Избори и реформи през 1953 – 1959 г.

доц. д.п.н. Тодор Галунов

На 14 декември 1953 г. предстои да изтече мандатът на първото Народно събрание (НС) избрано в България след приемането на „Димитровската” конституция. За предстоящия вот се планира поредната изборна реформа в българската политическа практика. На 10 февруари 1953 г. НС започва разглеждането на внесения от Министъра на правосъдието Ради Найденов „Законопроект за избиране Народно събрание на Народната република България”[1].

Първият и най-важен елемент в него е премахването на пропорционалната избирателна система. Всъщност от нея вече няма смисъл. Политическият плурализъм в страната е ликвидиран де факто още през 1948 г. Пропорционалното представителство има смисъл само при наличието на партии, а тя вече е само една - Българска комунистическа партия (БКП). Вярно е, че формално съществува и Българският земеделски народен съюз (БЗНС), но той е сведен до послушен сателит на комунистите и е приел изцяло програмните им идеи и „ръководната роля” на БКП. В този смисъл основната идея на пропорционалното представителство - да отразява относително справедливо партийните влияние в обществото вече е анахронизъм при новите условия.

Законопроектът предвижда връщане към мажоритарната избирателна система, но съобразена с новите политически реалности. По аналогия с избирателната система от 1938 – 1940 г. се въвеждат едномандатните избирателни райони. Те формират на принципа – един район на 30 000 души, като всеки излъчва един народен представител. Районирането се извършва от Президиума на НС, най-късно два месеца преди вота. В мотивите към законопроекта вносителят с „гордост” заявява, че този изборен модел е взет от „съветската” избирателна система и е много по-демократичен.

Кандидатите за народни представители се регистрират в районните избирателни комисии. Право да ги издигат имат: ОФ, БКП, БЗНС, професионалните съюзи, кооперативните организации, младежките организации и културните дружества. Привидно се създава една широка основа за приложението на „социалистическата демокрация”, даваща възможност за издигане на кандидати от различни браншове и възрасти, което става на публично събрание на „трудещите се”. Прокламира се целта, на тези събрания кандидатите да почувстват „голямата отговорност”, а „хитреците” и „кариеристите” да бъдат разкрити.

На практика е различно. Вече е задействана системата кандидатите да бъдат избирани по единствен критерий – съпричастност или лоялност към управляващия и вече затворения в себе си комунистически елит.

Регистрациите са възможни до 30 дни преди деня на вота. В сравнение с практиката от 1949 г. сега изборната кампания формално е удължена. Всеки кандидат има право да агитира чрез печата или като провежда събрания. Съществува забрана за агитация в изборното помещение. Ден за размисъл няма. Изборната кампания на практика е безсмислена. Няма за какво да се агитира. Идеите на всички са еднакви. Различия няма.

Планира се окончателното ликвидиране и на най-малкият елемент на плурализъм, макар и за параметрите на формираният тоталитарен политически модел. На практика законово се забранява всякаква алтернатива с изискването за „единствен” кандидат и недопускането на втори, дори от същата партия. Така оформен, текстът вече прави системата не „мажоритарна” а „бюрократично-партийна”. Гражданите ще „избират” един кандидат за едно място! Втори кандидат не се допуска, а партия или организация дала кандидат на ОФ не може да поставя други кандидатури.

Принципът на политическото състезание законово се загърбва и отива в миналото. Основната идея на реформата е че народът е „сплотен” от комунистическата идея и е недопустимо да има други кандидати и други идеи! От тук нататък предимствата на малкия изборен район и по-лесното свързване с „масите”, които се прокламират вече нямат никаква политическа стойност. Над реалния политически избор се спуска желязна завеса, която разделя обществото на затворен политически елит и „останала част”, но под маската на народовластието. Цялата идея „един кандидат за едно място” се аргументира с необходимостта гражданите да „опознаят” своя избраник и да се обръщат „при нужда” към него.

Все в посока „укрепване на връзките между населението и депутатите” законът императивно забранява едно лице да се кандидатира в повече от един район. Той не трябва да „разводнява” своята изборна кампания. Голям шум се вдига и около поръченията на депутатите. Те вече се възлагат от гражданите и са обект на „творческата” инициатива на народа. Дават се примери от практиката на изборите за народни съвети, в които избирателите се „надпреварват” да възлагат поръчения на своите избраници. Посочени са и „рекордите”. За пример е даден Търновски окръг където на депутата (съветника) от Окръжния народен съвет Михаил Дудунеков са връчени 88 поръчения.

Пропагандираната тясна връзка „избиратели” – „избраник” намира място и във възможността за отзоваване на мажоритарно избрания народен представител. Това става по искане на организацията, която го е издигнала при положение, че тя констатира, че народният представител е изменил грубо на идеите и програмата, в името на които е кандидатиран. Решението се взема от НС с мнозинство повече от половината от народните представители. За освободеното място се провежда частичен избор. Подобна регламентация е антидемократична.

Не е целесъобразно един депутат да се избере примерно в район от 20 000 избиратели, а да загуби мандата си с гласовете на 200 свои колеги от НС. Явно е, че указаната норма съдържа възможност за политическа вътрешнопартийна репресия спрямо лица, които изгубят своите позиции в рамките на управляващия елит. Отзоваването следва указанията на Вълко Червенков за „постоянен народен контрол” върху работата на депутатите.

Изборните секции се определят на принципа - една секция да се формира на 1 000 жители. Ако при прилагането на този принцип се получи остатък под 500 жители, то те се включват към някоя от секциите. Ако се получи число по-голямо от 500, то се формира отделна секция. При положение, че числото на жителите на дадено населено място е под 500, или пък ако числото е над 500, но не може да се оформи отделна секция то, може да се формират отделна секции под 500 и над 1500 души ако това решат: изпълнителните комитети на околийските, градските и районните народни съвети. Идеята е да се улесни участието във вота на гражданите и да се осигури формалното приложение на всеобщото избирателно право.

При военнослужещите минималната граница за образуване на секцията е от 50 души, а при формирането на секции в болниците, санаториумите, родилните домове, инвалидните домове се изисква наличието на 25 души.

Организационно-технически вотът се поверява на Централна избирателна комисия (ЦИК)от 23 члена, която се утвърждава от Президиума на НС не по-късно от 55 дни преди вота. В изборните райони действат районните избирателни комисии (РИК), всяка от които отговаря за един едномандатен район. Тя е в състав от 11 души и също се утвърждава от Президиума на НС не по-късно от 50 дни преди вота.

Секционните избирателни комисии са в състав от 3 до 11 члена в зависимост от големината на секциите и се утвърждават от изпълнителните комитети на съответните районни съвети по места, не по-късно от 40 дни преди изборния ден.

В състава на комисиите могат да участват представители на: ОФ, професионалните и кооперативните организации, партийните организации на БКП, дружбите на БЗНС, младежките организации, културните, технически и научните дружества както и събранията на работниците и служащите и всички обществени организации на трудещите се, зарегистрирани по установения законен ред, а така също и от представители на събрания на работници и служители от предприятия и учреждения, на военнослужещите от военни части, на събрания на селяни от трудовокооперативните земеделски стопанства и селата, на работници и служители от държавните земеделски стопанства. Членовете на комисиите не могат да бъдат кандидати в същия изборен район, но няма пречка те да бъдат издигнати в друг.

Законът формално гарантира спазването на всеобщото избирателно право. В избирателния корпус, по аналогия със закона от 1949 г. са включени всички български граждани, навършили 18 год., независимо от расова и национална принадлежност, пол, вероизповедание, образование, местопребиваване, социален произход и имуществено положение с изключение на поставените под пълно запрещение и лишените с присъда от избирателни права. Избирателните списъци се разлепват в народните съвети или в избирателната стая най-късно до 30 дни преди вота. Всеки може да се запознае с тях и да подаде заявление за коригирането им съответния народен съвет, който в срок от три дни трябва да се произнесе. Решението подлежи на обжалване в „народния съд”, който също се произнася в срок от 3 дни и решението му е окончателно. Ценз за отседналост няма. Всеки български гражданин по време на вота има право да гласува, ако е взел удостоверение от народния съвет по местоживеене, че ще гласува другаде.

По отношение на приложението на пасивното избирателно право се фиксира, че за народен представител може да бъде избрано всеки български гражданин, навършил 18 г., независимо от расова и национална принадлежност, пол, вероизповедание, образование, местожителство, социално произхождение и имуществено положение. Продължават да се прилагат ограничения, които лишават от възможността да бъдат кандидати лица имащи фашистки или други противонародни прояви. Този текст не се прилага последователно. Той съществува и в предишния изборен закон, но в НС продължават да пребивават лица, които в миналото имат подобни уклони. Става въпрос за някои бивши дейци на политическия кръг „Звено”. Парадоксално е, че за официалните тълкуватели на тогавашното ни политическо минало няма съмнение, че превратите през 1923 г. и 1934 г. са „фашистки” или „военно-фашистки”, а някои от авторите им като бившия премиер Кимон Георгиев са депутати. Вярно е, че те вече са част от новата власт, но двойният стандарт е ясен. Лица с далеч по-слаба дейност, която може да бъде окачествена като „фашистка” са лишени от избирателни права или поне законът дава такава възможност. През разглеждания период инакомислещите твърде произволно са обявявани за „фашисти” или поне за техни сътрудници. Подобни епитети не са спестявани дори и на лица привърженици на бившите знакови фигури на БКП и БЗНС като Трайчо Костов и Никола Петков.

Прекият вот е изрично фиксиран в закона, но се дава възможност за неговото частично нарушаване. Законът предвижда ако едно лице, поради физически недъг или неграмотност, да покани в изборната кабина избирател, който да му попълни бюлетината.

Тайното гласуване формално се гарантира с обособяването на специални стаи или кабини, в които гражданите попълват бюлетините. По време на попълването на бюлетината в тях се забранява присъствието на други освен на избирателя, който гласува. Гражданите гласуват, пускайки бюлетината, без да я поставят в плик. Премахването на пликовете обаче дава по-големи възможности за „наблюдаване” на вота. Тайната по-лесно се опазва при наличието на пликовете.

За да бъде валиден мажоритарният вот е необходимо да се достигне минимален праг за избирателна активност във всеки район, който трябва да е повече от половината от всички, които са записани в избирателния списък. В противен случай в срок от две седмици ЦИК насрочва дата за нов избор. Нов избор, в същия срок, се прави и ако кандидатът за депутат не получи повече от половината от гласовете на избирателите в района.

В пленарната зала председателят на законодателната комисия д-р Иван Пашов, от нейно име, предлага незначителни технически корекции в законопроекта. Изказванията по проекта са само четири и са пълни с апология на социалистическата „изборност”, като антипод на изборите в „капиталистическите” държави[2]. Подчертава се, че новата избирателна система е съобразена с „най-демократичната” система – съветската. Особено важно място се отделя на социалния състав на депутатите в СССР където 511 са работници, 349 селяни и едва 479 са интелектуалци и профсъюзни работници. Подтекстът е, че НРБ трябва да се придържа към подобен тип разпределение на депутатите по социален признак. Разбира се изтъкват се „приносите” за развитието на изборната демокрация на лидерът на СССР Йосиф Сталин и на неговия „верен последовател” в България Вълко Червенков, тогавашен Генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет.

В многобройните критики към изборната практика на западните демокрации се намира място и за доскорошният ни съюзник Югославия. Тя е обект на критика по отношение на изборната си практика наравно с останалите държави. Министърът на външните работи на НР България Минчо Нейчев акцентира на факта, че изборното законодателство на западната ни съседка дава права на представителите на „реакционните” буржоазни партии от времето на кралския режим. Бившият министър на външните работи и бивш член на „Звено” Георги Кулишев обвинява управляващите в Белград за „фашизиране” на тяхната избирателна система, тъй като се отклонила от съветската избирателна система. Поуката е – България да съобрази напълно своята система на избори със съветската практика. Секретарят на Президиума на НС Минчо Минчев привежда данни по отношение на изборната активност и подчертава колко близо сме до съветската изборна практика. Там активността в изборите за депутати достига през 1952 г. 99,98%, а в България при изборите за народни съвети през 1952 г. се стига до 99,13%. Изводът е, че българската изборна практика се развива в „правилна” посока.

В крайна сметка законът е приет в същия ден, в който е обсъден - 10 февруари 1953 г. Процедурата минава само на едно четене както е по новият парламентарен правилник. „Претупването” на законите става практика предвид факта, че НС е изтласкано назад в политическата система за сметка на висшите органи на БКП и Министерския съвет. България се сдобива с първия си закон за мажоритарни парламентарни избори през започналия вече социалистически период от развитието си. Формалните гаранции за свободен вот ги има, но политическата система на страната вече е „стабилно” оформена като тоталитарна.

На 20 декември 1953 г. парламентарните избори по новия закон се провеждат в рамките на 249 – те района на страната, които трябва да излъчат по един депутат. Единствените кандидати в мажоритарните райони са на ОФ „начело с БКП”. Изборите са фарс, като идеите, програмите и политическите състезания са нещо, останало във все по-отдалечаващото се политическо минало. На този фон новите изборни „постижения” са по-скоро окарикатурване на политическия живот, отколкото основание за гордост. Избирателният корпус достига нов количествен връх и подобрява „рекорда” от 1949 г. като вече се състои от 5 017 667 души. От тях гласуват 4 991 638 избиратели, което е 99,48 % от правоимащите. Това е нов „рекорд” по изборна активност в България. За „правилните” и единствени кандидати „гласуват” 4 981 549 избиратели, което прави 99,80%. Това е нов рекорд на електорална подкрепа за в българската политическа практика. На 14 януари 1954 г. Второто НС избира комисия от 15 депутати под ръководството на секретаря на ЦК на БКП Иван Райков, която да провери законността на вота. По налагаща се вече традиция тя работи изключително бързо. Няма какво реално да се проверява. Опозицията е отдавна смазана. Алтернатива няма. Никъде, в нито един район не е издигнат втори кандидат от някаква политическа сила и ли друга, макар и казионна организация. На 15 януари комисията вече докладва в пленарната зала на НС, че изборите са показали „всенародния характер” на властта и „безграничното” доверие към нея. Пеят се дитирамби, че българските избиратели изразяват „своята любов и вярност към ръководната и направляваща сила” на „народната демокрация”, към БКП, която организира и „вдъхновява” победите на българския народ. От съвременна гледна точка подобен подход при проверката на изборните резултати е срам за всеки парламент, но годината е 1954 г. Тоталитарната машина не дава макар и нищожен шанс за минимална демокрация.

Формално погледнато изборите водят да изпращане в НС на широк кръг от народа.

На първо място в социалната характеристика на избраните депутати са работниците от: тежката, леката и хранителната промишленост, от транспорта и строителството. Според официалната идеология, те дават основата на революционните преобразования и са най-напредничавите прослойки, която трябва да наложат ръководната си роля над останалите групи и да заемат командните позиции в обществото.

Втората голяма група депутати са от редовете на: председателите на трудово-кооперативните земеделски стопанства, бригадири, звеноводи, животновъди и други „знатни” селски стопани.

Третата група са изтъкнатите дейци на науката, изкуството и културата.

Четвъртата група са: известни обществени работници от партийните и културно-масови организации и военнослужещите.

От 249 депутати 39 са жени, което е нов „рекорд” и 22 младежи, членове на Димитровския съюз на народната младеж. По народност 230 депутати са българи, 9 турци, 8 македонци, 1 арменец и 1 евреин. От гледна точка на образователните характеристики: 68 народни представители са с висше образование, 8 с незавършено висше и 52 – със средно. По възрастови характеристики картината е следната: 16 депутати са между 18 и 25 години; 87 са от 26 до 40; 75 са от 40 до 50; 71 са над 50 годишни.

По доклада за „проверка на изборите” има само три изказвания: на Пеко Таков, от името на парламентарната група на БКП, на Ангел Генов, от парламентарната група на БЗНС, и на Здравка Ковачева като безпартийна. Тримата оратори възхваляват „демократичната” избирателна система и призовават за „единодушно” одобрение на вота. В крайна сметка още същия ден, на 15 януари, НС с пълно единодушие и липса на всякаква критичност утвърждава проведените избори. След този акт депутатите полагат клетва, което е и последният конституивен момент от поемането на техните пълномощия[3].

За разлика от предишния парламент, сега второто НС нито един път не влиза в своите правомощия да отзовава народни представители. Промени в състава на събранието обаче се извършват след овакантяването на депутатски места поради смърт или преминаване на друга работа на някои от представителите. Първите частични избори са на 16 май 1954 г. В Благоевградски избирателен район е извършено поредно „подобряване” на съществуващи вече изборни „рекорди”. При проведения частичен избор за попълване на вакантното депутатско място, поради смъртта на Стела Димитрова Благоева, от 17 770 избиратели гласуват 17 760. Получава се изборната активност от 99,94%. Новият депутат получава 99,98 % от тези гласове. Така избраната за народен представител Хрисана Поптодорова „чупи” рекорда по доверие на електората[4]. Другите проценти в частичния вот са също близко до тези нива.

След две години, на 11 март 1956 г. се провеждат нови частични избори в няколко района. Рекордът този път е в Новозагорски район, където процентът на гласувалите е 99,99%, а кандидатът за народен представител Доню Сербезов е избран с 99,99% от тези гласове[5]. До края на мандата на II НС не се провеждат други частични избори, няма и отзовавания.

На 22 декември 1957 г. се провеждат избори за III НС. Изборите са в рамките на 254 едномандатни района, като само в 246 Ковилски район те не се провеждат поради смърт на кандидата за народен представител и липса на време за регистриране на нова кандидатура. Избирателният корпус в оставалите 253 района се състои от 5 218 6о2 избиратели, което е пореният „най-висок” връх в упражняването на всеобщото избирателно право. Населението на НРБ по това време е 7 658 996 души, което значи, че 68,13% от тях имат право на глас. Активното си избирателно право упражняват 5 206 428 души, което е активност от 99,77%. Интересен е социалният състав на НС. Продължена е традицията за доминация на работническата класа в политическото пространство. От общо 253 избиратели 70 са работници от промишлеността, транспорта и строителството. Селото е представено от 63 селски стопани, от които 13 председатели на ТКЗС, а друга част са бригадири, звеноводи и т.н. Работещите в обществените организации и структурите на БКП и БЗНС са общо 77 души. В НС има и 30 представители на науката и културата. Мястото им е скромно, за да се спази линията интелигенцията да се държи по-далече от управленските структури. Във възрастов план характеристиките са следните: 12 депутати са на възраст от 18 до 25 години; 61 на възраст от 26 до 40 г.; 90 между 40 и 50 г.; 52 от 50 до 60 г.; 38 са над 60 г. Вижда се, че в парламента са представени всички възрастови групи. Жените са 41, което е най-голямото число на присъствие на жени в сравнение с всички дотогавашни парламенти в България.

За проверка на изборите на 13 януари 1958 г. се формира парламентарна комисия от 15 депутати под председателството на Димитър Димов. На 1 февруари тя докладва резултатите от дейността си и предлага НС да утвърди вота, тъй като няма никакви нередности, молби, жалби. По утвърждаване на вота дебати няма. Направени са четири изказвания: на Боян Българанов от името на парламентарната група на БКП, на Методи Петров от името на групата на БЗНС, на Иван Гулев като представител на Пиринския край, който все още е обект на противоречия между НРБ и Югославия и на Ангел Генов, като депутат от БЗНС. В изказванията се сипят похвали за демократичността на избирателната ни система, за радостния народ, който „играе кръшни” хора в знак на голямата и изборна „победа”, хвалебствия на БКП и разбира се на СССР, като традиционно вече се заклеймяват западните демокрации и общества, където изборите са „недемократични”[6]. При подобен стил на „дебат” утвърждаването на изборните резултати е неизбежно и се извършва с пълно „единодушие”.

На 2 март 1958 г. е проведен частичен избор за попълване състава на НС в Ковилски район, Хасковски окръг. В следващата 1959 г. на 19 април 1959 г. са правят частични избори по причина на починали депутати в Смолянски, Врачански и Коларовградски райони. Картината е позната – висока изборна активност и резултати достигащи до 99,99%[7].

За пореден път става ясно, че показното единодушие убива всякаква алтернатива. Еволюцията на избирателната система през периода 1953-1959 г. върви в посока пълно ликвидиране на реалната изборност. Независимо от плахото политическо разведряване през 1956 г. начинът на формиране на висшия законодателен орган не търпи ни най-малка форма на демократизъм.

Мажоритарният вот се превръща във формалност, посрещана с „бурна радост” от народа. Начинът на избиране на народните представители дава отражение и в дейността им в НС, където обезличаването на институцията и представляващите я депутати достига до степен, при която тя на практика е излишна. Висшите партийни структури изместват окончателно законодателната власт, която само одобрява решенията на БКП. Всичко това се отразява и на сроковете в които заседава НС. Има сесии, които приключват за един ден. Шумно прокламираното „демократично” формиране на НС остава само за декор върху тоталитарния политически модел.

[1] СД на I НС, VII р.с., с. 95.

[2] СД на I НС, VII р.с., с. 94-108.

[3] СД на II НС, I и.с., с. 10.

[4] СД на II НС, II и.с., с. 5-6.

[5] СД на II НС, V и.с., с. 64-65.

[6] СД на III НС, I р.с., с. 5-27.

[7] СД на III НС, IV р.с., с. 19-21.