 1991 г. (на Кеворкян), като междувременно дълго време беше в резервите. Докато не дойде 2001 година. Така че самите герои могат да се създават доста преди да почне да функционира митът за тях. Костов се роди изведнъж, защото имаше остра необходимост от такъв тип Герой, а по-подходящ от него публичен образ нямаше. А инак беше в публичното пространство преди това цели седем години. Беше дори икономически министър при Попов. Виденов нямаше съдбата на Костов. Т.е. – в това отношение има вариантност, но е факт че във всеки един момент на политическата сцена има достатъчно стабилен набор от кандидати за Спасители, Вождове, които да отговорят на потребите на социалната потребност от даден тип мит. И това е факт дори и днес, или може би най-вече днес. Така наборът от кандидати винаги е налице, информационните системи очакват да се зададе новата обществена потребност от следващ мит и героят (героите) се активизират чрез постепенно, но системно натрупване на съответната маса от митичност, вълшебства и чудеса, свързани с конкретната личност, така че тя да стане полубог.

Би следвало да си дадем сметка и за една друга важна отлика от древния (нека го наречем фолклорен) мит. Тя е в степента на съпричастност към изживяването на мита. В древните общества митът се изживява в специална обстановка. В пряка зависимост от характера на разказа. Това е част от много точно регламентиран ритуал. И едновременно с това и свещенодействие. Аудиторията (реципиентите) е строго специализирана (мъжка, женска, преди или след календарен ритуал, или такъв, водещ до инициация – например брак, посвещаване във войнско звание, пълнолетие и т.н.) и обстановката – различна от делничната. Митът се изживява в рамките на ритуала и се повтаря на следващата година, или следващото подобно събитие. Сега митът се разгръща като същинска реалност и реципиенти са всички, които са на пътя на информацията. И е всеобхватен във времето си. Но инак, като краен резултат, и в двата случая ефектът е един и същ – създава се виртуална реалност, заменяща (по-точно подменяща) практическото живеене с мечтано изживяване, което обаче в рамките на съвременния свят има същото качество (състояние на опиянение), като има изпушването на няколко цигари марихуана. Впрочем и това не е ново – в много от древните общества такава е била практика и при разказването на мита. Така че колкото и да търсим отлики, те по-скоро са от технологически и технически (информационен) порядък и единствената структуроопределяща разлика, че сега митовете са винаги завършващи точно преди края с печален резултат, докато в древните общества те са били важен фактор за стабилността на общността и важен атрибут от цялостната морална и ценностна система на обществото в неговата цялост. Нещо повече – те са осигурявали вярата в доброто начало, защото победата винаги е била на страната на Спасителя.

Сега митовете не са така всеобхватно и „цивилизационни”, те ограничават социалното си битуване в рамките на обикновеното мнозинство и често се подменят. Подобно на носните кърпички за еднократна употреба. И се помнят толкова настоятелно вече изживените, че абсолютно покриват степента на спомените ни за ланския сняг. За сметка на това те са толкова много, че винаги да ги има в достатъчно количество във всяко общество с не особено успешен преход към демокрация. И в този смисъл не става въпрос само за български феномен, а за феномен на прехода на всяко изоставащо в развитието си общество в сравнение с околния свят, чийто пълноправен член се опитва да стане.

Разбира се, в този случай митът е по-скоро особено опасна отрова, отколкото лекарство за наболелите проблеми на социума. Защото, както вече стана ясно, той изцяло и ефектно (но съвсем не ефективно) подменя реалната и остра необходимост от визия с измамна виртуална престава за квазивизия, реализирана в една героизирана персонификация на Спасителя-Вожд, който ще ни поведе, ще ни избави и ще ни закара до лелеяния мечтан Изход – Избавление. Нещо, както стана ясно, типично за всички общества с изразено първично мислене (това е доста различно и по качества и по характеристика от „първобитно мислене” и моля да се прави съществената разлика между двете понятия). Практически отново се връщаме към началото – първичното политическо мислене, поднесено ни като завършен политически продукт, който искаме или не, ние сме длъжни да консумираме. Продукт, подменил реалните цели с преследване на митове и гонене на несъществуващи вещици, змейове, и като краен продукт – създал огромно количество провалили се Спасители, политически некадърници, обявени за Водачи и т.н. и т.н....

Какво да се прави?

Ако до тук имаше просто само опит за структурен анализ на политическия мит и отъждествяването и отличаването му с фолклорния, то сега въпросът е как да се излезе от този безкраен кръг, в което се продължава да върти онова куче, което още в началото беше подгонило опашката си. Още от сега следва да стане ясно, че поднасянето на универсална рецепта в това отношение ще провокира пораждането на нов подобен на описаните по-горе митове, от който вече се стремим да избягаме. Следователно по-скоро би следвало да става дума за поредица от бавни, но системни наслоявания в общественото съзнание, които не биха позволили повече функционирането на подобни квазимодели. При всички случаи от сега следва да е ясно, че това ще бъде продължителен период. През времето на управлението на Филип Димитров имах една изключително интересна среща в Париж с един от най-видните руски дисиденти. По негово мнение въпросът за времето на прехода към нормално общество бил определен от времето на „ненормалното” развитие. Така за Русия той бил 70 години, а за страни като България – 40. Погледнато от негова гледна точка сега сме преполовили прехода. Разбира се, тогава не се съгласих с нето. И сега не бих се съгласил. Защото на страни като Чехия едва ли ще и трябват нови 20 години. Просто трябва нов тип ускорено водене на нормална политика, който би наваксал пропуснатото време в много по-кратки срокове.

На първо място трябва да се каже ясно, че независимо който и да управлява, то позитивните резултати няма да станат ясни след 80 или 800 дни. И в това отношение би следвало да има пълен консенсус между всички парламентарно представени политически парии (т.е. – да се отрекат „вълшебните пръчици”). В този смисъл, споделянето на властта (като форма на взаимен контрол) следва да бъде политическа практика. Това по никакъв начин не отменя необходимостта от избори, но предпоставя вида (коалиционност) управление, а не самия тип управление (ляво, дясно центристко). Такъв консенсус ще значи автоматично отказване от всички партии от традиционните предизборни лъжи и демагогии, като и от битуващия абсурден шовинизъм в някои от тях.

Изключително важно е общественото отърваване от мита за Спасителя – Вожд. Това пак е въпрос на обществено договаряне. Има достатъчна практика от такива примери, че да се приеме, че спасението не е и не може да е плод на нечия силна ръка, а на обща работа и усилия, не на една партия или една група от хора. Разбира се, това ще ликвидира приказността на ситуацията и ще ни смъкне на нивото на реалността, в който усилията на всеки човек ще са толкова необходими, колко и самите наши. Това ще наложи принципно ново възприемане на толерантността, дори като нещо повече от семантиката, с която е натоварена тази дума. И ще ни доближи до понятието „заедност”.

Отказ от промяна в Конституцията. Стана ясно, че и аз не харесвам тази Конституция. Обратно – убеден съм че има много недостатъци. Но не намирам че в днешните условия имаме готовност да фиксираме ясно и точно националните приоритети и ценности в такъв консенсус, че той да стане конституционен текст. От друга страна обаче между политическите сили следва да започне сериозна дискусия по много и основни ключови въпроси – моралните ценности на съвременния българин, включващи типа на съвременното мозаечно възприемане на културите и необходимостта от тяхната цялост (глобализация) и многообразие (съхранение).

Формиране на ясни приоритети в областта на икономическото развитие на страната – промишленост, селско стопанство, енергетика, туризъм, технологии. Засега всяко правителство си има някакви такива идейки, които в процеса на управлението се менят подобно на носни кърпички за еднократна употреба. До сега дори между политическите сили никога не е воден подобен диалог, ако изключим няколко не особено успешни опита по времето на управление на тройната коалиция, които не доведоха до очаквани резултати. А тук става въпрос за национален диалог, а не между три, а поне между 10 партии.

Формиране на ясни приоритети в областта на външната политика, отбраната, националната сигурност, вече като страна членка на НАТО и Европейския съюз. Включително и формулиране на ясни позиции по отношение на съседните ни страни Турция, Сърбия и Македония като възможни бъдещи членове на ЕС и за някои от тях – и на НАТО. При това не от позициите на балканския национализъм, а от позициите на реалните ни политически и икономически интереси да не бъдем страна, бележеща края на ЕС.

Принципна подмяна на образователните нагласи, така щото тези базови ценности да се влагат в образованието още от най-малка възраст. Инак и бъдещите поколения ще чакат полуграмотния спасител, яхнал куц кон и съзрял в само на крачка пред себе си поредната вятърна мелница, която трябва да пребори и всичко ще се оправи.

И така нататък и така нататък....

Иначе казано – трябва да се направи един много широк и при всички случаи национален диалог, в който освен да се чуят различни мнения, да има и чуваемост, и опит за възприемане на чуждите мнения, и разбиране, че поредния опит да изградиш следващия мит за Божественият Баща е следващият обществен мит, който неизбежно ще завърши по начина, по който досега завършиха всички митове – в клоаката на обществената ненавист – и с резултат – все по алиениращ се социум от политическите партии и техните представители във властта. А това е не просто лошо, това е много опасно за всяка демокрация и за всяко общество, което се опитва да бъде демократично, либерално и динамично развиващо се.

* * *

От всичко казано става ясно, че на този етап няма как това да се случи ако не веднага, то поне в близкото и обозримо бъдеще. Което задължително навежда на песимистични мисли, че всичко е безсмислено, и следователно – обречено на сигурен неуспех. Вероятно бих се съгласил с част от тези мотиви, но все пак – борбата на човек за по-добър живот е заложена в самия факт, че живеем. От което следва, че можем и значи следва да го правим, независимо от това доколко големи оптимисти сме, че то ще стане сега и пред нашите очи. Въпросът е че това ТРЯБВА, а то значи че ще СТАНЕ. От което проблемът за полагането на нашите усилия е и въпрос на собственото ни достойнство като хора и личности, които влагат цел и смисъл в личното си съществуване.