Национализмът и гражданската държава

I.НЕОНАЦИОНАЛИЗМЪТ

Атанас Кръстев

„Фашизмът идва като реакция срещу демокрацията”

Морис Кранстън

Всички щастливи нации си приличат, всеки нещастен национализъм е нещастен по своему.

След разискване на общото събрание на съветски колхоз как да бъде кръстен, от многобройните предложения с единодушие било избрано гръмкото „Лопе де Вега”. Преодолявайки неудобството си, председателят на новия колхоз, който, впрочем, подкрепил най-енергично приетото предложение, се приближил до автора му и го попитал на ухо: „Поздравявам те за прекрасното предложение, но... прости моето незнание, ама какво е това Лопедевега?” „Абе, и за не знам”, признал си смутено родителят на идеята, „но ми звучи като –„Да си е.. майката!!!”

Ако попитате, който и да е националист какво е национализъм, не се изненадвайте, ако получите подобен отговор.

Избрах това заглавие, за да обознача коментираното тук явление въпреки рисковете от „пост” и „нео” заиграването, поради смисловата връзка с неофашизъм. Между двете съществува едно твърде осезаемо и обяснимо сходство. От друга страна, не трябва да се забравя, че националсоциализмът тръгва от едно чисто националистическо движение. Въпреки грандиозния си провал в средата на изминалото столетие, той продължава да намира свои горещи поддръжници. Представката „нео“ иска да покаже същностните разлики между енергиите, действали пред XVIII и XIX век при конструирането на нациите и тези нови - „нео“ –енергии.Те, загубили вече своето естествено основание, въздействат деструктивно на възникналите вследствие на техния първообраз политически конструкции.

Т.е., съвременният национализъм е съществено различен от онзи, който е действал през предишните столетия в ролята си, за добро или лошо, на държавотворен, респ. – нациотворен агент, и който, в крайна сметка, въпреки цялата си преднамереност и изкуственост, е родил съвременната демокрация. Разбира се, като насърчение за бъдещи разсъждения, смятам, че не бива да страдаме от скрупули, че и самата демокрация е изкуствен политически конструкт, напълно комплектен с пораждащия го конструкт на модерния народ – нацията. Че политическият ред на демокрацията е форма на всеобщо насилие по отношение на едни по-естествени обществени вкусове и реакции. Че нейното предназначение е да създава преднамерено фортификационни линии срещу природно присъщите конфликти в социума с техните по-логично присъщи резултати. Демокрацията не е природна необходимост, не е изконно присъща на обществото. Тя е плод на политическото изкуство. Но, така или иначе, преднамерените построения са присъщи на рационализма на човешката същност. От такава гледна точка, те също могат да бъдат определени като естествени, но на едно по-различно (по-високо) ниво, на което стоят художественото творчество, инженерната мисъл и законодателството.

Та, накратко - нашият нов национализъм прилича на Мерцедес, теглен от чифт коне, или на каруца със самолетен двигател. Анахронизъм. Той не консолидира и не обединява, той разделя и създава безсмислени напрежения. От него няма никаква полза, той само вреди.

Една от големите грешки на класиците на политическата мисъл, използвана със сладостна тръпка от всяка власт е представянето на националността, респ. - национализма като някакво вечно присъщо качество на всички общности, пребиваващи трайно (или трайно пребивавали – Израел) на определена територия. Не може да не се съгласим с Шломо Занд, че „за разлика от въпроси като „класата“, „демокрацията“, „капитализмът“ и дори „държавата“ които са прецизно анализирани, „нацията“ и „национализмът“ са пренебрегвани и са лишени от теоретична енергия“, че въпросът за нацията няма своите големи, световни автори. Въпреки това, може да се приеме, че той вече е осветен задоволително достатъчно или поне са възникнали условията и са определени посоките за излизане от хватката на здраво вкоренените предразсъдъци, свързани с тази тема. Редица съвременни мислители успяха поне да разбулят заблудата на вечната нация. А Ърнест Гелнер, направо хвърля камък в блатото с извода си, че „национализмът поражда нациите, а не обратното“.

Като само залагам темата, без да претендирам за изчерпателност, ще споделя, че националната идея се ражда с модерността като инструмент за политическо освобождаване от тиранията на чуждостта на династичния империализъм. Предполага се, че властта на своите е естествено по-справедлива и то много повече. След осъществяване на националната революция - на базата на езиковите сходства, културни и всеобщи унифициращи символни мероприятия, изобретени от властта, консолидираната власт в модерността извършва и динамична културно-психологическа консолидация на населението на своята територия. Единната, държавно спонсорирана образователна система, динамизирания общ вътрешен пазар, който впрочем е основен двигател на националната центробежност, общите, създадени от властта национални празници, събития и материализирани символи шлифоват новата национална форма и й придават все повече вид на единна сплав. Следователно – национализмът е основен инструмент за осъществяване и усъвършенстване на политическото управление. Той съдържа в себе си по необходимост идеята за демократично управление и така извиква на сцената съвременната демокрация. С постигане на целта си той става излишен като пашкулът за новордената пеперуда. Политическата метаморфоза е осъществена и каквато и носталгия да изпитваме по обединителните пориви на Възраждането, те вече не са в състояние да изработват критерии за политическия живот във вече демократизираното общество. Т.е. идеята за нацията, респективно – национализмът като движение за нейното осъществяване имат чисто инструментален и потребим характер. Опитите оттук–насетне този инструментариум да се употребява в актуалната политика е не само безполезен, но той е вреден. Главно, защото прави опит да прикрива истинската проблематика в демократичното общество, най-вече - истинската роля и място на държавната власт. Това става с опита на национализма да въведе нова метафизика на властта, отнета с отпадането на династиите. Неонационализмът иска да интронизира абстрактната идея за нацията на мястото на монархическата династия и да й връчи скиптъра на вечната неотменима божествена власт произтичаща от идеята за вечността/божествеността на нацията като субект, заместващ монарха. Национализмът е един нов държавен култ, а държавите са винаги особено податливи на изкушението да партнират с небето, което ги увековечава. Разбира се, небето си има своите наместници на земята в лицето на установените религиозни храмове, които в резултат на дълготрайно тясно политическо и икономическо сътрудничество с властта са придобили някаква степен на легитимност на небесно посредничество сред масите. Ето как – официалната религиозна институция на национализиращите се обществени групи се превръща в основен елемент на национализма. По време на Освобождението тя играе роля както на катализатор, допинг на националния ентусиазъм, но и на анестезия срещу някои разумни доводи против дадени политически идеи като, например, неизбежността на революцията и пълната политическа отделност, идеята за един етнически чист суверенитет. Така или инак, прието да се счита, че ролята на православната църква у нас е била изцяло положителна. В нашия случай тя съдейства за реализиране на националната идея и така в крайна сметка – за рационализирането на властта, което едва ли е било сред нейните частни цели.

Естествено, след установяване на новия политически ред на националните държави, национализмът не стихва с изчерпване на своето предназначение. Първата му понятна задача е на инструментариум за трайно скрепяване и шлифоване на новата национална конструкция чрез националистическата дидактика на изковаване чрез всеобщо образование и система от общи знаци и символни системи на езиково, професионално, историческо и общокултурно единство. Трябва да признаем, че колкото и да се рационализира властта, общностните енергии на сплотяване изискват и общи абстарактни емоционални ключове. И докато футболният мач замества алгоритмично войната като задоволителен психологически евфемизъм, нещата са добре. Проблемът е, че никой национализъм не спира дотук. Национализмът търси винаги своята крайност. Той така или инак е възникнал като бойна идеология и от тази гледна точка е самодостатъчен. Неговите претенции за собственост на официалната национална история, за която има своите авторски основания, преминават винаги и по отношение на настоящето. И там, където рационалната политическа система изпитва затруднения и е в криза, национализмът щедро се излива през всяка възможна пробойна на демократичното общество, за да се изяви без оглед на последствията. Така от двигател на общо взето положителни политически промени, той се превръща в бреме на демокрацията, която го търпи като остарял роднина, с неговата дементна неизкоренима ревност за властта. Той не иска да приеме, че е употребен и в крайна сметка продължава абсурдно да живее с цялата си ирационалност от концесиите на рационалната власт, която е взела с негова помощ управлението.

Но ако въпросът се свеждаше само до историческа признателност и почит към пионерите на Свободата, Равенството и Братството, нещата нямаше да са толкова проблематични. Работата е там, че никоя политическа власт не е напълно рационална. Тя е винаги сплав от рационализъм и метасъзнателни пориви. Повече или по-малко във всеки политически арсенал има винаги секретна секция с магии, шапки-невидимки, летящи килимчета, омайни билета, алхимични лаборатории. Всяко управление е готово да ги употреби, всяко управление иска да ги употреби. Важното е, доколко ще му се даде възможност да го стори. Във всяка власт, независимо от нейните източници, възниква неизбежна центробежност, която ражда пълзяща, а понякога блиц експанзия върху всички останали обществени полета, които не й принадлежат. И там, в секретната секция, в основния й отдел се съхранява и цялата номенклатура, която може да се види другаде само в театрите и киноцентъра – корони, шлемове, копия, ризници, знамена, хоругви и главно – всички възможни призраци на врага. Това е реквизитът на властта за черни дни - национализмът. Когато аргументите и парите са на свършване, тайната стаичка се отваря като лампата на Аладин, за да блъвне сонм от юнаци – князе и царе, хайдути и поети, богомили и патриарси, разпопени и неразпопени революционери, немили-недраги, знайни и незнайни герои. Там е, разбира се, и задължителния /и по-важен/ кръг от враговете на нацията – византийци, кръстоносци, турци, печенеги, авари, всички балкански вождове, без изключение, ЕС, САЩ и т.н. Като се изредят всички, се оказва, че един дядо Иван ни е останал, ама и той се чуди какво да прави с Кавказ, подялбата на Северния ледовит океан и къде да си пласира енергийните ресурси, неизчерпаеми като руския деспотизъм.

Разбира се, една част от политическия спектър, която няма ресурса и задръжките на по-фината рационално обоснована пропаганда, е винаги готова да ревизира действителността, като реституира супата с националните идеали, разбирани в най-абстрактния им символен вид, като единствен собственик на историята и оттук – на настоящето. Презрение към условностите и сложността на демократичните методи на управление е определящата черта на тези кандидати. Натрапването на един умирисан на нафталин образ на национално идентичния индивид, в който няма черти от нито една регионална общност, камо ли малцинство, е друг важен стожер на национализма.

Абстрахирането и генерализацията на идентичността в процеса на национална консолидация се довежда до своите крайности като търси абсолюта във фигурата на една чиста (арийска) идентичност. Като се връща към обединяващата през 18 и 19 век идея за расата, неонационализмът придава към нейните чисто антропологични измерения чертите на един съвършен, възникващ с началото на историята, политически индивид със свои самостоятелни, суверенни политически права по отношение на дадена територия и начина на живот върху нея. Чувството за застрашени естествени привилегии на едно мнозинство, онеправдано от натрапеното в следствие на исторически случайности и гаври присъствие на разни враждебни малцинства, насочва недоволството към тях, причинителите на това положение от всякакъв ранг, като се стигне в крайна сметка до световната конспирация срещу щастието на нацията. Така национализмът, със своя етноцентризъм, се превръща в деизнтегриращ фактор, противен на нарастващата нужда от интеграция във вътрешен и международен план.

Трябва да кажем ясно и без заобикалки следното: зад този театър със средновековни костюми и сценография, провокиращи символни връзки на ирационално ниво, стои голата алчност/воля за власт в най-чист рафиниран вид. Съвременният национализъм се е превърнал в нелегитимен инструмент за завземане и поддържане на политическата власт. И в най-рационализираното общество има хора, които не обичат много-много умуването, а екшъна. Това експлицитно действие, което се състои най-вече в буквалното разместване на материи – природни и човешки. Тонусът в мускулатурата, сърбежът на ръцете, този вкус към деятелност на всяка цена, която е родила спортните съревнования, я има, естествено, и в политиката. Един иска да изразходва енергията си на атлетичната писта, друг обаче иска да обикаля площади, да вее байряци, да коли и да беси. Хората имат различни тръпки. Национализмът е своеобразен политически спорт. Но спорт без правила. Кеч-ез-кеч. Отдушник на напрежения, нагнетени поради различни причини от социално, психологическо и направо нервно-психическо естество. Той е социална патология. И главно патология на демократичната държавност.

Фантасмагорията на национализма е Франкещайн, същит с конците на философията на националността от чертите на разнородни общности – етнически и религиозни. Изпуснат от контрола на своя създател, продължава упорито да търси място под слънцето. Но, като купчина от взаимно неприсъщи съставки, той не може да образува хармонично единство, такова каквото дава политическото управление, основано на демокрацията и разума. Той е антипод на разума и демокрацията. Национализмът е идеология на стадото, прокрустова операционна за различията, другостта и нормалната човешка индивидуалност. Той иска да подчини всичко на ордата, на еуфорията на препускащата конница, на тълпата, която няма образ и име, а само се обозначава със скрижали от символи. Няма посока, важно е движението. Да изразходваме напрежението, да победим, независимо кого и какво, да реализираме желанието си за буквално самоутвърждаване, да крещим – и аз съм тук, и аз съм жив, и това ми е достатъчно!

Ето как започнаха да се очертават сходствата на това явление на тълповността с нацизма, ерго - фашизма. А те са много.

Като фашизма и този нов национализъм е:

1) кичово фалшив - всеки, който днес рисува в стила на старите майстори ще изглежда глупаво и ще предизвиква възторг само у онези, които виждат истинска картина само на сергиите в Созопол;

2) то е болестно социално преживяване - обича колективния натиск; страхува се от индивидуалността, което го прави много сходен и с психологията на неудачника комунист; поражда се от несигурност в качествата на собствените възможности; плаши се от провал – бедствие, глад, презрение; униформата на черните му кожени якета е белег за вкус към хиперактивност, откъсната от разумни подбуди, подсказва склонност към изблици на безпричинно насилие, животинска кожа, която трябва да демонстрира животински инстинкти.

3) то е общественоопасно, враг на демокрацията, използва като нелигитимен инструмент за завземане и поддържане на властта. В демократичната държава властта се получава в резултат на осъзнаване на максимално определяеми по пътя на разума практически необходимости за гражданското общество и рационално обосновани начини за тяхното реализиране. С падане на династичността, пада и метафизичния инструментариум за обосноваване на властта и всичко се свежда до рационални политически методи, които следва да издържат проверката на логичното обяснение за обществената полезност на всеки един етап от приложението си.

Сбит списък от връзки и рефлексии на неонационализма (Уикипедия):

· Расизъм, особено антисемитизъм, който кулминира в холокоста, както и възвеличаване на „арийската и германската раса“; (срв. расова теория и ариософия), социален дарвинизъм (идеология на неравенството).

· Евтаназия и евгеника, съответно „расова хигиена", като вяра във възможността за „положителна селекция" на една господстваща раса,

· Родство с фашизма, което се показва и в пропагандата.

· Идея за народ-общество (еднонародно общество, Volksgemeinschaft), определено чрез кръвното родство, в което не трябва да има класови противоречия; оттам също антимарксизъм, антикомунизъм и антиболшевизъм, също както и антикапитализъм (защото за националсоциализма капиталистическата икономика уврежда връзката с родината и морала на народа).

· Тоталитаризъм – отклоняване от демокрацията; разбиване на политическите партии, профсъюзите и свободната преса.

· Широкообхватни правомощия за тайните служби и шпионите; вж. също Гестапо и доносничество.

· Фюрерство – концентрация на цялата власт и авторитет в едно водещо лице, както и разпростирането на този принцип на останалите йерархически нива.

· Милитаризъм,

· “Политика на жизнено пространство”, „жизнено пространство на изток“, защита на родната „кръв и земя".

· Позоваване на “пруските добродетели”, съответно на философията на немския идеализъм.

За финал предлагам следното обобщение - национализмът не е социално-генетичен феномен, съпътстващ човечеството, откак свят светува. Той не притежава някаква ирационална вечна самостойност, неотменимо важна за членовете на едно общество, които се самосъзнават като субект-носител на това явление. Дори да бе имал природносоциални измерения, те са без всякакво значение с оглед основната му телеология – да конструира инженерно въобразени социални общности. Национализмът е изцяло политическо явление, което се формира в определен и то кратък етап от неговото развитие. Представата за неговата историческа неотменност и вечна присъщност на човешкото общество се дължи на обстоятелството, че то е произведение на модерната политическа идеология, по време на управлението на която имаме късмета да живеем, и което е характерно със засилена чувствителност, респ. задълбочаващо се познание за природата на общежитието. Разположено върху идеята и по-скоро утопията за идеалната национална държава, той се развива първоначално като една градивна идея, в основата на която е създаването на националната – добрата държава Така в основата, в същината на това явление е политическата надстройка на общество изградено като етнохомогенно по силата на обща политическата воля, която се създава в крачка. Без този компонент национализмът просто губи смисъл. С постигането на целта си, обаче, той се изчерпва.

Така, сегашният проблем на национализма е, че след възникването на националните държави и относителното им трайно позициониране в международен план, той продължава да съществува. От извор на енергия в държавното строителство, през присъствието му като стабилизиращ и саниращ фактор за обществото, нанесло се в новия си политически дом, той се превръща в короната от символи на това общество, която играе ролята на важно основание за по-нататъшното съществуването на държавата. То остава основание на държавността без вече да има необходимата легитимност. Бидейки така достатъчно жизнеспособен фактор, той остава в склада на почти всяко управление като платформа, трибуна, политическа заготовка за всеки държавник, който участва или се готви да участва във властта.

Днешната разновидност на това политическо явление може да се характеризира по следния начин:

1. Срещу рационалността на демокрацията – ирационалност на една исторически конструирана физиономия на вечния етнически суверенитет, който трябва да бъде реабилитиран от попълзновенията на глобализацията и етнически безличната гражданственост. Това го прави най-евтината политическа програма. Емоциите не струват нищо.

2. Радикален инструмент за управление. Проповядва преки пътища в името на исторически конструирана идентичност, която трябва да бъде възстановявана и доизграждана. Дава огромно свободно поле за вождизма и емоционалната мотивация на политическо поведение.

3. Поради горното се използва като заместител на същински (рационални)политически послания и действия.

4. Прилага се като панацея на властта при политически кризи.

5. Използва се като инструмент за завземане и поддържане на властта в случаи, когато липсват достатъчно рационални аргументи. Важното е да откриеш слабото място на опонента, съпоставен спрямо ирационалните критерии на национализма. Най-ефикасен метод си остава да представиш конкурента като предател на националните интереси, пък каквото ще и да означава това. Така национализмът се явява лицемерен евфемизъм на жаждата за власт на всяка цена. Власт, която не е в състояние да даде смислени идеи за съвременно демократично развитие.

6. Предвид всичко изложено по-горе се оказва безспорно, че неонационализмът е антидемократичен. Тук е мястото да припомним мотото на целия текст: „Фашизмът идва като реакция срещу демокрацията”. Двигател на демокрацията, той предявява закъснели и налудничави претенции за собственост върху властта.

7. Националните интереси, така както са разбирани в съвременната политическа идеология, нямат нищо общо с национализма. Напротив – те са в противоречие. Днешните общопризнати висши политически ценности имат строго индивидуалистически и икономически характер. Без всякакво съмнение може да се установи, че в нашия свят националността губи значение като обединяващ фактор за сметка на гражданствеността. Въпреки това, национализмът продължава съвсем жизнено да си съществува и да бъде фактор в обществено-политическия живот.

Оратор с бледо, изпито лице и пламенен поглед, който очевидно често напуска контрола на разума, жестикулира от трибуна в центъра на София, сякаш дирижира развълнуваната тълпа. Отсечени движения на ръцете, придружавани с фалцетни извисявания на гласа, изтръгват свирепи викове от публиката. Черни якета, ръце изправени под ъгъл напред и нагоре. Позната картинка, нали? Гледаш си часовника, мобифона – няма грешка – 2011 година сме. Този нелеп анахронизъм смущава здравия разум, но в един момент си казваш – абе, хората още гледат Шекспир, защо да не гледат и Хитлер? Мм? Ние сме демократи, трябва да уважаваме свободата на словото и изразяването на мнения. Проблемът, обаче, с този черен театър на открито е, че и участници, и публика започват да се вземат на сериозно повече, отколкото го изисква ексцентричният вкус към ретрото и груповата психотерапия. Под въздействието на актьорите феновете често започват да трошат инвентара, като забравят, че не е само техен, чупят истински глави, рушат истински съдби, а когато се поувлекат съвсем и няма кой да спусне завесата, превръщат цели страни в смъртоносна палячовщина. Така че, ако ви е мила свободата и живота, хвърлете по едно развалено яйце по тези озъбени клоуни и настоявайте за Шекспир.

(следва)