Що е парламент и има ли почва у нас?

Атанас Кръстев

„В страха от варварите има нещо много здравословно за цивилизацията!”

Анонимен български избирател

Като се замисля за настоящето управление на държавата, последното нещо, за което се сещам е парламентът.

Първото, естествено, е Бойко Борисов. Второто е Цветан Цветанов. Парламентът наднича из навалицата, закичен зад ухото с едно друго сочно българско име, което се пръква по-нататък само по асоциация, поради същата благозвучна ритмика на инициалите, инерцията в орнаментиката на държавността и ..., всъщност, липсата на каквото и да е друго.

Ако първите две имена с всичките си особености, са все пак политоними, последното си остава една обикновена човешка локация, която с голямо усилие се появява едва при последното увеличение на обществения Гугъл Ърт. Същественото и в случая е, че тази миниатюрна махалица в политическата география на България обозначава с името си квинтесенцията на българската държавност. ЦЦ - фирмата на парламентарната ни република.

И така – възниква въпросът на въпросите за българската действителност, конструиран от Дядото десетина години след Освобождението по избран от него аспект на българския социален експеримент. Въпрос, който за съжаление стои пред почти всички форми на нашия политически живот. Що е демокрация и доколко тя е приспособима към нашите условия? И докато от рекламната брошурка на Дядото извира увереност в положителния отговор на неговия въпрос, то нашият е по-скоро печална риторика, както, впрочем, и настоящето писание.

Освен драматично недъгавия вид на нашата представителна институция, смисълът от въпроса се очертава от имаментно съдържащи се в него факт - става дума за нещо по начало чуждо за българската действителност, чиято родина е другаде, неендемичен организъм. Това само по себе си поставя въпроса за приспособимостта и ползата му.

И така, още в началото искаме да подчертаем тази особена черта на нашата политическа действителност, която според нас се оказва и неин патоген:

- формите на българския политически живот са изцяло от вносен характер;

- много от тях изпитват хронични проблеми с аклиматизацията си у нас.

- предполагаме, че това е причина за гротескния начин, по който се развива българската държавност.

Що е парламент?

Ще се опитаме първоначално да опишем накратко някои най-общи външни черти и функции на институцията, по които би могло да се предполага, че съществува консенсус. Това е средище на излъчени от гражданите на държавата техни представители за обмяна на мнения и решаване на основни въпроси на управлението. Формира мнение чрез решения на мнозинството от представителите, които стават задължителни за всеки на територията, върху която се разпростира държавния суверенитет. По този начин този форум придобива качеството и функциите на основен държавен орган. Решенията му се наричат закони. Те са общозадължителни. Всички останали актове на държавата произтичат и се подчиняват на законите. Такова е и положението на останалите елементи на държавната власт. Най-общо приемаме, че тя е разделена на три основни властови центъра или говорим за троичност на държавната власт. Тя бива законодателна, изпълнителна, съдебна. Все пак законодателният орган е изворът на властта – той определя параметрите на приложното поле на цялата държавната власт. Той й придава легитимност в нейната цялост. По волята на Народното събрание се въвежда и поддържа разделението на властите чрез различни законови механизми. Източникът на властта – суверенът се изявява по същество от парламента. Другите сектори на държавна власт са производни. Колкото й да изглежда груб този израз, особено по отношение на съдебната власт, те обслужват в крайна сметка волята на парламента.

Разбира се, тази воля не може да се разглежда като някакъв конюнктурен феномен, който може да действа произволно. Тази воля е легитимна само в своята културна и историческа трайност, формирана и основана на принципи, изковавани векове и грижливо подбирани за гарантиране на едно оптимално ефективно и справедливо управление, съответстващо на преобладаващото обществено разбиране за тези водещи начала. Тези принципи и наложени общи ценности биват фиксирани трайно в конституция и конституционни закони, като гаранция за тяхната трайност е особено сложния начин за тяхното изменение.

Парламентът е живата връзка между общество и държава. Той е от една страна държавен орган, но от друга –политически и правно съставлява „народа”, обществото, представлявайки го. Персоналният състав на парламента е самият народ и затова у нас сполучливо се нарича Народно събрание. Народните представители по дефиниция са локализирани политически преди всичко в обществото, а след това в държавата. Те, своего рода, са началото на държавата. Чрез своята дейност те я създават и поддържат всеки ден. Т.е., образно казано, те стоят пред избирателите си като техни парламентьори с лице към държавата, с която разговарят от името и вместо избирателите си.

Както вече казахме, съвременната българска цивилизация е предимно собственоръчно копие на вносни образци. Поради това проблем в познавателния процес у нас е, че почти цялата научна терминология се състои от чуждици. Съответно всяка подлежи на превод, тълкуване и сложно имплантиране в съзнанието ни, подобно на изучаването на чужд език. Ето как трудностите по „рецепцията” или привнасянето и възприемането на чуждите образци започва още на ниво установяване на местонахождение и обозначаване, което дори за едно дете в романоговорящите народи става естествено с изучаването на родния му език.

Ето защо, често се налага да се започва от самото начало със семиотичната биография на дадения термин. Същото важи и за етимологията на думата парламент, която, веднага дължим да отбележим, има доста различна смислова натовареност от нашето „Народно събрание”. Нейното значение ни води по-назад във времето. Наименованието идва от старо френски език, който в сложна смесица от англо-саксонски и нормански вариант се е употребявал по време на възникването на протоинституцията като официален език в Англия, т.е. – средата на ХІV в.) и означава – разговор, съвещаване. Това е доста далеч от пряко и експлицитно демократичния контекст на „народно събрание”, което очевидно е внушение от по-съвременната роля на институцията.

Ето как осветлява този въпрос Енциклопедия Британика: „Първоначално означаваща разговор, думата (парламент, б.а.) се употребява през ХІІІ век, за да опише дискусиите между монасите в техните манастири след вечеря. През 1239 година английският бенедиктински монах Матю Парис от абатството Сейнт Олбънс прилага термина по отношение на едно съвещание между прелати, графове и барони, а също така е била използвана през 1245 година, за да отбележи заседанието, проведено по искане на папа Инокентий ІV в Лион, Франция, което завършило с отлъчването и отстраняването от длъжност на императора на Свещената римска империя Фридрих ІІ.”

Значи, преди да е народно средището е просто събрание, а преди да е събрание е само събиране, сбирка за разговор, говорене.

„Моля, моля? Говорене? Говорилня?!” – възкликва възмутен нашенеца. „Това ли било? На нас ни изглеждаше нещо по-така..., поне, например, правене на нещо.”

В момента, в който разбере, че в тази дума се състои смисълът на явлението, той вече е склонен да приеме всяка, дори и най-примитивна теория за световна конспирация на мързеливите, лъжливите, несериозните, алчните и крадливите, с една дума – на хитрите безделници.

„Говорене?! Е, да, това е то, няма що!”

Какво все пак прави говоренето толкова важно и парламентът като негово средище така важен? Да слезем още малко при семиотичните корени. Според прочутото определение на Аристотел човекът е ζῷον πολιτικόν (зоон политикон) - обществено животно, организирано общуващо създание. Това ще рече, че животът в общност е неотменна част от живота на индивида и обратно – неизбежно влияе върху него. Също така е безспорно, (поне на Запад), че единствен смисъл от общия начин на съществуване е ползата за отделния индивид – материална и ирационална. Че общото служи за облекчаване на частното съществувание, подпомага го. Пренебрегването на обществения характер на човешкото битие от политическата власт е неразбиране, която е довело до многобройни злини на човечеството. Но, от друга страна, поставянето на общото над частното винаги е водило до най-тежка криза в съвместното съществуване. В това няколко поколения българи имахме възможността да се убедим през голяма част от съзнателния си живот.

В крайна сметка – парламентът е резултат от спонтанно организиране на това качество на човека да общува и впрягането му в услуга на западния индивидуализъм. Всички политически институции възникват, за да обслужват частния интерес на отделните лица, които имат отношение и потенциал в обществения живот. Това е било възможно да стане в общество, в което са съжителствали даден брой от хора, над определена критична маса, които са се схващали като естествено равни с другите и са имали самочувствието и волята да отстояват това свое разбиране. Равенство в общество, съществуващо за да подпомага индивида и да му дава възможност за изява и щастие.

Разбира се, първоначалната средновековна идея за равенство е била далеч от съвременното схващане за универсалния му характер. Този възглед е работил независимо в отделните съсловни пластове, на каквито е било разслоено феодалното общество. Все пак, социалната конструкция на западното общество, изградена на базата на юдео-християнските ценности, иманентно предполага разгръщането на този принцип в последствие в цялата обществена тъкан.

Качеството на човека като зоон политикон, като двигател на обществения механизъм е от метафизичен порядък, съществува a priori. Това е даденост, това е вроден инстинкт, това не е културен продукт. Отличителното в положението на отделния елемент в това общуващо стадо е именно равенството. Големите религиозни системи, които са най-малкото регистър на социално-психологическата история на обществото потвърждават и подчертават това. И древногръцката политеистическа система и юдео-християнският модел поставят всички хора в равно положение спрямо Бога, който при протодържавата – теокрацията, е единственият източник на власт. Всички други власти се основават на осъществяването на Божията. Оттук – в обществата, породили тази политическа институция, неизбежно работи енергията на това убеждение. То е метафизичната основа на рационалния модел. Всяко отклонение, разместване от идеалното състояние на равенство предизвиква правопропорционален по реактивна сила обществен вакуум, който противодейства в обратна посока към ново постигане на състоянието на баланс.

Впоследствие, под мощното влияние на античните идеи по време на Ренесанса, а после и в следствие катализата на Реформацията идеята за естественото равенство води до буржоазната революция и достига своята пълнота в съвременното обществото, обединено от безспорната идея за всеобщо равенство.

Неизменен инструмент в хода на тези процеси става методът на, да го наречем, колективния, консенсусно-мажоритарен начин на вземането на управленските решения. До възникването на политически тела, в които противоречията се изясняват, балансират и в крайна сметка се преодоляват чрез оптимизация на удобствата и неудобствата за всекиго. Тези тела стават средище на обществения дебат, политически рампи, на които се разпределя и разтоварва политическото напрежение пред погледа на всички участници. Главните субекти, носители на икономически и политически интереси, стават преки участници в неговото разиграване. Те придобиват възможността да го анонсират, да го представят на своя политическа сергия на политическия пазар. В резултат на различни механизми, сред които решаването въз основа на принципа на волята на мнозинството, съответният социален, икономически, морален и т.н. интерес става чисто политически. Той получава своята публична котировка, оценка и според това своята реализация по реда на общовъпзприетата процедура за окачествяване – разискването и гласуването. Преди всичко обаче, този механизъм получава своето публично одобрение заради способността си да парира оптимално възможностите за произвол и злоупотреба с политическата власт от традиционния й носител – монарха.

Този нов, колективен начин за вземане на решения е очевидно значително по-неефективен от гледна точка на разход на обществено време и други материални харчове. Но въпреки безспорната си техническа ефективност, автокрацията притежава един непреодолим недостатък – не се съобразява с интереса на отделния човек и си поставя цели извън него. Цели, които обикновено обслужват само тези на властимащия, без да се дава сметка за чуждия и оттам – на общия интерес.

И така парламентът се превръща изначално в клапан на обществено напрежение, после в по-сложен апарат – фабрика, която преработва разнопосочните интереси в обществото, за да произведе оптимално полезен за всички продукт. Парламентът е авторитетът, философът и богът на политическия живот днес.

Човекът е обществено животно най-вече, защото той е единственото говорещо животно и нещо повече – разговарящо животно. Информацията, която обменя на обществено равнище е изключително езикова. Породилите се в съзнанието му завършени информационни единици – мисли, се предават на другите чрез езика. Това става именно чрез говорене. А перцепцията за вроденото равенство се изразява в такова говорене, което съдържа в себе си необходимостта от упражняване на съвместно еднопосочно усилие и постигане на общ единен резултат. Той се подготвя чрез хоризонтален обмен на информация - споделяне, разговаряне, съвещаване, убеждаване, обсъждане, дискусия. Т.е., парламентът не е място просто за говорене, а за такова езиково-мисловно общуване, което се ражда от идеи за съвместно търсене на решения на базата на споделена информация, на оптимизиран общовалиден мисловен резултат.

И ето тук започват сериозните трудности с аклиматизацията на явления, основани на тази форма на човешка изява у нас. Както посочихме по-горе говоренето не е дума, натоварена положително в българския език. Говоренето е, общо взето, празна работа. „Лозето не иска молитва, иска мотика.” – казва революционно настроеният възрожденец. Защо и откога това е така е интересен въпрос, който си заслужава основно изследване. Но за целта на нашето скромно писание са важни не причините, а безспорния факт. Освен празна работа, когато говоренето у нас е прекалено свързано с мисленето, то се превръща в опасна работа. И двата резултата се обобщават от фундаменталната народна мъдрост, която гласи, че „от много мислене, файда няма” и от не по-малко дълбокото предупреждение към тези, които прекомерно напрягат главата си – „Една патка мислила, мислила, па се удавила.”

Каквото и да е, релацията на взаимозависимост език – мислене е безспорна. Както се казва те са двете страни на една монета. И когато едното е в криза, това влече по необходимост до криза и в другото. Но съмнението в ползата от това близначно явление беше затвърдено у нас, като десетилетия наред по време на комунизма интелектуалците, като хора, занимаващи се основно с мислене, респективно с говорене и писане, бяха стигматизирани като паразитна и ненужна група от хора. Половин век сърпът и чукът, мотиката и лопатата, мускулатурата и тъпото търпение за светло бъдеще бяха идеализирани като основни изразни средства и смисъл на човешкото съществувание.

И така – още генезисът на парламентаризма се явява процес, неадекватен за нашите социални почви и климат. Докато в Англия парламентът възниква случайно като спонтанна форма на макро обществена организация, родена от необходимостите на английската политическа култура, у нас не е така. Парламентаризмът бива надянат като чифте пищови на българина, пръкнал се внезапно в края на деветнайсети век свободен, но политически гол. Това неминуемо слага своя отпечатък в нашата действителност насетне. Най-общо казано - развива се болестен процес на хронично отхвърляне на външно тяло от природния ни политически организъм.

В края на краищата изглежда, че всички жизнеспособни феномени възникват само по естествен път. Когато са родени от природния организъм. Демокрация има защото е възникнал диалог, а не защото някой е насадил демокрация се е получил диалог? Само в общество на равно поставени хора, които имат самочувствието и подтика да отстояват това свое положение спрямо останалите членове на обществото е възможен колективно-колегиалния метод на управление и въобще на полезно социално взаимодействие.

Почвата

Това е въпросът за природния организъм на българската политика.

И така, вече отбелязахме, че в политическо отношение България се превръща в опитно поле за изключително чужди култури, което ражда проблем с аклиматизацията. Още Дядото приема, че явлението, което импортира, е по принцип добро, но се пита доколко то може да се приспособи в български условия. И ако той гори от амбицията, необременена от никакво съмнение, типична за всеки социализъм и левичарство, да крои обществото, изпълненият със съмнения разум на съвременника значително по-внимателно преглежда всеки вносен продукт.

Веднага след Освобождението България приема изцяло западния политически модел. Най-кратко можем да го определим като правова държава, устроена като конституционен режим с представително управление. На развитието на този модел във времето у нас пречат редица външни и вътрешни фактори. Известна стабилизация се следва от тежки кризи – войни, преврати, балкански и чисто тоталитарни режими. Ако болшевишката клика тероризира България и унищожава класическия политически модел, който едва крее до този момент в страната, какво да кажем за режима на Стамболийски, който с цялата си враждебност към комунистите създава един роден български модел на тиранична и безогледна тоталитарна власт, за множеството преврати и всякакви форми на политическо насилие? Цялата ни най-нова история показва, ако не нетърпимост, то висока степен на подозрителност към представителното управление, към диалога като основен медиатор на различните интереси в обществото.

Вместо, обаче, естествените очаквания този проблем да се разреши в съвременните посттоталитарни условия, проблемът се задълбочи. Заслужава си да се подчертае, че за страната ни никога не са съществували и надали ще съществуват в скоро време по-благоприятни исторически условия за национална независимост и просперитет. Въпреки това, непоставян до днес под съмнение цивилизационният избор на България, направен през ХІХ век, да се организира около споменатия конституционен модел, непрекъснато и ежедневно се подменя от едни други различни вкусове и реакции. В мазето на нашата държавност под прикритие непрекъснато работи един различен манталитет, който отрича модела, саботира го и в крайна сметка при наличието на определени условия е винаги готов да го унищожи. Ще го нарека най-общо протоазиатски, защото в съвременна Азия изобилства от чудесни примери за демокрация и национален просперитет. Имам предвид азиатския модел на Чингиз хан, Атила и останалото неизброимо множество кръвожадни главорези.

И така, приехме, че основата на колективния, демократичен начин на управление е разговорът, диалогът, дебатът. Че негова иманентно присъща съставна част е равнопоставеност на участниците. При липса на равнопоставеност – насилствено наложено подчинение или психическа и манталитетна недостатъчност, разговорът е невъзможен, оттам – и на демократичните институции, които са негови производни. Липсата на равно поставен диалог води логично до криза в представителността и колегиалния начин на управление. Обществото не може да генерира и отдели тази енергия, чрез която да наложи равноправния дебат. Поради това, властта, която винаги естествено се изражда в самообслужване на субекта си, налага своя винаги предпочитан начин на взаимодействие между себе си и обществото – отгоре надолу.

Английският монарх не е поканил лордовете да си направят парламент и да го контролират, защото е получил видение на Томас Джеферсън. Те сами са наложили това, въпреки неговото желание. А опитът на монарха да се вживява в абсолютизма бива последван от съдбата на Чарлс ІІ през 1465 година, която завършва на ешафода. Равнопоставеността е резултат от, но и произвежда равномерно разпределяне на обществена и властова енергия. При условията на равнопоставеност тече дебат. При липса на такива условия тече диктат. Тогава политическият дебат не само е невъзможен, той е излишен. Той приема изкривени форми, които обикновено се крият срамежливо в естетиката и подхранват афористичното мислене.

При протоазиатския модел обществото е по-склонно се организира в преимуществено йерархични обществените връзки. И това не се случва толкова в резултат на насилие. То е плод по-скоро на вътрешна нагласа, манталитетна предразположеност към вертикално разположение на елементите на социалната структура. Т.е., вместо при решаването на важен проблем членовете на такова общество да се събират, за да обсъдят и решат заедно как да го преодолеят, стадно да се скупчват около някой по-мускулест и гърлест член на групата, готови да изпълняват неговите виждания.

Държавата в това общество е изцяло метафизична, няма рационална надстройка. Отчуждена от обществото, тя съществува изцяло a priori, без някой да търси обяснение за ролята й. Примирени с теглото й, хората я приемат като необходимо зло. Няма партньорство – има противопоставяне и надхитряне. На пострадалите от държавната принуда се гледа със съчувствие като на жертви на форсмажорни обстоятелства.

В условията на този модел няма същинска публична сфера. Териториите извън частната са собственост на държавата. Прелюбопитни са наблюденията на средновековни пътешественици по нашите земи, на които прави впечатление липсата на централен площад в повечето големи селища, около който концентрично да е обособено селището и уличната мрежа. Също така огромната разлика между вътрешното пространство зад дуварите, което е прекрасно, чисто и подредено и това отвъд дувара, което е сякаш ничия територия. То не е място за общуване, а безличен улей за физическо преместване на телата. Частното боязливо преживява в своите миши дупки.

И така – основен белег за действието на протоазиатския модел, за липсата на условия за развитие на парламентаризма и оттук на демокрацията е липсата на разговор, на диалог, на дебат в самото общество и в избрано от него представително средище. Т.е., взаимоотношенията в обществото не са хоризонтално, а вертикално схващани, респ. - структурирани.

Факт е, че у нас такъв дебат в мястото, предназначено за тази цел - парламента, не тече. Това, което се случва е едно стихийно избухване на протуберанси от напрежения в различни сектори и групи от обществото, които използват случайни подръчни трибуни и изразни средства. Загубил естествения си водосбор, този квазидебат избива стихийно из различни случайни публични отвори. С голям труд си пробива път в нашенските медии, чиито канали са затлачени с боклук още от тоталитарно време, просмуква се през огромните им пукнатини, отворени от недоимък, алчност и откровена простотия, и в крайна сметка пак потъва под земята, където се лута в неизвестната география на подпочвените води. Така в крайна сметка заблатява неудържимо земята, на който се опитваме да живеем. Вижте само колко жълти издания забогатяха от експлоатацията на прекомерното обществено любопитство към властта – надземна и подземна, породено от пълна липса на информация за това какво става в държавата. Налице е огромна територия на собствено държавни интереси, които са извън нуждите и полезрението на обществото. Тази твърде висока степен на държавност, винаги придружавана с липса на публичност, безконтролно харчене на обществени средства и главно липса на национални приоритети, изработени чрез пълноценен обществен дебат, обезсмислят изцяло демократичния замисъл на държавността.

Стига се дотам, че в нашата конституционно определена като парламентарна република последният неслужебен български премиер не пожела да премине през народното събрание по пътя към поста си. Този жест явно демонстрира, че в текущия държавен модел парламентът е без значение. Това е един честен жест в негов стил. Но той е израз на огромната криза в тази институция, за която основната вина не е на този премиер. И не е на Конституцията, избирателния закон или броят на депутатите. Те просто отразяват съотношението на силите в разделената на лагери страна в полза на държавата. От градивните недра на народа идва поговорката: „Кучето скача според тоягата”. И не е толкова важно кой е виновен за положението досега, а какво крие бъдещето. Дали собственикът на тоягата ще съумее да я хване. Властта е като водата и децата – те намират всяка пролука и се провират разрушително през нея. Тя върши работа в здрави шлюзове и зад язовирни стени.

Сега парламентът достигна нивото на лична канцелария на премиера, където удрят печати на указите му. Там просто нищо друго не се случва. Назначени депутати разговарят с народа като представители на държавата, като говорители на някаква самостойна административна класа.

Къде остана дори времето, когато цялата нация следеше кой гласува с чужди карти? Може би защото дотогава, макар и с все по намаляваща сила, все още се гласуваше? Лицата и гласовете на депутатите пълнеха ефира и поне разнообразяваха публиката. Сега на тяхно място шестват ББ и ЦЦ. От парламента се появява картина само в най-тежки моменти на медийна суша с някое рязане на торта, посещение на дечица или посрещане на дами-председателки на сродни институции от ЕС, които, явно след шампанското, весело ни убеждават, че няма защо да се страхуваме от интернет гласуването. И това не е резултат само от цедката на слугинската журналистика. Хубави, лоши, медиите се струпват при фокуса на общественото любопитство. А парламентът все повече заприличва на изоставено ТКЗС от годините на ранната реформа.

Бъдещето?

При очевидната липса на важни почвени съставки за западния конституционен модел, нашият живот търси естествените си форми на протичане, съответни на политическата му природа. И ако доскоро западният модел се схващаше като универсален и възприемането му – белег на цивилизованост, това вече не е така. В обществата, податливи на автократично управление, властимащите подлагат все по-открито този модел под съмнение. Под формата на равноценност на културите започва едно връщане „към корените”, което обикновено узнава – „Я, си гледайте работата! Ще правим каквото си искаме!” Аз бих нарекъл това - нарастващ генеалогически ренесанс. Някакво коренопреклонничество, което обаче в крайна сметка обслужва властта, а не културните потребности на хората. Тези тенденции се наблюдават в ширещият се културен релативизъм, пропагандиран от предимно леви автори. Вместо да утихва балканският етноцентризъм и страст към историческата бутафория цъфти. Родни палячовци разиграват съвсем сериозно исторически сцени, облечени с юнашки одежди. Нарояващи се националистически кресльовци повдигат българщината със страховити възгласи. Изникват образи, които все по-настойчиво се кандидатират за изстиващото мястото на българския конституционализъм. Появяват се все повече организации с имена на древни ханове, особено често, например, на Хан Крум. Крум Страшни, който с грейнал поглед пие от черепа на Никифор и се надсмива културно равноценно на византийщината на Запада и разни там говорилни.

Ислямските страни вече открито поеха по своя си път. Консолидацията около ценностния релативизъм бива демонстрирана в Кайро през 1990 г. с гласуваната от страните-членки на организацията Ислямска конференция Декларация за човешките права в исляма, препотвърдена през 2000 година. Тя по същество е отпор на идеята, съдържаща се във Всеобщата декларация за правата на човека, че човешките права, посочени в нея, са всеобщи. Според този различен възглед Всеобщата декларация съдържа „само светското схващане на юдео-християнските традиции” и приема, че „хората имат право на свободен живот в съответствие с Шариата.”

И така, според логичните крайности, до които може да ни доведе този релативизъм, човешките ценности нямат абсолютен характер. Опитът за тяхното универсално разпространение и дори просто отстояване е нещо съмнително. Неравенството, жаждата за насилие и кръв, експлоатацията на по-слабите, затворът за свободната мисъл и слово се проповядват все по-открито като резултат от културни особености, които сами по себе си са някакви човешки права. Всеки човек носи в себе си едновременно и цивилизията, и варварството. Щом като абсолютният характер на човешките права, въплътени във Всеобщата декларацията за правата на човека не е съвсем абсолютен, тогава защо да няма и чисто български човешки и политически права? Руски и китайски? Сякаш и за България е време честно да си зададе въпроса – за какво са ни тези западни права. Защо ни е този парламент? За какво ни е това говорене, разговаряне, обсъждане? Защо са тези разточителни харчове? Я, да излезе Бат Бойко, че удари с юмрук по масата! Да се емне Волен на трибуната, че да залае на развален немски и да въведе ред! Това иска народа. Той не иска молитва, иска мотика. Иска ред, а не приказки. Не ви ли изпълва задоволство, когато с такова първично въодушевление се смеем на мъдрости за методите на държавно управление като тази на архилиберала Ляпчев – „со кротце и со благо, па и... со малце кютек”?

И така – парламент в България няма. Какво има и ще има не е ясно. Има един тодорживковски куклен театър, пълен с полуграмотен, а в някои свои части и откровено умствено затормозен сбиротак от клисари на властта. А нейният селяшки ивайловски популизъм извира щедро дори от простонародните имена на лидерите и техните абревиатури - ЦЦ, ББ, ЦЦ. Кратки, ясни позивни от морзовата азбука на мистичната българска политика, изпращаща неразгадаемите си сигнали към бъдещето.