Нуждата от промяна

Александър Аврамов

Наскоро мина и замина поредната дата отразяваща националния празник „3-ти март” и някак така незабележимо мина,че медиите по скоро се занимаваха с това дали премиера слуша внимателно речта на Първанов,отколкото с идеята или смисъла на честването на този празник. Така между другото бяха прочетени и отхвърлени набързо „героите записани с златни букви” в българската история и останах с горчивия привкус ,че някак претупано беше всичко с едничката мисъл,чисто и просто да отбележим по задължение този ден.

В същия този ден бяхме удостоени и от присъствието на председателя на Европейският Парламент г-н Йежи Бузек ,който по стечение на обстоятелствата също беше на площада наред с официалните лица. Това посещение може би в други случай би могло да се окачестви като сериозен политически ход на управляващите,но не и в конкретния такъв. Самият Бузек едва ли много оцени и разбра на какво събитие е удостоен да присъства и това най-вече може да се прецени по предходната му изява в Софийския Университет, където имаше за цел да изнесе лекция „Европа и свободата”,но там акцентът падна на ГМО храните.

Не бих искал да се отклонявам от темата,просто го дадох ,като лек щрих,който неминуемо прави впечатление, при условие че все пак говорим за „националния ни празник”. В същото това време политическата партия „Атака” се опита отново да припечели на гърба на този празник дивиденти,чрез опита си за митинг, с което по скоро се опита да излезе от забвение и да покаже на редуцирания си електорат, че все още съществуват под някаква форма. Не на последно място в тази палитра се прояви и Българската Национална Телевизия, която може би несъзнателно пусна един позабравен, но много хубав български филм, който до голяма степен олицетворява манталитета и ни дава отговора на въпроса „Защо така неусетно мина тази дата 3-ти март”. Филмът се казва „ Капитан Петко Войвода” и ако не най-добър, то със сигурност е един от емблематичните български филми, върху които е много хубаво да се замислим. Не знам защо, но този филм и последвалите събития по отразяването на годишнината от Освобождението ме накараха отново да си задам въпроса може ли толкова много на един народ да му пречи манталитета?! За тези, които не са гледали филма, бих желал само да резюмирам в няколко изречения, за да бъда разбран какво точно имам предвид. Капитан Петко Войвода или Петко Киряков е български герой участник в Освободителната война и един от малкото останали живи и след нея за да може да бъде пряк свидетел на този наш пословичен манталитет. Да, Капитан Петко Войвода остава жив и става жертва на собствения си народ, който след Освобождението успява да покаже така характерните си черти – да не уважава и признава героите си. И пак ще вземем пример от филма. Оказва се, че човещина и достойнство показва кафеджията от турски произход, който единствен се застъпва за българския Войвода срещу репресиите, оказани му от властимащите. Какво ни говори това, ами чисто и просто трябва веднъж завинаги да се погледнем, да видим колко много ни пречи този манталитет и дори след толкова години той все още е непроменен. Защото, когато говорим за патриотизъм особено на дати, като” 3-ти март” е хубаво преди да се бием в гърдите, да погледнем и да се видим заслужаваме ли си героите? И този криворазбран национализъм кому е нужен, при условие че и до ден днешен смятам, че има турци, арменци и евреи, които са много по- големи патриоти, отколкото някои българи, развяли байряка и цитиращи герои, които самите те не могат да оценят.

Почти не се сещам за герои останали неопетнени и за съжаление това продължава и до днес, когато сме свидетели на готовността си да омаскарим всеки наш сънародник, който по някаква причина е успял да се реализира. Станали сме еталон на това да си пречим помежду ни, няма защо да се сърдим,че като минем българската граница и хората си имат вече изградено мнение за нас не са виновни те, защото както се казва „каквото сам си направиш друг не може да ти го направи”. И именно тук отново се връщам на отбелязването на празника по случай „3-ти март”. Сега вече смятам,че отговорът е малко по-близо. Защо и този празник премина така рутинно и защо може би само у нас, празника не може да те изпълни докрай с национална гордост. Именно защото ние не се уважаваме, манталитетът ни е такъв, не го чувстваме в сърцето си,не можем все още да се зарадваме с ближния си. Това ни поведение дава повод за разделение в самото общество, което от своя страна рефлектира върху начина ни на живот и разбиране за околния свят. За съжаление във времето не се открои някаква промяна в нашия мироглед, не успяхме дори в тези времена на преход да привнесем дори малко от опита и начина на мислене в Западна Европа.

С това не искам да кажа, че трябва да загубим нашата идентичност, напротив дори, тя е наш отличителен белег и е нужна в пъстрата карта на Европа, но става дума за това, че не успяхме да привнесем дори малко от разбирането, човечността, признанието, уважението и доверието един към друг. Наглед прости неща, но именно те се явяват стабилната основа за всяко развито общество и именно те дават възможността то да върви напред заедно, за сметка на индивидуализма /с който сме така прочути навсякъде/. И в този ред на мисли се надявам това жадувано равноправно членство в ЕС да ни даде не само икономически ефект, ами дори нещо повече - и то в чисто човешки план. Да можем да усетим и ако трябва дори да усвоим тези така нужни ни обществени норми на поведение и уважение. Тогава може би дати като „3-ти март” ще имат и „онази” харизма, която като че ли сега толкова липсва…