Одисеята на един живот

Казвам се Туркиян Шабанова Хасанова. На 48 години съм, омъжена, с три деца.
За първи път за смяна на имената чух през 70-те години на миналия век, когато бях още ученичка в с. Куклен, община Пловдив. Още тогава определени хора от милицията търсеха лица от турски произход за да им сменят имената “доброволно”. Един от тях беше баща ми. Спомням си много добре, един ден, милиционерите дойдоха у нас и търсеха баща ми.

Той беше там, но ние с майка ми казахме, че го няма, че е извън града. Той много често отсъстваше от къщи. Той работеше към строителството и пътуваше от град на град. Много рядко се връщаше у дома да ни види – винаги късно вечерта, по тъмно и рано сутринта излизаше. Въпреки това, явно е имало доноси срещу нас, научаваше се, че баща ми си е в къщи и идваха да го търсят. Този натиск с течение на годините се увеличаваше. Когато бях на 14 се записах да уча в Търговската гимназия в гр. Свищов – родния град на майка ми. Там споменах на моите роднини, приятели, познати, че в нашия край има такава тенденция за промяна на името. Някои хора го приемаха странно, подозрително, даже с насмешка. Но аз знаех, че това е самата истина, защото го бях виждала със собствените си очи. Тогава разбрах, че всичко това става тайно, скрито, без много шум.

Когато завърших училище, на 19-годишна възраст, тогава животът ми се превърна в същински ад. През 1981г. се омъжих, но без да сключваме граждански брак. През 1982г. ми се роди син и тогава започнаха проблемите. В родилното отделение в гр. Никопол ми казаха, че подлежа на прекръстване, защото и моят баща подлежал на преименуване по списък при условие, че моят съпруг е с турско име. Тогава никой нямаше информация за такова нещо. В родилното твърдяха, че синът ми трябва да е с българско име въпреки писменото припознаване от страна на съпруга ми. Тогава преживях огромен стрес и получих редица здравословни проблеми, кърмата ми прекъсна и се наложи да храня детето си с адаптирано мляко, каквото трудно се намираше. Детето ми прояви алергия към него и получи остра инфекция на стомашно-чревния тракт в резултат на което изпадна в кома – клинична смърт. В продължение на три месеца лекарите в болницата в гр. Плевен се бориха за живота му, а аз през цялото време страдах и се самообвинявах за това, което се случи с него. Не проумявах защо аз само подлежа на преименуване, а не и съпруга ми и неговите роднини. Това ми беше много странно.

Произхождам от род на духовници – ходжи и семейството ми е много религиозно. По време на т.н. Възродителен процес преживях много трудности и срещнах много пречки при изповядването на моята религия и празнуването на религиозните празници. Мина време, детето се оправи, но тогава дойде следващият проблемен момент. През 1986г. в една къща се извърши т.нар. “сюнет” на двамата ми сина, което тогава беше забранено. След два дни, един от доносниците в нашия квартал в гр. Никопол, който беше от турски произход, беше споменал за това мероприятие, в което участваха и други деца от квартала. Милицията дойде у нас, прибраха майката на съпруга ми и мен в управлението, за да дадем показания. За съпруга ми беше много унизително и разтърсващо, защото той беше главен технолог в най-големия завод в града – този за многослойни картони, а го бяха арестували на местоработата. Той е с висше образование – инженер химик. Докторът, който извърши ритуала – д-р Гайдарски беше хирург в болницата в гр. Плевен. Той беше осъден на три години затвор, а за всички нас процесът завърши с мъмрене. Най-големият ми страх беше присъдата да не бъде затвор за мен и мъжа ми, тъй като децата ще бъдат лишени от нашите родителски грижи. Майката на съпруга ми ме утешаваше, че е готова да поеме цялата отговорност само и само да не се стигне до най-лошото. Слава богу, всичко се размина, но и този път радостта ни не трая дълго.

Две години по-късно, през 1988г. започна вече масовото преименуване, за което аз вече знаех от детството си. Сега всички мои познати в северна България разбраха, че тези неща са се случвали отпреди и ми повярваха. Три дни преди да обсадят Никопол с танкове и да принудят всички без изключение да си сменят имената аз забелязах, че в малкия ни град постоянно имаше непознати хора. Работех като продавачка в сладкарницата на Наркооп в центъра на града и познавах всички. Не подозирах, че до такава крайна степен на суровост на мерките ще се достигне.

На 15 май 1988 г. сутринта отидох на работа както винаги. Към 10 часа началникът на магазина дойде при мен и ми каза, че се налага да ме освободи от работа. Попитах го за причините, но той ми отвърна, че нищо не зависи от него, а заповедта идва “от горе” и докато не си сменя името няма право да ме върне на работа. На следващия ден съпругът ми също беше освободен от работа по същите причини – най-подигравателно свален от заводския автобус. Както се знае, човек без работа и без пари не може да издържи дълго.

След около месец „доброволно” приехме български имена и ни издадоха нови паспорти. За наше щастие при този процес и тези събития не загинаха наши роднини, но загинаха и изчезнаха безследно доста познати и приятели. Това бяха най-кошмарните дни в живота ми и не можех да разбера защо е необходимо това насилие и злоба към мирно население, което изкарва прехраната си с честен труд, спазва законите, плаща данъци - само заради произхода и религията си. Навсякъде на обществени места ни правеха забележка да не говорим на майчиния си език. Бях свикнала да ме мъмрят от милицията, но не предполагах, че и местното население от български произход ще прояви такава нетърпимост и грубост към нас, при условие, че се познавахме от доста време. Дори на самото ми работно място ме третираха като “второ качество” човек – възлагаха ми най-неблагодарната работа, а възнаграждението не се променяше, дори имах удръжки по различни поводи. Бях длъжна да се примирявам и да търпя униженията, само и само да си запазя работното място...

Когато разбрахме, че Турция отваря границите си за желаещите да емигрират, всички у дома бяхме много радостни и възторжени. Решихме да заминем. За целта продадохме на смешна цена колата – Москвич, за който дълги години спестявахме, обявихме къщата в Никопол за продан и зачакахме момента, в който ще тръгнем на път. Когато научихме за смъртта на баща ми при пътно-транспортен инцидент. Това промени изцяло бъдещето ни. Покрай погребението и мъката от тежката загуба мина период от време след който изпуснахме момента за емиграция – границата с Турция вече беше затворена.
Всички знаем събитията от 10 ноември 1989г. и последиците от тях. Все още не мога да си обясня смисъла на тази национална политика на тогавашното правителство при условие , че винаги сме живели мирно, не желаем да делим България или да правим своя държава – нито тогава нито сега. За една зловеща глупост бяха убити много хора и бяха променени съдбите на много хора , на много деца, може би ако бяха живи тези които бяха убити в някои семейства – картината щеше да е много по-благоприятна за тяхното бъдеще. Както всички казват – времето лекува. При мен макар раната да не е така прясна както преди, но винаги ще нося белег в сърцето си като пареща болка от онези дни. Толкова години..., а понякога нощем още сънувам ... Благодаря на Всевишния, че оцеляхме.

Всички сме хора, всички дишаме, имаме еднакви потребности , независимо от етническа и религиозна принадлежност и всички трябва да работим за нас и за нашите деца.