Цената на един полуостров

Васил Маргаритов

Епохите обикновено се сменят в историческа тишина. Съпътстващите събития са бавни и тъжни, понякога кърваво-трагични. Не се чуват радостни викове и никой не свири фанфарна музика. Затова и хората закъснявят с проумяването на новото време.

Нещо подобно се случва и с нас, жителите на европейския континент. Сгромолясването на няколко икономики бе придружено от безмислени политически заявления, които трудно прикриваха факта, че сме неспособни да управляваме подобен род кризи. Напечатаха се милиарди нови банкноти, смениха се няколко правителства, подписаха се десетки споразумения – но системните проблеми в еврозоната си останаха непокътнати. Безработица, свито потребление и отпадане на гаранциите за банковите депозити – това е постижението на еврокрацията за последните пет години.

Съвсем логично се стигна и до следващата катастрофа – украинските събития, започнали през ноември 2013, заедно с кримския референдум през март 2014 неусетно очертават едно ново и не особено приятно лице на Европа. Историята се раздвижи, пластовете се разместиха, а ние за момента не правим нищо друго, освен да се оглеждаме с неразбиране и любопитство. Резултатът е предизвестен – предстоящите избори за Европейски парламент ще бъдат пропуснати като шанс да се формулират истинските, големите проблеми. „Ерата на Барозу” ще отбележи своя естествен и печален финал, но ние все още не знаем какво точно да изискваме от следващия мандат на европейските депутати и чиновници.

На пръв поглед може да се каже, че провалът на държавата Украйна не засяга пряко страните от Европейския съюз и че подписването на политическата част от споразумението за асоцииране на въпросната република е все пак някакъв успех за евро-интеграцията. В същото време обаче победата нагарча, защото се асоциира не онази Украйна, с която бяха водени предварителните преговори, а нещо съвсем друго. Преди всичко това е Украйна без Крим – в чисто териториален аспект. И отгоре на всичко това е Украйна с разрушена държавност. Това е Украйна с набързо изфабрикувано ново правителство, в което ултранационалистическите и ксенофобските елементи тържествуват и в чието общество процесите на разлагане и противоборства тепърва започват. Това е Украйна с абдикирал президент, с празна хазна и със затъваща в дългове икономика. Това е държава, в която две десетилетия се насаждаще изкуствена унитарност с идеята за една-единствена украинска нация и постоянно се забравяше, че такива напъни в човешката история обикновено завършват зле.

В общия хор на разнородните политически коментари все пак се налага усещането, че прекрояването на границите след преминаването на Крим към Рускага федерация е нещо безобидно и може да се преглътне, още повече поради факта, че това е една изкуствено „пришита” територия и самото ѝ придаване към бившата Украинска съветска република през 1954 год. е било почти безсмислено и екзотично действие от страна на тогавашния съветски лидер Никита Хрушчов.

Освен това в международното право открай време съществува противоречие между принципа на териториалната неприкосновеност и принципа за правото на самоопределение. Тлеещи огнища на напрежение има по целия свят и те от години не могат да се успокоят, като в зависимост от баланса на силите се дава предимство ту на едното ръководно начало, ту на другото. Исторически погледнато обаче самоопределението печели превес – при създаването си в ООН има 54 държави, сега те са 193. Само преди месеци се роди още един международен „пеленак” – Южен Судан, а скоро подобни процеси могат да протекат и в самото сърце на Европа – иде реч за белгийските фламандци, за каталунците и дори за шотландците.

Крим обаче е нещо по-различно. С преминаването на Крим към Русия не се приключва някакъв естествен процес, не се решава никакво противопоставяне – точно обратното. Крим е името на новата криза, Крим е символът на новия вид изпитание за Европа. Много наблюдатели вече описват събитията като „Студена война 2”, въпреки че може да се спори дали това е студена война или опасно горещ мир. Крим е само първата стъпка от поредната геополитическа демаркация, която ще раздели по нов начин Изтока от Запада – и първият плацдарм за това се оказа именно Украйна. Махалото на историята вече се раздвижи, глобалните интереси започват да разместват и след планини от страдания и грешки ще се установи може би някакъв нов световен ред.

В тази връзка съвсем нелогично и дори наивно звучат твърденията, че Путин ще се задоволи само с връщането на Крим и няма да се опита да погълне и други части от Украйна. Подобен род анализи въобще не отчитат реалностите на кризата, в която са въвлечени водещите световни икономики от 2008 година насам. Глобализацията е вече в съвсем друга фаза – на практика в света се води жестока икономическа война, а военните действия са само част от политическия инструментариум, нищо повече. Путин може и да иска да спре до Крим, но това няма да бъде възможно. Защото не военните, а политиците започват военните конфликти, но те са способни да вземат решение само за началото и никой от тях не знае кога и как ще завърши сблъсъкът на различните армии.

А в Крим и по западната граница на Русия се случва именно това – има движение на армейски части. Както през 1992 година украинците завземаха кораби и военни бази на кримска територия, за да ги запишат като част от украйнските въоръжени сили, така сега постъпват руснаците. Накрая може би пак ще се подпише някакво споразумение, което просто ще констатира преминаването на собствеността от едни ръце в други – и украйнските военни ще се приберат зад новата сухопътна държавна граница отвъд градчето Армянск. Но с това мирът няма да настъпи, защото тепърва започна борбата за оцеляване.

Първо ще трябва да оцелява самият полуостров Крим. На него живеят 2,7 милиона души, но само 300 хиляди от тях работят официално. В същото време туристическият бизнес счита годината за добра, ако през полуосрова минат поне 5 милиона туристи. Огромният процент от заетите в сектора на услугите обаче никога не са плащали данъци, не са се осигурявали и по този начин остават трайно „невидими” за данъчните власти и за държавната хазна. В същото време голяма част от пенсионерите мизерстват с месечни пенсии от около 30 долара, а земеделската земя от години не се обработва според агрономическата наука и процесите на ерозия, запустяване и презастрояване вървят в пълна сила. Освен това Крим може да оцелее само ако получава вода – затова ежегодно от територията на Украйна ще трябва да постъпват 2,2 милиарда кубически метра или да се строи нов водопровод откъм руска територия. Горе-долу същото е положението с електроенергията – трябва да се внася отнякъде. Казано накратко – новата територия на Русия ще изисква вложения от порядъка на 90 милиарда рубли годишно. Но няма смисъл да посягаме към калкулаторите и да пресмятаме какво прави това в долари или в евро, защото проблемът не е в размерът на сумата, а в пълната невъзможност на Русия да строи нормална инфраструктура. Разхищението на средства, бюрократщината и безхаберието са обратно пропорционални на качеството и темповете на строителството.

В този ред на мисли Русия е в тъжно положение. В центъра на властта там се оказва един-единствен човек, а събитията изискват експертни решения, децентрализация на управлението и еманципация от местната олигархия. Към дадения момент обаче това е невъзможно да се случи. Руската икономика бележи траен спад и на практика модерни инвестиции не могат да бъдат осъществени. Ето защо в близкото обозримо бъдеще няма как да бъдат построени и пуснати в експлоатация онези 20-ина нови завода, които могат да обезпечат независимостта на руската икономика след икономическия разрив с Украйна. Нека да уточним – става дума за самолетостроене, танкостроене, космическа промишленост, металургия, промишлена химия и т.н.

Казано с други думи – за да съществува икономически и за да се чуства в относителна безопасност, Русия ще трябва да владее контрола върху някои производства, върху няколко по-големи летища и върху няколко атомни реактора – и всички те се намират на територията на сегашна Украйна. Трябва добре да се разбира това – Русия просто не е в състояние да извърши пренастройка на икономиката си и да овладява собствени стратегически производства. Страната живее единствено и само благодарение на постъпленията от износ – предимно на газ и на петрол. Почти всички останали жизнено-необходими стоки трябва да се внасят – и тук не говорим само за лекарства и компютри например, а за чипове за управление на ракетни системи и други елементи на националната сигурност. Такава неимоверна технологична зависимост застрашава самото съществуване на държавата, а без Украйна тази технологичната самостоятелност ще пострада още повече. Ето защо съществуващите елити в Русия ще се борят до кръв за запазване на статуквото. А сегашното статукво означава само едно – налагане на нов политически и военен контрол над Украйна. Така че Путин може и да иска да спре до Крим, но могъщите лобита, които все още го подкрепят, няма да го оставят да спре.

От друга страна Европа също отчаяно се нуждае от Украйна. Но не от Украйна като държава и равностоен партньор, а като разширение на територия и пазари. Това са нови 46 милиона потребителя, макар и не особено платежоспособни. Това са 50 милиарда куб. метра газохранилища и газопреносна мрежа, които намаляват зависимостта от руските газови доставки. Това са стотици хиляди квадратни километри плодородна земя. Това са най-големите масиви с букови гори. Това са десетки квадратни километри питейна вода. Казано иначе – ако Украйна бе приобщена като асоцииран член, то ЕС щеше да придобие нова геополитическа тежест плюс естествен стимул за забавящите се икономики. Не трябва да се забравя също така, че за голяма част от украйнското общество идеята за асоцииране към Европа беше напълно приемлива и желана, въпреки многобройните предупреждения, че щедри финансови инжекции от Европа на този етап не може да се очакват.

И ето че стигаме до същината на проблема – асоциирането на Украйна към ЕС има и военен аспект. НАТО ще може да дислоцира ракети направо до западните граници на Русия, а Черно море щеше да стане вътрешно за Алианса. Е, след рокадата с държавната принадлежност на Крим това вече не може да се случи.

Така че този красив и романтичен полуостров е обречен да страда. Русия не е в състояние да го превърне в преуспяваща витрина, за да натрие носовете на русофобите, а военното му значение все повече ще нараства, особено след като в Киев явно ще се редуват правителства, които няма да спират инвазията на европейските фирми и на натовките щабове по територията на Украйна.

В същото време Русия разполага с военния потенциал да завземе цяла Украйна, но не притежава икономическите умения да управлява и да усвоява подобна територия. Може би Изтокът и Западът ще се опитат да договорят някаква нова граница – най-вероятно по река Днепър. Предстои да видим. Но поне засега е ясно едно – европейската, руската и световната дипломация се провалиха, защото поставиха грешно условие пред една слаба и зависима държава – или с нас, или против нас. Свидетели сме на отчайваща неспособност за водене на преговори – а това е лош симптом за бъдещето на обединена Европа. Но така е винаги, когато управляващите световни върхушки са се интересували повече от печалбата, отколкото от истината.