Избори до дупка!

Фели Таджер

Непрекъснатото ровене и смени на избирателните системи (избори до дупка) не са панацея за преодоляване на кризата в политическото доверие и легитимността на което и да е управление. След многото говорене за промени в политическата система и след традиционно ниският рейтинг на Народното Събрание се създава очакване в хората за промяна на избирателната система, която би решили всички проблеми. От друга страна критиката, която отнасят политическите партии и безразборното и безотговорно говорене на политици, анализатори, социолози и др. доведе до разбирането, че партиите са най-лошото явление в обществено-политическия живот в страната за последните 25 г. и вече е крайно време хората да вземат нещата в свои ръце и да си изберат едни добри хорица, които ще ги представляват и ще се грижат за тях, както и че така ще се елиминира грозното купуване на гласове, което се прави от партиите, а добрите хорица-кандидати няма да купуват гласове.

Като че ли тези политически партии са нещо абстрактно, нещо което не се състои от същите тези добри хорица, които са и мажоритарните кандидати, които и до сега са организирали купуването на гласове, както и всичките онези грехове за които се обвиняват политическите партии. А и какво ще правят тези добри хорица, които никога не са били в партии и не са се занимавали с политика?! Ще бъдат безкомпромисни индивидуалисти и няма да отстъпват от обещанията си и от интересите на своите си избиратели, и няма да се интересуват от останалата част от държавата, но ще съставят правителство, което ще управлява без да има корупция, ще имат парламентарно мнозинство за да могат да управляват?! А лошите партии и политиците в партиите досега все правят компромиси с оправданието, че го правят в името на държавата и държавността, в името на останалата част от населението.

Да оставим на страна очакванията на хората и необходимостта от въвеждането на мажоритарен вот, а да обърнем внимание на самата мажоритарна система.

1. Класическият вариант е страната да се раздели на толкова едномандатни избирателни райони, колкото мажоритарни мандати ще се избират. Ако това е целият парламент следва да са 240. Технологично не е проблем това да се организира. Резултатът ще бъде 240 индивидуално избрани депутати, които да могат да постигнат съгласие, т.е. 121 гласа в НС, за съставяне на правителство с ясна програма, удовлетворяваща всички поне от това мнозинство. А вече избраното правителство следва да провежда такава политика, че цял един мандат да има парламентарно мнозинство, и то така че безкомпромисно да изпълнява предизборните обещания на депутатите и очакванията на техните избирателите, а и на самите тях. Това е почти абсурдна задача при днешните условия в България. Другият вариант е тематични и/или динамични мнозинства, което води до несигурност и създава много по-големи предпоставки за политическа корупция при всяко гласуване в НС. Безспорно рейтингът на НС ще е още по-нисък при липса на сигурност и устойчивост. Много по-трудно ще могат да се реализират непопулярни политики с дългосрочен ефект, защото трудно ще се сформират мнозинства, чиито депутати да правят компромиси с предизборните си обещания и с моментните (настоящите) очаквания на избирателите си, и сега да търпят негативи за неща, които ще допринесат дивиденти след 5, 10 или 15 години.

Ако избираме по-малко от 240 мандати мажоритарно, вариантите са два:

2. Първият тези Х на брой мандати се избират мажоритарно, а останалата част (240-Х) се избира пропорционално, т.е. посредством политическите партии. След изборите мажоритарно-избраните депутати вече ще могат да влизат в парламентарните групи, т.е. при лошите партии. Освен доводите от чисто мажоритарните избори, тук се появява и още една гореща точка – разделението вътре в самата парламентарна група, както и в избирателния район, на мажоритарно избрани и пропорционално избрани депутати. Слава на Всевишния, разминахме се с този вариант. Той просто нямаше да проработи.

3. Вторият е всичките 240 мандати първо да се разпределят пропорционално между партиите, а мажоритарно избраните кандидати да заемат първи мандатите от полагащите се на партиите в съответните избирателни райони. Точно този вариант бе залегнал и в законопроекта за изборите за 41-во народно събрание, предложен от група депутати от коалиция за България. Предварително трябва да се отбележи, че този вариант е пропорционален по същество, а единствено кой да бъде депутат отчасти се определя мажоритарно. Както и в предишният вариант, и при този съществува напрежението от разделението на мажоритарно и пропорционално избрани депутати вътре в парламентарните групи, както и в избирателните райони. Така си го поръча БСП за изборите през 2009 година и тотално загуби от това. При 29 избирателни района с по един мажоритарен кандидат, БСП не взе нито един. Спечели ГЕРБ. Дали БСП са предполагали, та са поднесли изборната победа на тепсия? Едва ли, но наложилите го загубиха.

4. Следващият вариант е пропорционално разпределение на мандатите, като се дава възможност за преподреждане на кандидатите в самата листа на партията. Този вариант го прилагахме на изборите за избиране на членове в европейския парламент. Т.е. мандатите се разпределят пропорционално между партиите, а преподреждането (преференциите) определят кой да заеме мандат от полагащите се за партията в съответните избирателни райони. При този вариант може да се получи сериозен разнобой вътре измежду кандидатите в една и съща листа, т.е. индивидуалната (персоналната) кампания да попречи на общата. Спомняте ли си случаят 14 – 14? Обратният случай също е трудно възможен – всеки правейки си лична кампания да допринесе за повечето гласове на общата листа. Но това до сега не се е случило.

Сами по себе си двата варианта описани в точки 3. и 4. създават дискомфорт на политическите партии, защото не могат предварително да планират нуждата от различни експерти за всичките постоянни парламентарни комисии, а може да се получат парламентарни групи съставени от депутати само с една или две професии (напр. лекари, юристи, учители, икономисти или др.). Тогава вече наистина ще има реална нужда от привличането на висококвалифицирани експерти-професионалисти в различни сфери, които професионално да подпомагат дейността на депутатите в работата им в постоянните комисии.

Друга тема, която стана хит в говоренето за изборите е въвеждане на задължително гласуване. Да оставим настрана проблема, че това само по себе си е нонсенс (глупост), защото превръщането на правото да избираш в задължението да избираш е най-фрапантно нарушаване на елементарното човешко право – а именно – да не желае да избира. Отнемането на това човешко право е абсурд за всяка демократична държава. Всъщност такива опити са правени и у нас. Прави го земеделецът Александър Стамболийски през 1919 година.

През ноември министърът на вътрешните работи и народното здраве Александър Димитров внася в коалиционния кабинет на Александър Стамболийски проект за промяна на избирателния закон. В него се предвижда всички лица, имащи право да гласуват, задължително да упражнят предоставените им конституционни възможности. Правителството приема по принцип идеята на законопроекта, но решава той да се внесе за обсъждане в НС от името на най-голямата парламентарна група - тази на БЗНС. На 24.ХI.1919 г. парламентарната група на БЗНС внася проекта за обсъждане. В него се предвижда гражданите задължително да гласуват в изборите за селски и градски общински съвети; за окръжни съвети и за парламентарни избори. За негласувалите за първи път се фиксира глоба от 600 лв., а за втори път глобата нараства на 1000 лв. Лицата, които не са в състояние да платят глобите подлежат на затвор от 20 дни. По време на излежаване на присъдата за тях се предвижда да полагат труд за извършени на "обществено полезни работи". Сурови санкции се предвиждат и за тези, които не са включени от властите в избирателните списъци, но не сигнализират навреме за направения пропуск. В този случай глобите са 250 лв., когато нарушението е за първи път, и 500 лв. - за втори. Предвижда се имената на всички нарушители по разгледаните параграфи да се публикуват най-малко в един от вестниците, който излиза в най-близкия окръг. Как ви звучи? Демократично, нали? Хората, обеднели докрай след войните (балканска, междусъюзническа и първа световна) да тичат да гласуват. На 28 март първите парламентарни избори по новата система са проведени. В тях проличава и ефектът от задължителното гласуване. Процентът на гражданите дали своя вот "удря" рекордните 78 % гласували. Т.е. – въпреки жестоките санкции, над 22% от имащите право на глас не го използват. За сравнение - без задължително гласуване на парламентарните избори през 1991 година броят на гласувалите избиратели в страната е 83.87%. На изборите през декември 1994 година процентът е 75.23, а само две години и четири месеца по-късно, през 1997 година, вече е от имащите 7289956 право на глас са го използвали само 4255301 избиратели, или малко над 57%. На последните парламентарни избори гласувалите са 53%.

Излиза, че практически изборните резултати от 1997 година до сега не намаляват драстично, а се колебаят между 53 и 57%. Въпреки голямата миграция след приемането ни в ЕС, когато близо над 700 хиляди българи започнаха работа в чужбина. Тогава къде е причината, защо хората през 1991 година са гласували масово, а сега не щат? Проблемът очевидно не е в избирателната система, защото кардинални промени в нея няма, особено такива, които да предполагат отказ от гласуване. Точно обратното – всички промени, които се правят са в името на увеличаване на избирателната активност. Проблемът е по-вероятно в отношението избиратели – партии. С други думи казано, драстично нарастване на недоверието та избирателите към политическите партии. Въпреки, че техният брой (на участващите н изборите) се е увеличил драстично, точно пропорционално на нарастващото недоверие към тях. В този смисъл, прокарваната от президента идея за задължително гласуване няма да доведе до нищо. Или ще доведе до брой празни пликове и тези с нецензурирани изрази, надхвърлящ тези на печелившата партия, или до още по-сериозен бойкот на изборите. А това едва ли е добро.

Проблемът за стимулиране на избирателната активност, чрез „подкупване” на избирателите с някакви бонуси (за детска градина, данъчни отстъпки) също не върши работа. Защото това ще е драстично нарушение на прокламираното от конституцията ни равенство. Не виждам кой ще е този конституционен съдия, който ще приеме, че използването ти на едно право води до привилегии. Дори и най-смотания конституционалист не би го приел. Тогава? Тогава проблемът е вътре в самите партии, в тези, които традиционно намаляват гласовете си. Например в НДСВ или СДС (и сегашните му наследници – ДСБ, БЗНС и т.н.). Те фактически намалиха над 20 пъти избирателите си, защото по начало ги излъгаха. Дали е случайно, че това драстично намаляване на избирателната активност стана след управлението на Иван Костов? Преди това над 75%, а веднага след него на 64%, а след Симеон – на 55%. И от десет години си е във все същите граници. Очевидно е, че над 25% от всички избиратели са се почувствали излъгани от СДС и НДСВ, а и от БСП и сега не желаят да избират между лошо и лошо. Защото не намират разлика в лошотията.

Все пак при сегашното положение в България не бива да се правят резки движения за смяна на политическата система, както и на избирателната система. Необходимо е достатъчно адекватно и широко представяне на всички слоеве и групи от обществото, както и от регионите, а това най-добре може да се постигне с пропорционално разпределение на мандатите между партиите, като се отбележи че идеални системи няма. Аргументи като повишаване на избирателната активност чрез смяна на политическата и/или избирателната система са абсолютен балон. Може да се стигне до ситуация на още по-голямо разочарование, защото интересът на избирателите към политиците трябва да е следствие от дейността и политиките на самите политици и депутати. Ниският рейтинг на НС и депутатите, респ. политиците, е следствие от поведението, дейността на депутатите и политиците, както и от тяхната политика, или по-скоро липса на политика. Т.е. политическата импотентност на политиците и на партиите, както и прекъсването на връзката между депутатите с избирателите довежда до ниския рейтинг на НС, депутатите, партиите и политическата система като цяло. От друга страна като се появят и необяснимо и нелогично забогатели политици след определено пребиваване по върховете на политическите (партийни и административни) власти, без да са развивали каквато и да е икономическа дейност, как да приемат хората и политиците, и партиите, и политиката, и политическата система?

В заключение да не забравяме, че избирателните системи представляват само технология за отчитане предпочитанията на избирателите и трансформиране на изборните резултати в спечелени мандати. Сама по себе си, избирателната система не е средство за повишаване на рейтинга на политици и институции, нито за висока изборна активност. Кризата в политическото доверие на избирателите към своите политически избраници не се преодолява с избирателни технологии, а с конкретни, прозрачни, общозначими резултати от дейността на тези избраници в съответните институции по време на техния мандат.