Защо още куцаме?

Според някои социолози и политолози преходът в България е завършил. Подобно твърдение е достатъчно спорно, така че едва ли би следвало да се разглежда в рамките на един недостатъчно обстоен текст. Но независимо от това доколко е завършил преходът като цяло, е факт съществуването на нормална европейска политическа система.

Както е и факт, че в България по един или друг начин се установиха като водещи в политическия живот основните принципи на европейските демокрации – а именно ляво – презентирана главно от БСП и коалиция от малки социалистически партии, център – представено от ДПС и НДСВ и дясно – в лицето на народните и консервативни формации – СДС, БЗНС, Демократическа партия. Факт е, че докато ядрата на социалистите и либералите са относително ясно изразени и дори с някои уговорки единни, то дясното пространство е разпиляно, неединно и противостоящо си особено в последно време. Но тъй или инак, то съществува макар и в доста изкривен и умален вид.

Схемата на това представяне е значително опростена, но тя доста точно отразява структурата на политическата ни система, която реално не позволяваше доскоро появата на крайности поне по времето след избори. Разбира се, крайните политически формирования се активизират в периода около изборите, но не променят политическия вот на основна част от избирателите в повечето демократични страни. Комунистите на нито един от изборите (дори и у нас) не са получавали повече от 1.2% от гласовете на всички избиратели, което ги прави повече фигуранти, отколкото политическа сила с някаква обществена значимост. Реално и в този парламент, както и в предходния, има само представители на палитрата от БСП до СДС (разбирай и ДСБ, доколкото тази партия се отдели от СДС).. Така вдясно от СДС досега имаше повече бутафорни формации, отколкото значими политически сили със сериозна обществена тежест.

За първи път през последните осемнадесет години днес нещата изглеждат по-различно. За първи път много сериозен фактор в политическия живот на България са вече популистки и националистически формации. Впрочем между двата типа формации има очевидно сходство, така че би следвало в дълбочина да се разглеждат в един кръг – доколкото и едните и другите играят с по-първични механизми на въздействие върху избирателите. Става дума, според социолозите, за първата по подкрепа партия ГЕРБ и набиращата мощ (разбирай електорална подкрепа) в последно време партия „Атака“.

Как се родиха тежненията към подобни политически сили?

На първо място от разочарованието на избирателите. СДС не се оказа това, което виждаха избирателите през 1990-1991 г., (спомняте си синята идея), управлението на Виденов донесе крах за БСП, надеждите, че Костов „ще оправи България“ се оказаха химерни, България не се „оправи“ с магическа пръчица и през управлението на Симеон Сакс Кобургготски, а социалистите и либералите вкараха България в ЕС, но от това не потекоха реки от амброзия, а се видя, че работата трябва да продължи с още по-сериозни усилия.

И в резултат – немалка част от избирателите се чувствуват онеправдани от всяко досегашните управления – били те леви, десни или центристки. И съвсем естествено - това е типичен процес на разочарован избирател в страна, която реализира промяна на цялостната й система. Избирателите търсят нов обект, върху когото да прехвърлят утопиите си. И точно тук е проблемът – след ценристко и управление на леви и либерали, би могло да се очаква прехвърляне на част от избирателите към дясното, но дясното липсва. Практически дясно сега няма и поради обективни и поради субективни причини. Ето ги обективните – алтернатива на това управление няма – управлението трябва да води дясна политика – на натрупване. И то я води, както заради сигурността на икономиката на страната, така и заради чисто финансови причини (продължаваме да бъдем в условията на валутен борд, нещо което е повече от задължително в момента). Водената фискална политика също е дясна. До такава степен, че най-често опозиционните, смятащи се за десни партии излизат с леви идеи за бъдещо управление. Например за намаляване на данъчната тежест, за увеличение на пенсиите, за намаление на ДДС и т.н. Практически лявото и центристко правителство на тройната коалиция изпълнява дясна програма за икономическо управление.

И втората причина – субективната – поради липсата на ясно изразена дясна партия – с идеология от християндемократически или консервативен характер от европейски тип. СДС определено не може да се причисли към тези идеи на този етап, поне докато няма собствен облик, породен къде от честата смяна на лидерите, идеите и позициите си за управлението на страната. ДСБ е повече или по-малко партия на миналото, доколкото тя се презентира от личността на Иван Костов, който вече е твърде неубедителен за десен лидер, а и в редиците на собствената му партия (двама негови ключови депутати напуснаха групата – единият от тях беше доскорошният „партиен гуру” д-р Михаил Михайлов).

Така страната няма дясно, но води дясна политика, има десни избиратели, но те не припознават идеите си в нито една от назоваващите са за десни формации. Така нещата се изкривяват. И идват да ги подменят квази моделите. По принцип новородените партии твърдят, че са оригинални, дори по-оригинални от предходниците си, но практически изземват само обвивката, фразеологията, етикета, но в него влагат друго съдържание.

Това само по себе си вече е тревожен процес, който трябва дай се следи внимателно. Още повече, че този парадокс “работи” вече твърде дълго време у нас. Нека си припомним Жорж Ганчев и неговият Български бизнес блок или националистическите формации във Великото народно събрание. Странното е че вече след толкова години той продължава да се възпроизвежда при това все по-настъпателно, дори арогантно, измествайки дясното.

Нишата, по-точно е да се нарече пропастта, която се отваря в политическия ни живот от липсата на нормални десни формации може да повлияе върху структурирането на бъдещата политическа нагласа на страната до такава степен, че практически да опорочи цялостния модел на правене на политика у нас. Разбира се, сега е рано да се дават окончателни отговори, но липсата на ясно и оригинално дясно, което да “събере” нагласите на тези избиратели, по странен начин съвпада с опасни политически тенденции каквито са например тези за засилване на етническа и верска нетърпимост в част от българското общество и засилване на популистките нагласи от типа “Когато дойдем на власт, всичко ще се оправи”. С други думи – дясното пространство бавно, но сигурно се заменя от национализъм и популизъм от най-примитивен вид. Нека да не бъда голословен. Ще приведа няколко особено обезпокоителни примера, типични за работа на квазимоделите в наши условия:

В това отношение особено забележителен е типа говорене: “Другите (небългарите) са ни виновни” – теза активно лансирана от неформалния лидер на ГЕРБ и от г-н Сидеров, лидер на “Атака”. Генерал Борисов обясни, че т.н. “възродителен процес” е бил добър като замисъл, но лош като изпълнение. Лидерът на “Атака” лансира тезата за “циганизация на България”, подкрепена безусловно от столичния кмет, който точно месец след това подписа договор за съвместни действия между ромски организации и ГЕРБ. Не е далеч от подобни тези и партията на г-н Иван Костов, която също страда от липса на сериозна електорална подкрепа и се стреми да “открадне” нещо и от тези гласове.

Другата формула, която често се използва обикновено има следния вид: “Тройната коалиция и мандатоносителят ДПС са виновни за всички проблеми”. Според Волен Сидеров премиерът е от руски произход, Симеон от небългарски, а Доган – от турски. Подобна уродлива представа за национална идентичностг може да постави и въпросът, че фамилията Сидеров е от чист гръцки произход – ерго и някой от неговото потекло не е чист българин. Разбира се, подобен въпрос не се поставя. И основателно – подобна тенденция е доста неефективна и дори опасна. От своя страна столичният кмет, пригласяйки, твърди, че виновен за състоянието на столицата е Станишев и Доган, като мандатоносител на този кабинет.

Втора любима формула е: “Другите ни пречат” – любима теза на Борисов, подхващана редовно и от г-н Сидеров (десните ако бяха излезли с нас от парламента, досега щяхме да сме предизвикали предсрочни избори). На столичния кмет му пречи например премиерът, за това София е мръсна.

И още една, набираща сила напоследък: Прехвърлянето на темата от типа на стария виц от времето на социализма, засягащ правата на гражданите в условията на социалистическата система през осемдесетте години на миналия век да се отвръща на въпроса с въпрос: “А в Америка що биха негрите?”. Щом стане дума за нерешените проблеми на примерно столичната община, отговорът е – “А защо премиерът загуби милиарди от оперативните програми”. Няма значение, че подобно твърдение е доста елементаризирано и поради това – далеч от истината. Важното е, че работи, че критиката е пренасочена, че основната вина е у другите, които пречат.

Тези нови тенденции могат да бъдат определени като политически популизъм и изкривена представа за родолюбие, но те за съжаление у нас се идентифицират като дясно мислене – и при това - работят.

По мое мнение, това ще е доминантата на предстоящите след три-четири месеца парламентарни избори и изборите за евродепутати, където дясното мислене ще бъде изместено от тези квази модели. Като този псевдо христиандемократизъм ще варира от социален популизъм и лошо прикрит национализъм, до невъзможните за изпълнение, но загрижено звучащи обещания, покрити с маската на правене на дясна политика.

Кои са техните носители – на първо място най-предпочитаната на тозе етап партия у нас ГЕРБ. Следвана веднага от политическа партия “Атака”. Да започнем с вторите.

Що за партия е “Атака”

Привидно тази политическа сила има най-малко движение в сравнение с изборите за 40-то Народно събрание през 2005 г. и изборите за ЕП през 2007 г. в електоралния си потенциал. Партията губи на вторите избори само 21 6110 гласа, при значително по-ниска избирателна активност (от гласували през 2005 – 3 648 177 избиратели, на 1 937 649 гласа за 2007 г.). При по-внимателно проучване на резултатите обаче се наблюдава значително раздвижване в подкрепата на тази партия. При това – продължаващо и до момента сропед социолозите.

“Атака” бележи ръст в подкрепата си в избирателни окръзи, преди всичко в градове от среден и малък тип, населени със смесено население. Т.н. в Кърджали “Атака” бележи ръст над 50% от 2229 на 3619. С 30% се увеличава подкрепата си и в съседния избирателен район – Хасково – тук от 10033 на 13216. Същия процес се наблюдава и в Силистренски избирателен район, и в Шумен (отново с 30%). В Търговище ръстът е с 800 гласа. В Разград – с 400 гласа. Определено маже да се направи извод, че тази партия вече има твърди и добре функциониращи партийни ядра в тези райони.

“Атака” губи електоралната си подкрепа в София. Във всички избирателни райони – 23, 24, 25 район загубите са повече от впечатляващи – между 8000 и 10 000 избиратели. Общо за столицата губи 27 413 гласа. Т.е. – над 50% от подкрепата си. Същото се отнася и за София – 26 (област), където гласовете са паднали от 11590 на 7819. Значителен спад има и в другите големи градове – Пловдив – загуба на 2227 гласа (20%), Велико Търново – 50%, Русе – от 15125 на 12521. Впечатляваща е загубата и в Русе – от 15 125 на 12521.

“Атака” печели позиции в избирателни райони край Черно море – Варна – от 17920 на 21578, Бургас – с 3000 гласа и Добрич с около 2000 гласа. Очевидно това е свързано с пускането на регионалния канал “Скат +”. Който излъчва само в тези райони.

“Атака” не се е променила съществено в етнически чисти райони като Кюстендил, Монтана, Видин, въпреки че и тук има прираст в рамките на 400 – 700 гласа. А по-често се регистрира спад в някои градове както във Враца например – с повече от 1200 гласа.

От горните цифри и на базата на нарастващата според социолозите в последните месеци подкрепа за тази партия, могат да се направят следните изводи:

Факт е вече наличието на твърд партиен електорат (ядро) на партията, което може да се определи на близо 270 000 избиратели, които обаче в последно време търпи процес на разрастване. В този смисъл прогнозите, че твърдите привърженици на “Атака” ще се влеят в “ГЕРБ” се оказаха несъстоятелни. Независимо, че двете партии работят на принципа на скачените съдове – когато намалява подкрепата за ГЕРБ, какъвто е случая в момента, се увеличава подкрепата за „Атака”.

Ключов фактор в нарастването на подкрепата на “Атака” продължава да е телевизия “СКАТ” и нейните регионални канали, но наред с това са вече в действие и други фактори – добре работещи местни структури (партията се оказа на висота в процеса на партийното строителство), увеличаващия се брой на осъзнаващите се като губещи (лузъри) във времето на сериозна икономическа криза и не на последно място – излизането от парламента на тяхната парламентарна група. Така те си присвоиха имиджа на крайната опозиционност, нещо, което не успя да направи нито една от десните партии.

Наред с това обаче има и друга тенденция – партия “Атака” губи големите градове и столицата и най-вероятно тази подкрепа е невъзстановима. Практически тези твърди привърженици в столицата се ограничават в кръга на най-твърдите аутсайдери, на вечните лузъри, които не са структурирани категорично по възрастово или образователно ниво.

Важен е обаче е друг особено опасен процес: Засилването на позициите на “Атака” в смесените райони. Това е изключително безпокоящо явление, понеже може да доведе до остро етническо противопоставяне, което да прерасне в екстремни прояви.

Друг важен фактор, който обаче прехвърля границата на тази партия е утвърдилия се тип на говорене, наложен от “Атака” спрямо малцинствата – това говорене, макар и в по-умерен вид мина и в партия “ГЕРБ” и в ДСБ и в по-завоалиран подход. Очевидно този тип говорене се приема от десните политици, и точно заради това не се забелязва рязко отдръпване на електкоралната подкрепа. Нещо повече – принос на “Атака” е възприемането на антималцинственото говорене като атрибут от политическата реторика на повечето от партиите, твърдящи че са десни. Това е и много важен арсенал от оръжията на

Партия ГЕРБ

Партията очевидно е преминала своя пик. През март-април 2008 година социолозите отчитаха подкрепа от порядъка на 27 до 29% . Сега цифрата е малко над 20%. За година ГЕРБ губи практически около 20% от подкрепата си, при това само с участие в месната власт. Че тенденцията е трайна личи и от постепенността и последователността при снижаването на показателите. То не е залпово, следствие на действие или бездействие, а плавно, системно и неизменно. Дори и по време на пренасочване на електората.

На единствените национални избори – тези за евродепутати партията спечели 40001 гласа от общо гласувалите 1 937 694 избиратели. Така тя спечели 21.68% от подадените гласове. В момента положението е подобно. Социолозите определят прогнозните си резултати около това число. Разбира се, още е рано за предизборни прогнози, но е много вероятно да се повтори ситуацията от изборите за Европарламент през 2007 г., когато БСП и ГЕРБ имаха много сходни резултати. Така ГЕРБ би се легитимирала като дясна партия (нещо, което очевидно не е) и би заела позицията ,освободена от тресящият се от конфликти СДС.

Доказателство за това е и изборния резултат на ГЕРБ. Те спечелиха там, където по принцип доскоро печелеше СДС. Трите софийски избирателни района, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Велико Търново. И само с 0.5% над БСП в Стара Загора. Това говори че дясното е вече изместено от квазидясното.

От друга страна обаче ГЕРБ вече управлява н повечето от тези избирателни райони – като местна власт. Резултатите са ясни – в София – нето един решен проблем, в Пловдив – разпад на коалицията ГЕРБ и ВМРО, в Русе – подобни проблеми извадиха от съветниците водача на листата на ГЕРБ и т.н. Това няма как да не окаже влияние върху резултатите на партията в тези най-населени избирателни райони. Резултатите за ГЕРБ през 2007 г. Варират в твърде широки граници. Например в 25 избирателен район – София –град те достигат 31%, докато в отстоящия само на тридесетина километра Пернишки избирателен район те са едва 15.4%. Т.е. – и тогава, както и сега, може да се предполага, че ГЕРБ е чиста проба електорална партия от тип, събиращ неудовлетворения електорат, което значи и от вида „епизодична партия”. Под „епизодична” разбирам политически неустойчива, пребиваваща в не повече от два до три парламента, но успяваща да „обере” вота на протеста и този на вечните неудовлетнорени.

За тези избиратели е много важно следното – да видят дясното в представата за „човека, който ще ни оправи” – лидер от типа мачо, говорещ просто, дори с лек нюанс на уличния жаргон, без костюм и връзка, небръснат и с глас, напомнящ за снощни проблеми с алкохола. Всъщност темата за „силната ръка” в политическата представа на избирателите витае отдавна, като тя варира в един или друг диапазон, но остава в рамките на очакването някой друг да оправи собствените ни проблеми. Така подобен тип избиратели стават лесна плячка на популизма (“ако имам властта, ще ви оправя, но само ако ми дадете цялата власт” – любимо на г-н Борисов) и национализма („другите са виновни, те ни пречат” – пак ключова фраза от арсенала на този политик).

От друга страна, въвеждането на новата т.н. „неоконсервативна” нагласа като модел на политическо поведение на СДС, чийто главен изразител е новият партиен лидер, доведе до още по-сериозни сътресения вътре в традиционната дясна партия. Това практически отведе дясното в тотален идеологически колапс, който неизбежно ще тласне и всички смятащи се за десни партии в надпреварата в популистките обещания, при това – доведени до абсурдност и крайност.

Целта на тези партии е да се предложи такава квази идеология, която да има готови отговори за всичко. Основните постулати, които функционират в системата на тези партии (и на ГЕРБ в това число) е демокрация без посредници, като народният интерес има конкретен изразител в лицето на лидера на партията (в случая – неформален), или в самата партия като цялост, презентирана от него. Въвеждат се ясни и прости формули за решение на основните икономически проблеми, които практически са неработещи, но звучат добре. Виж например икономическата програма на партията, качена на техния сайт.

Този тип популистки нагласи практически съществуват перманентно, но се активизират тогава, когато се постави за цел да обере надигащото се недоволство пред избори. Сега сме свидетели как работи за успеха си и партия ГЕРБ например с предлаганите мерки за справяне в условията на световна икономическа криза.

Къде сме ние?

В редица страни от ЕС, особено сред новите членове, възраждането на политическия популизъм е бил безспорен факт. Така във властта в Полша дойдоха братята Качински, ФИДЕС в Унгария, популистите на Фико в Словакия, сега на свой ред в България се ражда ГЕРБ. Като това не е просто нов феномен, а нова структурна характеристика на политическо действие, която най-вероятно в близко време ще определя и резултатите на следващите избори у нас. Може би и защото сме 3 години след другите (ФИДЕС в Унгария загуби, Качински паднаха от властта, румънските националисти не взеха място в европарламента, но в България тази теза все още работи).

Безспорно, съществуват много сериозни причини за появата на недоволство в България, след година и три месеца членство в ЕС. Това е и неизбежната причина за появата на елементи на евроскептицизъм, който също ще е важен фактор в изборите през тази година.

Така или инак, групата на „лузърите” от прехода и от недоволните от резултатите на управлението вече е сериозен сектор на изборния пазар. Благата вече се постигат по-трудно, а не като даденост (напр. здравеопазването е платено, образованието - също), реална пазарна конкуренция, която смазва по-неуспешните производства, неконкурентна способност за участие на реално създадения пазар на труда и др. Така или инак, тези избиратели вече повече от пет години търсят сигурност, гарантирана от други, елементарни и понятни за тях решения („корупцията във властта е виновна за всичко, за това трябва да дойдат нови и чисти лица – тип Бате Бойко”). И повечето нови партии се опитват да спечелят този електорат, който, както е видно, от всички избори през последните пет години е около 15-20% от всички имащи право на глас (или около 27-33% от гласуващите). Това ще рече, че точно те ще гарантират изборната победа.

Това определя и поемането на посоката на действие – възможно по-малко основополагащи идейни принципи, възможно повече „оптекаемост” към „гласа народен”, или по-точно – към възможно по-прости, по-обхватни и по принцип невъзможни за изпълнение обещания.

Политическа партия ГЕРБ изключително умело използва този модел. Какво имам предвид? Тази партия, съгласно изискванията на закона, е приела и своя програма. След доста силно разкритикуваната начална, сега се роди втора – този път само от четири странички. При това тя е дотолкова политически „оптекаема”, че тя лесно би могла да мине за умерено центристка, консервативна, социалдемократическа или християндемократическа. Въпреки, че е най-меко казано далеч от представата за дясна.

За съжаление тази политическа „оптекаемост” се оказа заразна дори и за традиционни партии. СДС прави сериозни опити да поеме по този път. ДСБ не пропуска възможност да използва такива средства – включително и чрез национализма (недопустим за определяща се за този тип модерна европейска партия). В този смисъл определено може да се предполага, че това ще е най-често използваният инструментариум па тези партии за въздействие върху този сектор от пазара на избиратели. Пак обръщам внимание, че в Централна и Източна Европа този механизъм не е изчезнал, но поне е политически неутрализиран в значителна степен, така че да не е ключов елемент в упражняването на властта.

Какви биха могли да бъдат формите на този популизъм в България

Националистически – в границата на считаното у нас за умерено, а в ЕС за крайно – ропот срещу малцинствата преди всичко от ромски произход, заради липса на участие в пазара на труда, и активно присъствие в разпределянето на благата. Както и заради податливостта им към “купуване на гласове”. На второ място срещу турското малцинство – защото „преяжда с власт” (т.е. – има непропорционално високо тежест във властта). ДПС е вече втори управленски мандат част от изпълнителната власт, а това няма как да не се използва от противниците й. И на последно място – по традиция – срещу евреите – въпреки че в България те са под 0.04% („въздействат много активно и опасно върху икономиката ни” – теза на „Атака”).

Социален – типичен за всички партии от управляващата левица до смятащата се за консервативна десница. Смятаната за най-дясна ДСБ е против увеличаването на здравноосигурителната вноска. СДС („неоконсерваторите”) са противници на плоския данък, защото така бедните ставали още по-бедни. ГЕРБ – с позицията си за нефтопровода Бургас - Александропулис и т.н.

Външнополитически – срещу присъединяването ни към ЕС. Той ще се чува повече „под сурдинка”, под формата на умерен евроскептицизъм, но ще работи активно особено за по-радикалните партии.

И естествено на края възниква въпросът – какво следва да правят либералите в такава ситуация? Най-просто казано – да подпомогнат възвръщането на страната към нормална десница – от съвременен тип партии, такива, каквито са повечето от тези, членуващи в Европейската народна партия от Германия, Белгия, Холандия, Франция, Испания или друга от дванадесетте страни в ЕС.

Безспорно, отглеждането на нормална десница не е работа на либералите, но в условия на не съвсем завършил преход и това се налага. И накрая ще си позволя да спомена една мисъл на Лех Валенса, коато много ме впечатли при срещата ми с него: Политическата система е като човека. Ако й липсва ляв или десен крак няма как да не куца.

Май е крайно време е да спрем да куцаме.