Конституцията не решава въпроса за корупцията

проф. дюн Владимир Петров

Съдебната реформа все пак може да се осъществи, въпреки сериозния и основателен скептицизъм у голяма част от юристите в България, аргументите на които изглежда, че започват да натежават в споровете, да се проведе ли тази реформа или да се отложи за неизвестно време в бъдещето.

Проблемът, струва ми се, се поражда от избрания начин за извършване на реформата, чрез изменение в Конституцията, който се оценява като опит за замазване на очите на критиците от Европейския съюз, но няма да доведе до никакви положителни резултати. Като опит за замазване на очите съм оценил и аз подобна реформа в поредица от материали, където подробно съм аргументирал схващането.

Практически подход, който да оцени доколко изменения в Конституцията може да допринесе за извършване на съдебната реформа, струва ми се изначално трябва да подбере измежду противниците и поддръжниците на реформата онези, които нямат интерес от нейното извършване. Защото няма смисъл да се заблуждаваме, че онези, които в качеството си на служители в администрацията на държавата имат някакъв интерес, например да запазят работните си места, служебното си положение, заплатата, която получават, те няма да мислят за държавния и на цялото общество интерес от тази реформа, а за възможното нейно въздействие върху техния личен интерес.

Впрочем това е и обяснението за безразличието, с което българските граждани наблюдават по медиите високопарните, напълно неаргументирани твърдения на политиците, за ползата от реформата в съдебната система, защото те самите не виждат, с какво и как тази реформа ще подобри изключително трудния и ставащ все по-безнадежден живот на тези граждани.

Българските граждани имат достатъчно развит практически усет, за да отграничат онова, което има значение и за тях и за държавата от безсмислиците, с които политиците ги занимават от много време. Те ясно разбират, че тези салто-морталета на партиите и техните лидери, на правителствата в управление и в опозиция, не са насочени към истинска реформа на правната система, а имат за единствена цел да заблуждават ръководството и органите на Евросъюза, че указанията им се спазват. Че по особено болезнената за Брюксел тема с реформата в българската правна система, се работи усилено, в очакване на скорошни и сериозни положителни резултати.

Мнозинството от българските граждани нямат никаква или в най-добрия случай силно „мъглява” представа, какво представлява Конституцията на Република България. Това разбира се, не може да им бъде отправено като упрек или още повече като вина. Вярно е, че един дошъл от древността, изключително важен юридически принцип гласи, че „незнанието на закона никого не извинява” /”ignorantio legis neminem excusat”/. Което означава, че никой не може да оправдава с незнание, неизпълнението на едно предвидено от закона правило, което е доведено по съответния законов ред до знанието на неограничено широк кръг от хора. Но този принцип се прилага само в случаите, когато в незнанието се търси оправдание за това, че не е изпълнено вменено от закона задължение, което е известно на мнозинството от българските граждани и се изпълнява от тях. Да се познава Конституцията не е задължително, когато съзнателно или несъзнателно гражданите изпълняват нейните предписания. И обикновено това става чрез изпълняването, чрез съобразяването на своето поведение във всяка област на обществения живот, с изграденото и прието от Народното събрание законодателство, въз основа на което се регулира цялостния живот на българската държава и общество. Конституцията е „върховен закон” на българската държава /чл. 5/. Законите се изработват и приемат въз основа на установените в нея правила и не могат да й противоречат. Тя е „върховен закон”, който като рамка и основа на цялостното законодателство в държавата, налага съобразяване на всички закони с установените от нея принципи. Като „върховен закон” обаче, разпоредбите на Конституцията, съгласно чл. 5, ал. 2, имат и непосредствено действие, което означава, че гражданите, всички държавни органи, юридическите лица, могат да търсят основание и защита на своите законни права и интереси, позовавайки се директно на нейните правила.

Тези кратки обяснения ми се струват необходими, за да разберат читателите, защо въпросите свързани с осъществяване на правната реформа в България, предполагат преди това изменение в Конституцията, където се съдържа основната уредба на „Съдебната власт” /глава шеста, членове 117-136 от Конституцията/. Според чл. 133 от Конституцията, организацията на Висшия съдебен съвет, на съдилищата, на прокурорските и на следствените органи, статутът на съдиите, прокурорите и следователите, условията и редът за назначаване и освобождаване от длъжност на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите, както и осъществяване на тяхната отговорност се уреждат със закон.

В тази светлина стават ясни и намират обяснение, оживените дискусии в политическите партии и парламента, за съдържанието и обхвата на измененията в Конституцията, за осъществяване на реформата в правната система на България. Тази реформа няма да бъде осъществена с обемни и подробни правила в самата Конституция. Това е ненужно, а и невъзможно. Такъв подход ще принизи ролята и значението на Конституцията като „върховен закон”. Затова конституционният законодател, във вече посочения чл. 133 от Конституцията, е делегирал широкия кръг от въпроси около уредбата на съдебната власт на закон, издаден въз основа на Конституцията и съобразно рамката на нормотворческа компетентност, определена от „върховния закон”. Изменението в Конституцията следователно, ще очертае само тези въпроси във връзка с осъществяването на реформата в българската правна система, които или не са уредени в закона, или се нуждаят от преуреждане. На основата на тези конституционни правила, Народното събрание ще направи съответните изменения или внесе новите разпоредби в Закона за съдебната власт, с които да се извършат предвидените и необходими изменения в регулирането на реформата.

Сред особено важните изменения на Конституцията, най-напред трябва да бъдат откроени измененията на чл. 129 и чл. 130, както и въвеждането на новите чл. 130а и чл. 130б. Измененият чл. 129, ал.1 въвежда предвиденото, в резултат на многобройни парламентарни и теоретически дискусии, разделяне на състава на Висшия съдебен съвет на две колегии – колегия на съдиите и колегия на прокурорите и следователите. Съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност, съгласно изменения текст на чл.129, ал. 1 /К/ от съдийската, съответно от прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет. По този начин ще бъде избегната, сочи един от аргументите обосновали изменението, съществуващата с голяма вероятност опасност, при гласуването на тези важни въпроси, мнозинството, което ще формира решението по тях, да се образува от магистрати, които не познават спецификите, професионалните особености на юридическата по същество, но значително различна работа на юристите от другата колегия.

Съществени изменения в конституирането и функциите на Висшия съдебен съвет и неговите колегии въвеждат новите членове 130а и 130б на Конституцията. Член 130а предвижда, че Висшият съдебен съвет осъществява правомощията си чрез пленум на съдийската и прокурорска колегия, който се състои от всички членове на Висшия съдебен съвет. В компетентност на пленума са предоставени въпросите свързани с:

- приемането на проекта на бюджета на съдебната власт;

- приемането на решение за прекратяване мандата, в съответствие с условията по чл. 130, ал. 8 К, на изборен член на Висшия съдебен съвет;

- организира квалификацията на съдиите, прокурорите и следователите;

- решава общи за съдебната власт организационни въпроси;

- изслушва и приема годишните доклади по чл. 84, т. 16 К. Това са годишните доклади на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд и на главния прокурор, внесени от Висшия съдебен съвет, за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокурорските и разследващите органи;

- управлява недвижимите имоти на съдебната власт;

- прави предложение до президента на Републиката за назначаване и освобождаване на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд, главния прокурор;

- осъществява други правомощия, определени със закон.

Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет, съгласно чл. 130а /нов/, ал. 3 се състои от 11 членове и включва председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, шестима членове, избрани пряко от съдиите, и шестима членове, избрани от Народното събрание. Прокурорската колегия, предвижда чл. 130а /нов/, ал. 4 се състои от 11 членове и включва главния прокурор, четирима членове, избрани пряко от прокурорите, един член избран пряко от следователите и петима членове, избрани от Народното събрание.

Колегиите на Висшия съдебен съвет, в съответствие със своята професионална насоченост:

- назначават, повишават, преместват и освобождават от длъжност съдиите, прокурорите и следователите;

- правят периодични атестации на съдиите, прокурорите, следователите и административните ръководители в органите на съдебната власт и решават въпроси за придобиване и възстановяване на несменяемост;

- налагат дисциплинарните наказания, понижаване и освобождаване на съдиите, прокурорите, следователите и административните ръководители в органите на съдебната власт;

- назначават и освобождават административните ръководители в органите на съдебната власт;

- решават въпроси за организацията на дейността на съответната система от органи на съдебната власт;

- осъществяват и други правомощия, определени със закон.

Според новия член 130б К, Висшият съдебен съвет осъществява правомощията си чрез пленум, съдийска и прокурорска колегия. Пленумът се състои от всички членове на Висшия съдебен съвет. Заседанията му се председателстват от министъра на правосъдието, но той не участва в гласуването.

Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет се председателства от председателя на Върховния касационен съд. Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет се председателства от главния прокурор. В заседанията на двете колегии може да присъства и министърът на правосъдието, но той не може да участва в гласуването. В заседанията, както на пленума на Висшия съдебен съвет, така и в заседанията на двете колегии, съдийската и прокурорската, може да присъства и главният инспектор на Висшия съдебен съвет, без право да участва в гласуването.

На тези усилия на политици и законодатели българските граждани, цялото общество са безучастни, но съвсем не безкритични наблюдатели. Четат по вестниците, гледат дебати и коментари по електронните медии и се питат – добре де, какво ще промени изменението в Конституцията, което ще внесе нови моменти в структурата на Висшия съдебен съвет? Какво ще се случи от това, че съставът на този Висш съдебен съвет се разделя на колегии, всяка от които със специфични правомощия; че Висшият съдебен съвет осъществява правомощията си освен чрез прокурорската и съдийска колегии и чрез новосъздадената с новия чл.130а структура „пленум”, който се състои от всички членове на Висшия съдебен съвет; какво значение има от колко души се състоят колегиите и как се избират самите членове на колегиите и от кого се ръководят. И естествено у всеки що годе мислещ българин веднага се поражда питането: „И какво от това”? Тези членове на различните квоти от Висшия съдебен съвет и колегиите, към които ги причисляват, нали не правораздават, какво значение за реформата в правната система може да има конституционната промяна в начина, по който се конституира Висшия съдебен съвет и се назначават неговите членове. И закономерно следва изводът на народното безверие простичко формулиран в стихотворение на Никола Вапцаров – „комай ни лъжат тези синковци”! Защото именно за това става дума. За „яхване” от страна на политиците на особено актуалната и болезнена за българското общество тема за реформата в правната система и породените от нея нескончаеми идеи, спорове по медии и в Народното събрание, взаимни обвинения в саботиране на работата по реформата, самоизтъкване, ползване на възможни изборни дивиденти и всичко това - до тук. Самата реформа не помръдва и крачка в полезна, позитивна насока.

Просто моделът на реформата чрез изменение в Конституцията и изборът на Висшия съдебен съвет, е в значителна степен сбъркан. Този модел разглежда изменението и допълнението на редица конституционни текстове, като панацея срещу всички проблеми и злини, които обременяват и увреждат не само българската правна система, но и живота на цялото общество. Няма политик, който щом има възможност да се произнесе по някакъв български проблем, безразлично какъв, да не потърси причините и обвини за съществуването му „сбърканата, недемократична, неевропейска, неефективна” българска Конституция и да не предложи „радикални изменения” в нея. Не трябва да бъде питан за конкретни изменения, които чрез Конституцията ще подобрят „куцащата” сфера на политиката, икономиката, живота на обществото и всеки български гражданин. Хванат, че се изказва неподготвен, но и юридически дълбоко неграмотен, обикновено той дава общи и безполезни до глупост отговори: „Абе, всичко трябва да се измени. Нужно е Конституцията да се насити с повече демократичен, пазарен и проевропейски дух. Да се обърне с лице към нуждите и интересите на българските граждани”. А който иска, нека да дешифрира недомислените му политически указания, за да ги имплантира в изменение на Конституцията, което да залегне в усилията за извършване на правната реформа.

На работна група от трима души - покойният проф. Георги Петканов, проф. Дончо Хрусанов и мен – проф. Владимир Петров, през ноември 1989 година, непосредствено след смяната на политическото ръководство на България, начело с Политбюро на БКП и Тодор Живков, тогавашното ръководство на БЗНС, с председател Виктор Вълков, възложи да изработим Проект за Конституция на България, като съобразим прогресивните и демократични идеи на убития техен лидер и земеделски кумир – Александър Стамболийски. Такива проекти бяха изработени и от покойния Стоян Ганев, от името на т. нар. Зелен земеделски съюз на Милан Дренчев, от името на БКП/БСП и отделни научни работници, например проф. Янаки Стоилов. Затова с насмешка наблюдавам опитите на млади и елементарно неподготвени „политици”, да оставят следа в конституционно-правната история на България, като за краткия период на пребиваването им в Парламента, запишат имената си сред авторите на предложения за конституционни изменения, които да осъществят реформата в правната система на страната.

Усилията на Европейския съюз да подтикнат българския парламент и правителство, да подготвят и осъществят реформата в правната система са искрени и трябва да бъдат оценявани от обикновените граждани положително и с благодарност. Защото ако не е този, да го наречем политически и финансов „съюзнически натиск”, да приведем правната си система като държава-членка, в съответствие с принципите на Съюза и правните системи на развитите европейските държави, не само българската правна система, но и целия държавен и обществен организъм на България ще продължи да се разлага, докато бъде тотално унищожен. Надеждата е, че съюзните държави от Европейския съюз няма да позволят да се случи това и ще продължат да ни „побутват”, докато не ни вкарат в пътя на нормална демократична държава. Колкото и време и усилия да им струва това. Примерът с „побутването”, съчетано с помощ, които се прилагат по отношение на Гърция, е показателен. Без тези мерки на Евросъюза, Гърция отдавна да е потънала като икономика и държава.

Начинът, по който политическите партии и българските държавни и правителствени институции извършват реформата в правната система, чрез изменение в Конституцията на страната, въпреки неговата порочност и неефективност, се оценява положително от органите на Европейския съюз. Тези органи предпочитат да приветстват даже скромни и неефективни усилия за извършване на реформи, пред пълното бездействие и голословните заявления и обещания, с които отдавна залъгваме европейските ни партньори. Мисля си, че отдавна им е омръзнало от безкрайните, неизпълними обещания, с които отговаряме на ежегодните критични доклади. Някаква истинска европейска почтеност според мен обаче, ги мотивира да твърдят, че ни вярват и да продължават да настояват за извършването на реформите. Защото много добре разбират и човешки оценяват, че в обществото на обединените в Европейския съюз свободни държави, не може да злорадстваш и да приемаш с безразличие тежката икономическа съдба и липсата на перспектива за народ като българския, който не бива да бъде наказван и лишаван от помощ, заради безхаберието и корупционното бездействие на хората, на които, като водачи, е поверил съдбините си. Да бяха с нашия манталитет и злорада същност, вероятно биха си казали: „да живеят с корупцията си, докато загинат от нея”.

Предлаганите измененията в Конституцията засягат въпроси от устройствен характер, които нямат никаква връзка с поставените цели на реформата на правната система. Теоретически, участници в подготовката на измененията в Конституцията обясняват, че тези изменения и допълнения, а след това и измененията в Закона за съдебната власт, трябва да изпълнят изключително важната задача, да гарантират независимост на съда и отчетност на прокуратурата пред обществото. Измененията в Конституцията и извършените въз основа на тях изменения в Закона за съдебната власт, трябва да създадат гаранции за ненамеса както в работата на съда, така и при формирането на вътрешното убеждение на прокурора, при осъществяване на действията, предвидени от закона, по хода на конкретно наказателно производство.

Самият Европейски съюз разглежда много тясно и поради това твърде далече, от истинските проблеми на българската правна система, понятието „корупция”, срещу което измененията и допълненията в Конституцията и Закона за съдебната власт трябва да се борят, за да ги премахнат. Под корупция те разбират само и единствено онези нарушения на закона, които се изразяват в получаване на имотна облага от магистрата, за да постанови изгоден за съответното лице съдебен или прокурорски акт. Такова действие представлява безспорно проявна форма на корупцията и за тази корупция в докладите на Европейския съюз се настоява България да вземе решителни мерки за нейното изкореняване. Срещу тази корупция българската правна система винаги е водила борба, а проявните й форми, като състави на престъплението подкуп, с различен успех на разкриваемост и доказване, винаги са били преследвани и наказвани. Това явление обаче, което в много от страните на Европейския съюз не показва сериозни проявни форми, поради това не се счита за корупция е „същинската”, масавата корупцията, която при български условия задушава истински българската правна система. Това е корупцията в нейната многолика същност и многобройни проявни форми. Това е корупцията например, на неподготвения съдия, решенията на когото представляват узаконен съдебен произвол. Или на съдията, който се поддава при разрешаването на делото на различни форми на влияние – служебно, политическо, роднинско, приятелско, колегиално и т.н., поради което решението по делото не отразява обективната истина, основана на фактите и доказателствата, а „нашепванията” и „внушенията”, които са били продиктувани на съда или той „предвидливо е съобразил”, че трябва да вгради в решението.

За насърчаването на подобни форми на корупция в съдебната система, съществен принос имат и страните участници в процеса, които са склонни да обясняват сполуки и несполуки в изхода на делото, с някаква незаконна и по същество корупционна намеса, в събирането и анализирането на доказателствата по делото и постановяването на съдебното решение или присъда. Важното е, че нищо не става въз основа на закона. Мислене, което допълнително обременява правната система. Обрича усилията за търсене и участие в справедлив и честен съдебен процес, където знанието и авторитета на съдията и адвокатите по делото гарантират спазването на закона и търсене на обективната истина при постановяване на решението, в усилия по търсене на връзки, ходатайства и зависимости от най-различен вид и характер.

Във встъпителна лекция - „Културно възпитателното значение на правораздаването”, изнесена в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, по повод назначаването му за доцент, проф. Живко Сталев разкрива истинския облик на съдията, за когото не е нужна съдебна реформа, за да бъде такъв, какъвто повелява закона и човешкия му и професионален морал. При разглеждане на делото съдията трябва да има такава прецизна юридическа подготовка, професионален опит, принципност и честност при разглеждане на делото, че при постановяване на съдебното решение и двете страни да приемат това решение, като принципно и справедливо. Страната, която е спечелила делото – защото тезата, която е защитавала е била законосъобразна и доказана и съдът, прилагайки закона, с основание я е уважил. А страната, която е загубила делото, защото в процеса, от фактите и доказателствата се е установило, че нейната теза по делото е незаконосъобразна или недоказана и съдът напълно справедливо я е оставил без уважение.

А как оценяват успеха или неуспеха по делото гражданите и юридическите лица, участници в процеса, при днешната ситуация в съдебната система? И за двете страни успехът или неуспехът се дължат на най-различни фактори, но в никакъв случай на компетентното, прецизно и честно разглеждане и решаване, в съответствие със закона, на делото от съдията. Страната загубила процеса обяснява загубата с това, че „на съдията са бутнали пари”; „намерили са приятелски или роднински връзки, с които да му въздействат”; „натиснали са го по служебна линия”; „обещали са му високо платена работа в частна фирма, държавно учреждение, работа в посолство на България във „високо класна държава”; срещу „услугата” по делото ще му подарят „скромна”, двуетажна вила на морето. Вариантите, по типично нашенските обяснения, са безкрайни.

Това е и от гледната точка на страната спечелила делото. Дадени са, лично или чрез адвоката „пари”, обещани са услуги, назначения на работа в чужбина, записване на детето в Университета, включване в предплатена екзотична екскурзия, до по-кратка или далечна дестинация, обещание за кумуване, кръщене и какво ли още не.

Следователно, ако не бъде променен и манталитета, мисленето на българина, така че той да бъде в известен смисъл гарант за честно, въз основа единствено на закона правосъдие, никаква реформа в правната система истински не може да бъде проведена. Каквото и да било изменение в Конституцията или в Закона за съдебната власт, ще бъде един палиатив, адресиран по-скоро към партньорските на България държави в Европейския съюз, отколкото към изграждане на истинска, основана на законови правила, правна система.

Извършените изменения и допълнения в Конституцията, засягат въпроси от устройствен характер, които нямат никаква връзка с поставените цели на реформата на правната система. Теоретически, участници в подготовката на измененията в конституцията обясняват, че тези изменения, а след това и измененията в Закона за съдебната власт трябва да изпълнят изключително важната задача, да гарантират независимост на съда и отчетност на прокуратурата пред обществото. Измененията в Конституцията и извършените въз основа на тях изменения в Закона за съдебната власт, трябва да създадат гаранции за ненамеса както в работата на съда, така и при формирането на вътрешното убеждение на прокурора, при осъществяване на действията, предвидени от закона, по хода на конкретно наказателно производство. Макар и важни подобни цели, претворени чрез изменение в Конституцията, с нищо няма да засегне истинската корупция, която разлага българската правна система. Тези изменения предполагат наличие на корупционни действия от страна на членове на Висшия съдебен съвет, които да бъдат предотвратени, посредством новите правила установени в изменените и допълнени норми на Конституцията. Това на практика означава въздействия върху взимането на решения, свързани с назначаването, повишаването и освобождаването на конкретни лица от заеманата магистратска длъжност, но не може да оказва каквото и да било въздействие върху съдийската независимост при разглеждането и постановяването на решение по конкретно дело. А именно там се проявява истинската и разлагаща българската правна система корупция. Съдебната система в България в този смисъл, може обобщено да кажем, че страда от „магистратите в тоги”, от тези които облечени в тоги, като символи на съдебната власт могат да въздействат върху делото, което трябва да решават, по напълно безконтролен начин. И тогава, без каквито и да било скрупули, без страх от дисциплинарно наказание и морални упреци, да постановят решение по делото, каквото намерят за добре. Тези магистрати не се плашат и от съществуващата в закона възможност, постановените от тях съдебни актове да бъдат обжалвани. Важното е, че са постановили съдебен акт, който ги освобождава от по-нататъшното разглеждане на делото, който прехвърля върху контролната съдебна инстанция да си „блъска главата”, с релевираните с жалбата пороци на решението. Че този съдебен акт прикрива незнание на съдията по материята предмет на делото, че с него са изпълнени поети обещания, че с него остава несанкциониран „магистратският мързел”, често пъти граничещ със съдебен произвол, да проучи внимателно и безпристрастно делото, за да постанови правилно и законосъобразно решение.

Срещу тази истински опасна форма на корупция, която струва ми се трябва да бъде посочена като главната, основната причина за разлагането на българската правна система, за съжаление, истински ефикасно средство за лечение, струва ми се, че не е открито. Във всеки случай, такова средство не е материалния стимул. Получаваното от магистратите трудово възнаграждение, и сега е сред най-високите в държавата и непрекъснато расте в годините. Защото българското общество много отчетливо разбира, високо отговорната и изключително натоварена работа на магистратите, която без съмнение следва да бъде оценена по достойнство. Но тази оценка на държавата и обществото, много често се разминава със самооценката на самия магистрат, според когото трудът му не е оценен добре и справедливо. Тогава той компенсира това, „което му се дължи”, с присъщите на съдебната корупция форми на небрежно, безотговорно, некомпетентно, повърхностно, пристрастно изпълнение на магистратските си задължения.

Член 132 от Конституцията предвижда, че при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.

Изменението и допълнението в Конституцията, което да подготви и създаде конституционноправната основа за осъществяване на реформата в правната система на България, не обърна абсолютно никакво внимание на необходимостта от съществено преосмисляне и изменение на правилото на този член. Конституционният законодател не се реши на подобна стъпка. Сякаш уплашен, да не би да породи конфликт със съдебната власт, той много „завоалирано”, намери за достатъчно да вмени в чл. 132а, ал. 6 на Инспектората към Висшия съдебен съвет множество задължения, които от самата редакция на изменението на Конституцията става ясно, че са поредно палиативно средство, което няма за цел да подпомогне и извърши истинска крачка към реформата на правната система. Член 132а, ал.6, изр. второ/ново/ на Конституцията предвижда задължение на Инспектората към Висшия съдебен съвет да извършва проверки за почтеност и конфликт на интереси на съдии, прокурори и следователи, на имуществените им декларации, както и за установяване на действия, които накърняват престижа на съдебната власт, и такива, свързани с нарушаване на независимостта на съдиите, прокурорите и следователите.

Изменението и допълнението на Конституцията е един пропуснат удобен случай, да бъде възприет необходим и радикален подход в опитите на българския законодател, да започне борба за законодателно осъществяване на важни и действени стъпки по пътя на правната реформа. Тези стъпки няма да бъдат постигнати с приетото изменение и допълнение на Конституцията и възложените правомощия на Инспектората към Висшия съдебен съвет. Абсурдно е и да се разчита, на някакво морализиране на магистратите, при осъществяване на техните служебни задължения, което, доколкото може да бъде резултат само и единствено на тяхното вътрешно убеждение, не подлежи на въздействие и законосъобразен контрол. Затова като първа сериозна стъпка, която можеше да бъде предложена при изменението и допълнението на Конституцията, трябваше да бъде изменение в отговорността на магистратите, когато със своите некомпетентни, пристрастни, резултат на различни форми на влияние и въздействие актове, са причинили сериозни имуществени и неимуществени вреди на лицата, страни по делата, които са разгледани и решени от тези магистрати.

За подобни съдийски актове, изменение в чл. 132 от Конституцията и Закона за съдебната власт трябва да предвиди, че „съдиите, прокурорите и следователите носят наказателна и гражданска отговорност, освен когато извършеното е умишлено престъпление от общ характер, но и когато по своите тежки вредоносни последици за страните в процеса, извършеното може да бъде характеризирано като умишлено причинено, чрез съдебен акт, непозволено увреждане”. В Закона за съдебната власт системата от наказания за магистрати и най-вече съдии, които си играят и подиграват с правата и интересите на гражданите, трябва да предвижда такива санкции, че да бъдат сериозна превенция и гаранция срещу подобно корупционно поведение. Служебното положение на магистратите не може да бъде конституционна индулгенция, която да ги освобождава от отговорност за всякакви техни, включително и незаконосъобразни действия, при изпълнение на професионалните си задължения.