В Корница убиват живите, "възраждат" мъртвите

Румяна Узунова

През зимата на 1972-1973 г., три все още необхванати от кампанията за насилствена смяна на имената села в подножието на Пирин – Корница, Брезница и Лъжница – организират собствена колективна отбрана срещу евентуална акция за преименуване. В продължение на няколко месеца в тях се установява особено „революционно” управление, а опитите на окръжните партийни функционери да го превземат отвътре не дават резултат. На 28 март 1973 г., селата са атакувани от милиция и армия, като в Корница се стига до кръвопролития. В сблъсък със силите на реда са убити Мохарем Мохаремов Барганов – с. Корница; Юсеин Асанов Караалилов – с. Корница; Халиф Мустафов Амедеин – с. Корница; Тефик Хаджиев – с. Брезница; Исмаил Атемин – с. Брезница, а десетки са ранени.

Впоследствие 11 души са осъдени на различни срокове затвор, десетки са затворените без присъда, цели семейства са интернирани.

Освен живите са „хомогенизирани” и мъртвите: в редица селища се унищожават надгробните паметници с тюрко-арабски имена.

Трагедията започва от месността Предел, където работеха група горски работници от с. Корница. Работили са си хората и една вечер през м. декември 1972 г. (от същата година, да) с три джипа пристигат хора от МВР на гр. Гоце Делчев и им казват да си сменят имената. Те категорично отказали. В отговор на това те били пребити от бой. Техните имена са: Бекир Садулев, Алис Пачев, Адем Пашов, Ибрахим Бялков. Най-тежко бит бе Ибрахим Бялков, донесен на носилка, който бе цял месец в безсъзнание. До нас идваха вести, че по всички краища на страната, населявани от помаци, властта е започнала кампанията за насилствена смяна на имената, като е използвала всякакви методи. Като най-драматични се развиваха събитията в с. Корница и някои от Бабешките махали.

В с. Корница на предварителни уговорки били подложени полевъдните бригадири Аляк Келешов, Асан Имамов и Исмаил Бенишов, Реза Суин, които са били извикани в МВР с призовки поединично и след това смазани от бой. Единственият, който не се е явил на тези призовки, е бил Реза Суил. На 20 януари 1973 година в селото пристигат хора от МВР да приберат Реза, който не се е появил на тяхното повикване. Хората разбрали за предстоящата му участ и се вдигнали да го защитят. В този момент хората разбрали, че единствено събрани заедно могат да предотвратят насилствената асимилация срещу тях. В знак на протест хората от селото, сдружени заедно, започнали денонощно да седят на площада, напалили огньове, за да се стоплят, което продължава три месеца. Всички спряха да работят, децата не ходеха на училище, народът очакваше представители на властта, които да разяснят докога ще продължава всичко това. Никой не е предполагал, че има друг начин за борба освен мирно несъгласие с това нечовешко решение - смяната на имената. Вече всичко става ясно, че властта смята по единично да се справи с всеки мюсюлманин - да му бъде сменено името и премахнати техните обряди. Зимата в Пирин е сурова, сняг и вятър; дъждът и мъглите бяха постоянен спътник на хората, но не това тревожеше хората, завити в черги и найлони, с очи, насълзени от дима на мокрите дърва.

Никой не е предполагал, че е имало друг начин на борба освен мирно несъгласие. Дните се нижеха бавно и тягостно, всеки криеше надежди, че утре вестите ще бъдат по-добри. Властите разбраха, че хората са твърдо решени да отстояват.

На 20 февруари 1973 година в селото дойде Петър Дюлгеров - първи секретар (на БКП) на Благоевградски окръг, съпроводен от управници от МВР от гр. Гоце Делчев и Благоевградски окръг, Благоевград. Вместо да се трогне от гледката, която се откри пред очите му, той в речта си съвсем злобно се закани. Освен това той спомена, че досега не е имало бити хора. Но на новородените деца ще се слагат християнски, или така да се каже - славянски имена. Също така той заяви, че кръв ще се лее, но това ще стане. Нима така постъпват умните хора? Нима не изпитаха състрадание при вида на донесения на ръце Ибрахим Белков, който почти цял месец беше в кома от нанесеният му побой на местността Предел. Може би властите таяха някъде дълбоко в душите си неправда, но не искаха да дадат воля на подобни мисли. Със същата мисия идваха и редица отговорни другари като другаря Радонов и генерал Карамфилов, които по категоричен начин заявяваха същото. За нас не остана никаква надежда в страната, освен отвън.

Но уви, в Турция не взеха въпроса от истинската му страна, защото ги заблуждаваха, че този акт е доброволен: ето, вижте, сменят си имената доброволно помаците, турците не ги пипат, защото са си турци. Ден по ден си вървеше, наближаваше пролетта - време за земеделие, а никой не помисли за работа, на никой не му се излизаше извън село, сякаш хората предчувстваха онова, което им крояха. И то стана.

На 27 март 1973 година в селото пристигна един мъж с кола с югославска регистрация. Говореше с хората, уж се трогваше от това, от нещата, вършени от властите. А именно той даде тази вечер сигнал за нападението срещу мирното население в селото, именно този човек беше от властта. Той пренощува в къщата на Симеон Кузлов – българин, а от там с радиопредавател дирижираше положението. На 28 март 1973 година в 5 часа сутринта, когато хората уморено дремеха покрай огньовете, внезапно с автомобили и четири пожарни и други, селото бе нападнато от 2000 - 2500 биячи, въоръжени с автомати, палки и специално подготвени за този случай дървени тояги. Започна се стрелба, жесток бой. С голи ръце хората се втурваха да се бранят. Биячите не подбираха - удряха деца, жени, без разлика; стреляха, биеха с палки и тояги, с вода от пожарните обливаха хората, пускаха освирепели кучета, без да помислят за последствията, коне мачкаха хората.

Нима може да се опише тази трагедия!

Бяха убити трима души, ранени - над 300 и всички други - пребити от бой. След като чули стрелбата, жителите на селата Брезница - намиращо се на 5 километра северно от село Корница, и на с. Лъжница, намиращо се на 2 километра южно от с. Корница, се втурват на помощ. Пресрещнати от биячите извън с. Корница, хората от с. Брезница били натикани в един полевъден водоем, където са били обект на гаври и жестоки побоища. Убит е и току-що уволнилият се младеж Тефик Хаджиев. И всичко не свършва до тук. Подгонени от кучетата и конната милиция, мюсюлманите правили опити да се спасяват кой както може. Милицията отива в с. Брезница и продължава да безчинствува - убиват един стар безпомощен човек на име Исмаил Атемин, който с увреден слух не могъл да чуе заповедите.

Хората на с. Лъжница споделят същата участ - смазани от бой, арестувани, част от тях интернирани, други осъдени и вкарани в затвора. 9 човека от с. Корница бяха осъдени политически, двама от с. Лъжница: всички те на от 5 до 12 години затвор. Всички, които са останали в с. Корница, а и от другите две села, са непрекъснато викани по МВР и разпитвани. Там те биват бити и насила сменяни имената им и изваждани български паспорти с български имена. Хората бяха малтретирани като вид опитни животни. От сутринта, около 10 - може би 11 часа, почнаха да ходят във всяка къща, да показват списъци със славянски имена. Всеки трябваше да си избере едно от тях, иначе - тежко му. Ето, така сами хората си слагаха имена. Подписваха декларации.

Мъката, която ни беше обхванала, не можеше да се опише. Нима можеш да предприемеш друго име без собствена воля и да бъдеш що-годе весел и сговорчив? Наплашени, хората пъшкат с още кървящи рани; започват работа заради самата работа, а не от чувство за дълг. Занизаха се дни и години на страдание, на мъка по загубени близки и познати, на жал за невръстни сираци и млади мъже, гниещи в затвора.

Започва се нов етап - на асимилация. Забранява се на хората да си викат на мюсюлмански имена, забранява се честването на празниците ни, забранява се на жените да ходят в националните мюсюлмански носии като шалвари, фереджета, забрадки и други. Също така се забранява обрязването на децата - един основен мюсюлмански обичай.

И впоследствие бяха осъдени жени от с. Корница, с. Лъжница, с. Брезница, с. Плетена, с. Вълкосел, с. Рибново и други в Сливенския затвор. Навсякъде сме зачитани като хора втора категория: подигравани, обиждани, гонени. Не се разрешава на жените да пътуват в автобуси с мюсюлмански носии, задяват поголовно всяка жена или момиче, видяно в тях; не приемат жените по кметства, банки, магазини, хлебарни магазини и други. А всичко това се вършеше без жал и мисъл. Принуждаваха хората да правят кръщенки на децата си и други християнски обреди. Безжалостно се отнасят и към мъртвите - бутат надгробните им надписи, плочи, заменят ги с други. Карат ги погребението да се извършва в ковчег, а не по мюсюлмански. Затвориха джамията и не разрешават на хората да изповядват религията си; не дават на ходжата да изнася молитвата на минарето, защото бил пречел на спокойствието на хората.

Всичко това продължаваше до 1984 - 85 година, когато генералният план срещу всички мюсюлмани в България влезе в последния етап, а именно смяната на имената и на дотогава смятани за турци наши събратя. След като ние първи преминахме през този огън, сега отново изживяхме мъката заедно с тях, защото знаем какво нещо е това и с цената на какво се постига от властите. Сега всички - и турци, и помаци споделяхме общата участ. Ето че страданието ни помогна да осъзнаем някои отчуждения, съществували преди.

Разбрахме всички ние, че сме от една черга – мюсюлмани. Целият репресивен апарат заработи още с по-голяма сила, целеща постепенно изваждане и забрава на всичко мюсюлманско. Започна се нова вълна от насилие срещу имена, обреди, обичаи. Забраниха съвсем официално обрязването. Голям брой жени биват пращани по затворите заради обрязването. Съчинена беше и кампанията за жените - били пречели, и т. н.

Съборени бяха джамиите в селата: с. Плетена - един брой, с. Годешово – два броя, с. Слащен - един брой, с. Вълкосел - един брой, и едната стои, с. Крибул - един брой, с. Кочан - един брой, с. Беслен - един брой, с. Бацка - един брой; и така общо 9 джамии. Официално властите твърдяха, че всичко това е доброволно и изведнъж всички разбрали, че са българи и си сменят имената. Заблуждаваха както собствения си народ, така и външния свят; лъжеха; скалъпваха изкуствени речи и изявления с една единствена цел - чрез заблуда на обществото да прокарат своята линия: асимилация на мюсюлманите. Излязоха сензационни открития от учени, които трябва да се срамуват от тези си деяния. А дълбоко в душите си ние всички продължавахме, продължаваме и ще продължаваме да се борим за правата си и вярата по начин, конкретен за всеки човек, мирно.

Всички таяха дъх пред радио „Свободна Европа” и ВВС, за да чуем дори само дума за нас, в наша защита. Очакваме светът да разбули това було по нашия въпрос. Знаете, че България официално е подписала документите от Хелзинки и от други световни форуми относно правата на човека. Хората разбраха, че ако не тук, в родината си, то някъде далеч от нея ще могат да носят имената си и именно това просветление бе в основата на предварителното решение: заминаване за Турция. Този период - от месец май до месец август - може да се нарече време на истината. Видя се, че хората зарязват всичко, не ги интересува нищо, а само едно: собственото спасение. Въпреки че този закон важал за всеки гражданин на Народна Република България, на нас - помаците по съвсем хитър начин се отказваха паспорти за чужбина. Първоначално, за да успокоят общественото вдъхновение по този въпрос, властите мотаха хората ту пред банки, ту пред съдилища и фотоателиета и печелеха време да разубедят хората да не тръгват. Лъжеха, че след първите дни на 1989 година и за нас ще важи това нещо. Но уви, вместо това те мобилизираха някои от хората от целия район и ги откараха в различни места по страната, както те ги наричат лагери, в Сливница…

С това целяха отново да не се надигне народът и отново да ни сплашат. Докараха войници от Вътрешни войски, които патрулираха по селата. Районът ни беше блокиран за посещение от други райони на страната. А кои сме ние и какво искаме? Кои сме - това добре го знаят и властите, така и прогресивно мислещите християни, дори и външният свят. Какво искаме? Искаме онова нищожно човешко право на самоопределение. Ние горещо подкрепяме и уважаваме всяка прогресивна наченка, която цели демократизация на обществото, уважаваме и сме готови да отдадем сили и умения за благото на страната ни, ако ни разрешат да изпълняваме свободно религията си и ни върнат имената. Ако ли пък това за някои хора е утопия, то ние сме готови да идем и да живеем в която и да е страна на света, стига да се позволява там да изпълняваме тези неща: религия и връщане на имената.

Сега, Румяна, искам тука да прочетеме имената.

Изселени семейно през 1973 година:…

Юсеин Юсеинов Бабечки - в с. Ленково, Плевенско; Адем Мехмедов Джимджиев – в с. Горна Митрополия, Плевенско; Ибрахим Мустафов Келешов - в с. Славовица, Плевенско; Мустафа Мустафов Бялков - в с. Бъркач, Плевенско; Али Мустафов Келешов – в с. Николаево, Плевенско; Исмаил Мустафов Гетов – в с. Вълчи дръм, Плевенско; Мехмед Ибрахимов Сърманлиев - в с. Враня, Врачанско; Исмаил Мустафов Бялков - в с. Бутан, Врачанско; Халил Мустафов Иляв (?) – в с. Градешница, Врачанско; Шабан Халилов Бялков - в с. Сурен, Врачанско;

Адиде Бекирова Сърманлиева - в с. Буковец, Врачанско; Зейнеп Мехмедова Сърманлиева – в с. Сираково, Врачанско; Мустафа Исмаилов Велишалов - в с. Гара Орешец, Видинско; Мустафа Мустафов Рунтев - в с. Дряновец, Видинско; Ибрахим Бекиров Бялков – в с. Тошовци, Видинско; Ибрахим Ибрахимов Гетов - в с. Рабиша, Видинско; Атидже Аролова Гетова - в с. Рабиша, Видинско; Аляк Алилов Келешов – в с. Макреш, Видинско; Адиде Байрамова Бялкова - в с. Тошевци, Видинско; Бекир Бекиров Бялков - в с. Бобово, Русенско. Това са изселените през 1973 година по отделно…, не - семейно изселени. А изселени без семействата: Шабан Мустафов Дрилев – в с. Долни вадим(?), Врачанско; Мехмед Мустафов Дрилев - в с. Мраморен, Врачанско; Сюлейман Ибрахимов Амидеин – в с. Бялово, Врачанско; Ибрахим Ибрахимов Бялков – в с. Хайредин, Врачанско; Саид Мехмедов Коручев – в с. Малко Вранево, Русенско; Фатиме Юсуфова Амидейна – в с. Иваново, Русенско; Ибуша Ибрахимова Кезимова – в с. Бутан, Русенско; Юсуф Юмеров Тарлов - в с. Макреш, Видинско; Саид Бекиров Бялков – в с. Ново село, Видинско; Ибрахим Еминов Кадриев – в с. Гара Орешец, Видинско; Ибрахим Османов Бошнаков – в с. Ярманица, Видинско; Мустафа Мустафов Муратов – в с. Горни цибър, Видинско; Хасан Бекиров Бялков – в с. Станьово, Михайловградско; Саид Мустафов Бинов – в с. Мечка, Плевенско.

Осъдените и излежали присъдата си:

Байрам Ибрахимов Гетов – София; Байрам Байрамов Дулев – София; Исмаил Ахмедов Дрилев – София; Юсейн Ибрахимов Сърманлиев - Стара Загора; Айруш Ибрахимов Хаджиев - Стара Загора; Исмаил Бекиров Бялков - Стара Загора; Осман Алилов Бузев - Стара Загора; Юсуф Ибрахимов Сърманлиев - Стара Загора; Мустафа Фаиков Бялков - Стара Загора.

Имената на убитите:

Мохарем Мохаремов Барганов – с. Корница; Юсеин Асанов Караалилов – с. Корница; Халиф Мустафов Амедеин – с. Корница; Тефик Хаджиев – с. Брезница; Исмаил Атемин – с. Брезница.