Щрихи върху икономическия лик на свободата

Пламен Димитров

Всяка година националният празник 3 март е повод да си припомним възторжените борци за свобода от пантеона на българските герои, които градят революционни комитети, вдигат Априлското въстание и се включват в редиците на Опълчението по време на Освободителната война. Историци и политолози пък обикновено кръстосват шпаги по вечно актуалния въпрос за ролята на Русия в българската история.

По традиция денят на Освобождението се схваща като синор между две епохи. Едната – османската, символ на национално подтисничество и азиатска изостаналост и другата – на свободно развитие, белязано от политически и икономически възход.

Британският корифей по българска история

Националната свобода обаче има много лица. Едно от тях можем да открием в книгата на британския историк Майкъл Паларе (Michael Palairet) „Балканските икономики 1800-1914: еволюция без развитие“. Тя е публикувана в Оксфорд преди повече от десет години, а през 2005 г. бе издадена и на български език. Като историк нямам спомен да съм чел по-прецизно и скрупольозно научно изследване, опиращо се на огромна документална база. Авторът ползва български и сръбски език и цитира не само докладите на чуждестранните консули на Балканите, но и местни източници, включително периодичния печат в София и протоколи на бургаската или сливенската търговско-индустриална камара. С една дума – в България няма достатъчно компетентен икономически историк, който би дръзнал да оспорва изводите на Паларе.

Защо книгата на британския професор е интересна и нейните тези заслужават да стигнат до читатели извън кръга на професионалните историци? На първо място, защото това е едно силно ревизионистично изследване. В предговора авторът декларира, че ще се пази от нагаждането на данните по шаблона на теорията за развитието. В крайна сметка той стига до шокиращия за мнозина извод, че османското господство осигурява повече възможности за икономическо развитие, отколкото държавната уредба в независимите Сърбия и България. Паларе доказва убедително, че последните две–три десетилетия преди освобождението съвсем не са период на феодална стагнация и беззаконие, а връхна точка в икономическото развитие на българските земи през ХІХ век. След като са сериозно реформирани през втората четвърт на века, османските институции подпомагат развитието на пазарно ориентираното земеделие и на прото-индустрията. Макар че формално не са напълно свободни в придвижването си, българските селяни се ориентират добре в новата обстановка и извличат сериозни икономически облаги. Паларе цитира едно малко известно изследване на Славка Драганова, която анализира данните за поземлената собственост в Русенско, Силистренско, Шуменско и Берковско през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Данните от регистрите показват, че от тези четири района единствено в Силистра средното мюсюлманско семейство притежава повече земя от средното християнско. Навсякъде другаде българите са по-имотни от своите съседи-мюсюлмани като в Берковско тази разлика достига 57%. Хората без никаква собственост са рядко изключение.

Златните български градове

Най-забележителният икономически феномен по българските земи в османския период е разцветът на прото-индустриалното производство в градовете от двете страни на Стара планина. Оперирайки на огромния пазар на империята, българските предачи, тъкачи и шивачи натрупват завидно благосъстояние, вдигат красиви къщи и пращат децата си в елитни училища. Не случайно градове като Котел, Трявна и Калофер получават пред името си добавката „златни“. Но може би най-успешно се вграждат в османската социално-икономическа система жителите на Копривщица. Много от тях се издигат до тежки международни търговци, други откупуват от Високата порта правото да събират данъка десятък. Копривщенци влизат в кръга на банкерите от цариградския делови център Галата. Един от тях – хаджи Ненчо става могъщ земевладелец и банкер чак в Кайро, а братя Пранчови основават търговска къща във Виена.

Майкъл Паларе иронизира известния български историк марксист Христо Гандев, като изтъква, че неговите твърдения за тежкото положение на българските селяни преди Освобождението са подкрепени единствено с някакъв афоризъм от Карл Маркс. По отношение на икономическото развитие тезите на изследователите-марксисти вече са отречени и в България, но Априлското въстание и другите антиосмански бунтове все още са свещена крава за родните историци. Паларе смята, че в българската историография бунтовете и техните подбудители придобиват преувеличени размери, защото отразяват развитието на националното съзнание. Според британския историк, жестокостта на репресиите при потушаването на Априлското въстание „се преувеличава без мярка“. Макар че българските изследователи се придържат към твърдението за над 12 хиляди убити въстаници, западната историография смята, че далеч по-реалистично е числото 3700 като трябва да се има пред вид, че в хода на бунта жертва стават и около 1000 мюсюлмани.

Един от изводите на Майкъл Паларе е, че „османското управление в България е отменено в периода на най-голямото си благополучие“. Той категорично отхвърля тезата, че рухването на османската власт е политическо проявление на краха в икономиката на страната. Всъщност българските земи са били най-проспериращата част от огромната империя, като в ярък контраст с тях е била намиращата се на запад свободна Сърбия, която е царство на безпросветна икономическа изостаналост и натурално стопанство.

Трябва ли да работим, щом сме свободни?

Какво се случва след Освобождението? Още в хода на Руско-турската война започва масово заграбване на мюсюлмански земи. Собственици на по-големите имения са принудени да бягат, а ако не са го сторили навреме са убити. Мнозина, които при бягството са подписали пълномощно на съседи-българи да управляват земите им, по-късно откриват че тяхната собственост е продадена. В резултат цената на земята пада, а стойността на човешкия труд рязко се покачва. Няколко години след Освобождението ратаите в големите стопанства са поне толкова заможни, колкото и селяните-собственици. В първите години след подписването на Берлинския договор се наблюдава преразпределение на доход в полза на по-бедните, които съответно увеличават потреблението си. Паларе привежда любопитни български източници за отражението на еуфорията след Освобождението върху стопанския живот на страната. В брой на пловдивския вестник „Марица“ от 25 юли 1878 г. четем: „В некои от нашите селени се забележва една распустнатост, една немарливост към своите частни работи, която ни учудва. Мнозина напустнаха ралото и се удариха на пиене. Не се вижда вече у тях онова трудолюбие, което имаха по преди в тежките за всинца ни времена. Днес мнозина може да мислят, че като се освободихме от турците, не требва да се работи твърде много... Един наш приятел, който преди няколко дни заобиколи някои села в Пловдивско, ни расказваше, че един работен ден намерил неколко души селени да се излежават под една сянка край едно село. На запитването му, праздник ли е, че не са отишли на работа, те отговорили, че сега е свобода и не е нужно да се работи“.

Политика и икономическа рационалност

В крайна сметка, твърди Паларе, Освобождението води до намаляване на земеделските добиви и западане на прото-индустриалното производство в подбалканските градове. Авторът нарича този процес на частично връщане към натуралното стопанство „сърбизация“ на България. Показателен е един цитат от историка на Панагюрище Влайков, който пише, че градът „принесе в жертва своето благосъстояние и своята бъднина преди всичко на олтара на отечествената свобода“. Според Паларе негативното развитие след Освобождението се дължи на „триумфът на политическата над икономическата рационалност“.

Разбира се, временните икономически неблагополучия не означават, че за България е било по-добре през 1878 г. да остане в пределите на Османската империя. По отношение на държавно-административното и военно строителство българите се оказват отличниците на Балканите и през 1885 г. надделяват безапелационно във войната със сърбите, които имат своя държава още от началото на ХІХ век. В този смисъл борецът за политическа свобода Васил Левски ще си остане номер едно в пантеона на националните герои. Но е добре да се познават и другите лица на свободата, например икономическото. Най-малкото защото в идеологията на Левски няма и помен от икономическа програма.

От сайта www.librev.com