Мустафа Юджел

Роден съм в Кърджали през 1962г., на 15 август. През 1984г. като ученик последна година в Техникума по обществено хранене за първи път се сблъсках със своеволията на народната милиция. С мой приятел и съквартирант – Селим Аднян чакахме трамвая девятка в подлеза на НДК “Людмила Живкова”.

Говорихме си нещо, обсъждахме как бе минала сватбата на един наш общ познат, когато към нас напористо се приближиха трима милиционери. Попитаха ни рязко за какво си приказваме толкова. Казахме им, ама те продължиха. Защо сме говорили били на турски? Забранено било. Щом сме в България трябвало да говорим само на български, иначе сме щяли “да берем ядове”. Селим отговори, че това ни е майчин език и сме свикнали да говорим на него, а българския го ползваме като се обръщаме към българите. Те се ядосаха, взеха да се заяждат, че нямало да тръпят да им се правим на умници и ни арестуваха набързо. Закопчаха ни с белезници и ни поведоха нанякъде. Завлякоха ни и ни накараха да влезнем в една странична врата – почти незабележима, която мислех, че е нещо като авариен модул свързан с трамваите, обаче се оказа таен коридор. Той водеше към подземия, за които ми бяха разказвали, но мислех, че са уйдурма на някой шегаджия.

Долу си беше (аслъ) лабиринт. Влажно... Миришеше на застояло и мухъл. Вкараха ни в една стая – малка - като килия. От тавана висеше мижава крушка, а в средата на пода имаше занитен за бетона на пода тръбен стол, като тия в училище, но без седалка и облегалка. Ония с влизането ни дръпнаха такъв пердах, че по едно време вече мислех, че няма да видим бял ден, а те през цялото време ни псуваха и плюеха. Бяха по-силни от нас – пъти. Едни охранени, яки... Ритаха ни, където заварят с тежките си кубинки. Ние се опитахме да се браним, но нямахме никакъв шанс. Имах чувството, че ни отупват като брашнени чували за да си правят кефа и тренировката. Селим припадна първи, а те се изпикаха отгоре му. Срам ме е да си го призная, но се разплаках – не от болка, а от безсилие и гняв, че не можех да му помогна. Когато най-сетне свършиха с нас, ни изведоха пак по коридорите и ни изтикаха в градинката под ресторанта.

Селим още беше в несвяст, затова двама го бяха хванали под мишниците и го влачеха. Навън валеше ситен леден дъждец и беше влажно и студено. Беше средата на ноември и рано се стъмваше. Ние както бяхме разкървавени, миризливи и дрипави, докато се приберем щеше да е голяма мъка, щяхме да мръзнем и останахме без джобни пари и някои учебници покрай това. За късмет не си носехме паспортите, макар да беше задължително но може би по-добре стана. От студа и дъжда Селим се посъвзе, но всичко го болеше. Бяха му счупили носа, очите му бяха издути. Страхувах се да няма и счупени ребра. Прикрепяйки го, едва се дотътрихме до една спирка на тролеи. Не знам как, криво-ляво се прибрахме в квартирата. Някои моменти ми се губят. Оттогава, честно да си кажа, намразих и милицията и Тодор Живков с неговите слуги. Вече се оглеждахме като че бяхме престъпници, говорехме шепнешком на турски, а на обществени места се принуждавахме да говорим на български. Със Селим си бяхме измислили цяла система от кодове, за да се разбираме ако има някой подозрителен да ни подслушва около нас.

Завърших и се върнах в родния Кърджали. Уюта на дома и близостта на роднини и приятелите ми помогнаха да се съвзема. Залюбихме се с едно момиче – Фатма и взехме да правим тайно планове за годеж и сватба.

Във връзка с Възродителния процес, макар, че аз съм го кръстил “Унищожителен” процес, редовно ме привикваха до районното. В София са ме били зарегистрирали като подбудител в подривна дейност и за диверсия. Аз и идея си нямах от тия работи. Колкото и да пишех обяснения, ме обвиняваха, че лъжа и ме заплашваха че като организатор или съучастник съм щял да изгния по занданите. Не се разминах и с боя, макар да не ми се струваше вече така шокиращ.

Стигна се и до там, че някой без да се усетя бе пъхнал долари в джоба на якето ми и аз както си вървях по улицата един ден ме спряха униформените и ме обискираха. То беше ясно като бял ден, че всичко беше нагласено... Пак ме прибраха. Пак разпити. Пак побойща. Решиха, че за най-сигурно да ме пратят в Белене затвора, че да ме превъзпитават. Но аз се оказах бая жилав и издържах цели 6 месеца. Станах свидетел на чудовищни зверства! Надзирателите се гавреха по всякакъв възможен начин с нас. Караха ни да работим безсмислени, но тежки и изтощителни работи, гладувахме, мръзнехме. Доста от затворниците се разболяха и починаха – кой от пневмония, кой от инфекции, от анемия, инфаркти... Други ги разстрелваха като кучета. Труповете ги горяха или ги даваха на свинете, които гледаха.

През 1985 г. ме реабилитираха и най-сетне се прибрах отново у дома. Моето момиче ме чакаше и се оженихме. Родиха ни се дъщеря и две момчета близнаци. Реших, че ще ни бъде по-добре ако живеем в Турция. Трябваше да уредя нещата. Тогава все още беше забранено да се напуска България, за да се ходи в капиталистическа държава, каквато беше Турция. От уста на уста – накрая намерих едни познати, дето пък ме запознаха с други, които познаваха т.наречените “каналджии”. Уговорихме се. Първо щяхме да преминем ние с жена ми, после те щяха да доведат и децата. Искаха 1000 лв. за нас и после още толкова за децата. Продадохме каквото можахме, взех и назаем. Разбрахме се да тръгнем през нощта – беше февруари 1987г. Виелица! Студ! Децата много плакаха защо тръгваме. Голям зор видяхме докато им обясним, пък и те малки, как да разберат??? Мислят, че не ги обичаме вече. Голяма мъка! Добре че бабите – моите и на жена ми бяха около нас – да помагат...

И така с по една бохча дрехи в ръката си тръгнахме. Каналджиите ни бяха двама. Високи, мургави и суховати. По лицето на единия имаше ужасни белези. Говореше се, че доста хора като нас прекарали през граница. Само те познавали тайните пътища, знаели и кои митничари са на смяна и от двете страни. Закараха ни с една раздрънкана бяла жигула почти до границата и от там зацепихме по някакви тайни пътечки през гората пеша. Газехме в сняг до коленете. Зачудих се, как ли се ориентират и дали пък не е някакъв номер. Животът ни и този на децата бе в техни ръце. Въображението и жадното ми за сън съзнание ми представяха какви ли не грозни картини – като например че ще ни доведат до място, ничия земя, където ще ни убият и никой няма да ни намери, а после ще вземат и децата и ще ги продадат кой знае къде. Та те бяха напълно нам непознати, за бога! Побиваха ме тръпки, но вече не от студа. Мълчах си, нищо не казвах на жената, че тя и без това се притесняваше много. Така минаха няколко часа, които ми се сториха обаче като цяла вечност. По едно време дърветата се поразредиха и излязохме от гората на някакъв селски път. Там ни чакаше друга кола, която не можах да определя каква марка беше. От нея слезе нисичък пълен и брадат мъж, към 40 годишен. Поздрави се с водачите ни и ни качи. Разделихме се с каналджиите. Никога повече не ги видяхме, нито чухме за тях.

Вече бяхме в Турция. Дребничкият мъж беше много дружелюбен и усмихнат, въпреки ранния час и мразовитото време. Казваше се Саид, родом от Адана. По занаят бил месар, но помагал и на хора в беда като нас, за да си докарва и допълнителни суми. Не усетихме как стигнахме в Бурса. Разкошен град! Веднага се влюбих в него. само бях чувал преди от мои братовчеди, с които поддържахме връзка и при които всъщност отседнахме временно, докато дойдат децата и си намерим работа. Има-няма месец и това стана. Саид ги доведе, а ние лека-полека си стъпихме на краката. Наехме си квартира, започнахме нов живот, а заедно с него дойде и най-малката ни дъщеря – Ясмин.

Сега имам малък, но доходоносен семеен бизнес – произвеждам и продавам сладки, а синовете ми помагат. Голямата дъщеря стана детска лекарка, а малката – учителка. Гордея се с тях и се радвам, че успях да им осигуря добро бъдеще. Жалко е, че това трябваше да ми се случва.