Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

“ТЕ”

ПечатЕ-мейл

(Феноменология на обществено-политическите разделителни линии)

Лютви Местан

    „Америка не познава малцинствените
проблеми, защото няма мнозинство”

    Предмет на статията са междуетническите и междуконфесионалните - в по-широк смисъл, междукултурните отношения. По-конкретно, проблемът за „другия” и за различните от мнозинството по име, религиозна принадлежност и майчин език, накратко - `те` и политическата експлоатация на етно-конфесионалните различия.

В търсене на най-подходящото заглавие бяхме изправени пред дилемата да озаглавим материала „Проблемът ‘те’ в българската политика” или „‘Те’ – проблемът на българската политика”. Тук обаче инверсията не е въпрос на стилистика. Разликата между вариантите на заглавията не е стилистична, а е дълбоко феноменална. Първото оправдава хипотезата, че обществото е толерантно, но има политическо направление, което чертае разделителни линии, а второто, че разделителните линии съществуват в социума и по тази причина естествено намират и своето политическо представителство. Закономерно при първата хипотеза имаме проблем с политическия(те) субект(и), а при второто става въпрос за болести на самото общество.

    Те – левите / Ние – десните.
    Те – десните / Ние – левите.
    Те – управляващите / Ние – опозицията.
    Те – опозицията / Ние управляващите.
    Те – либералите / Ние – консерваторите.
    Те – консерваторите / Ние – либералите.
    Те – турците… Те – ромите… /…

    Последният израз е разноредов. Той не би могъл да се включи в политическата парадигма и я разрушава, защото политиката не може да съдържа позиция от друга система, каквато например е тази на генетическата детерминираност на homo sapiens. Подобна еклектичност не е проява на невежество, а е дефект на мисленето.


    Политическата риторика гради контрапункти на основата на идеологическата координатна система. И това е естествено. Парадигмата от контрапункти обаче се разрушава, когато се прояви ограничаването от последния ред „те - турците…, те – ромите…”, където екстраполацията напуска осите на идеите и се пренася в една друга система – на човешкия, генетически детерминизъм. Отчитането на систематичната разноредовост на идеи и генетическа детерминираност е индикация за цивилизованост, която се проявява и като политическа коректност. Обратното - опитът за идейна  диференциация на основата на генетическия детерминизъм е не просто недопустим. Той е опасен. Съвременните общества са феномен на поликултурата, а не на моноизмерението й, но всички те са изправени пред проблема на взаимоотношението мнозинство/малцинство. И още нещо. `Те` е заместител на другите, но когато не се натовари с функционалността на политическото различие, което е естествен релатив в диференциацията на партийността, а има за цел да трансформира етно-конфесионалното различие в политическа разделителна линия, е налице проблем. Политическата система тук дефектира.

    Според нас това е един доста по-сложен, общ - не само политически, но и социокултурен, феномен, какъвто представя отношението мнозинство/малцинство. Политическото е само част от него или по-скоро проявата на феномена на ниво политика чрез включването на това съотношение - те/другите - в политическата парадигма. Ще изследваме двете посоки на проблема: едната – политизиране на етническите различия; втората – етнизиране на политическите различия.

Политизиране на етническите различия

    Започваме с уговорката, че тук `политизирам` не е непременно с отрицателна конотация, с което я натоварва политическото злободневие. Тук `политизирам` се използва като термин, който обозначава феномен на демокрацията, отнасящ се до решаването на неполитически по своята същност конфликти с мирни политически средства. Например в български условия подобен процес е реализиран в началото на прехода. Наследеният от тоталитарната държава потенциален етнически конфликт бе избегнат, защото бе трансформиран в политическо различие.*

Етнизиране на политическите различия

    Това е процес на етнизиране на политическите различия до степен, че етничното, етно-конфесионалното ги асимилира. Даже би могло да се стигне до трансформация на политическите различия в междуетнически разломи. Подобни процеси обясняват политическите формати, някои от които именувани „НИЕ”** (ще рече, срещу „Те”), в които влизат леви, центристки, десни партии; комунисти и антикомунисти; социалисти, либерали и консерватори – всички единни и в едно зад една кандидатура срещу кандидат от друг етнос. Генетически детерминираното е взело връх над политическото, а това е пътят към деспотичното, или недемократичното.

* Визират се събитията от началото на прехода, в това число и възникването на ДПС и постепенното й развитие в основен либерално-демократичен субект, без активната роля на който не би бил възможен мирният преход.
* * На местни избори`1999 г. в Кърджали бе създадена коалиция НИЕ, която събра идеологически несъвместими политически сили срещу кандидата на ДПС.

Не намираме за необходимо да се трупа конкретика, защото целта на настоящия материал не е публицистично актуалното. Намираме за уместно обаче да се подчертае, че конкретиката не е епизодична по характера си.

    Например в следната спонтанна откровеност тази перманентно проявявана политическа дефектология намира своя словесен „екстракт”: „Проблемът не е, че те вземат 8 %. Проблемът е, че ние не излизаме да гласуваме. Ако ние – останалите 92 %, излезем и гласуваме, от тия нищо няма да зависи.” Казано по повод на ДПС, ако `те` се отнася до ДПС, бихме били изправени пред нормален, дори тривиален политически казус. Тук обаче `те` се отнася не до партия, а до етнос и не би могло да се преодолее подобна злонамерена и злополучна алюзия, тъй като останалите 92 % явно са всички останали, без значение на партийните им различия. В конкретния „екстракт” на спонтанната словесност партийните различия са без значение. Етническият дразнител ги заличава. Те обаче биха се актуализирали в политическа надпревара, лишена от него. Тогава левите ще се сетят, че са леви, десните – че са десни, антикомунистите – че не са комунисти и т.н. Обяснението на това политическо явление се  съдържа в дълбинния анализ на отношението мнозинство – малцинство. Намирането на баланса между различията е резултативна на множество модели величина. Познати са различни усилия, модели за решаване на този въпрос.

Силови и демократични методи

 

mestangraf1

     Ще спестим определенията за силовите методи не само защото са известни, но и поради факта, че са предмет на редица международни актове, с които са осъдени. Нарочният интерес е върху асимилацията като феномен, характерен не само за тоталитарните общества. В тоталитарната държава, освен геноцида и етническото прочистване, и асимилацията, при която няма биологическо унищожение, има ярки, конкретно опознавателни черти – смяна на имена, затваряне на религиозни храмове, забрана за употреба на изконен (майчин) език. Проблемът е, че асимилацията се оказва доста гъвкава, адаптивна и към условията на общества, които притежават формалните характеристики на демокрацията – многопартийна система, изградени демократични структури и пр., върху които асимилацията хвърля своята сянка, защото е прикривана като „статична”, нефункционираща интеграция. Разликата е, че тук тя вече не е с конкретни опознавателни черти – проявява се като „скрита” асимилация, следствие на форматиран и формиран манталитет. Демократичните общества в посттоталитарните държави са ангажирани с рецидиви на злощастната обремененост, която генерира обективно напрежение.

    Противодействието на асимилацията като политически и социален феномен е всъщност моделът на интеграцията, при който обществото генерира културна амбивалентност на мнозинство – малцинство. Това е най-резултативната превенция срещу скритата, „пълзяща”, асимилация. Този въпрос е решен в някои случаи например по правилото на принадлежността на различията към равноотдалечената субстанция на обществото, която е неутрална по отношение на етническите характеристики. Става въпрос за държави, в които хетерогенността по отношение на произход, разбиран като генетически детерминизъм, не е в плана на количествената съположеност. Подобен факт се явява достатъчен когнитивен „ретуш”, една етно-културологична екология, благоприятстваща еднонационалността на държавата в посока на оптимистично-прогресивната етатична тоналност.

Интегритет около екстраетническа субстанция

     В най-оптимална степен успешният модел на междуетническите отношения се гради в Америка. Причината за подобна пластичност на традицията се дължи на това, че Америка не познава малцинствените проблеми, защото няма мнозинство, наречено `американски етнос`. Няма го етноса, етимон на нацията. Вторият елемент от корелацията `американска нация` – `американски етнос` е нулев, или е с нулева релевантност. Така че американската нация е надетническа категория с два основни компонента – гражданство плюс нещо много важно – воля за обща държавност. И понеже е воля, посоката й не е назад, а в перспектива, при това градивна перспектива. Затова и идентичността (духовната същност) на американеца се гради не на миналото, не на неговата героика, а на бъдещето. Посоката на американския идеал е не ретроспекцията, а проспекцията. Така концепцията за политическата нация като надетническа категория, като политическа субстанция на цялото гражданско общество се реализира именно в САЩ.*

* Тук не са предмет расовите проблеми на американското общество. 

Интегритет в условия на  мнозинство-малцинства

    Защо е толкова трудно реализирането на тази концепция в Стара Европа? Проблемът с интеграцията, с реализирането на недискриминационни политики е много по-сложен в общества, където е налице доминиране на един от етносите или една от конфесиите, т.е. където има мнозинство. Защото в Стара Европа е наличен и е релевантен и вторият елемент от корелацията `нация` – `етнос`. Като генезис нацията се основава на етноса, а държавата – на нацията, независимо дали тя (нацията) възниква преди или след държавата. Тази конкуренция между корелатите предпоставя напрежението мнозинство – малцинства и поражда въпроса дали последните са интегрална част от понятието `нация`. Никак не е случаен фактът, че Европа не успява да намери универсална дефиниция за `нация`. Причината не е само в обременеността на историческата специфика.


    Има необходимост от прецизиране на семантичното поле на понятията `асимилация`, `идентичност`, `интеграция`, с които най-често се анализират междуетническите отношения, защото политическият език е небрежен при тяхната употреба. `Асимилация` и `интеграция`  се смесват твърде често – неправилно се възприемат като синоними. Вероятно обяснението е в привидно сходния им резултат – постигането на някакво единение. Въпроси от рода „Вие нали сте за интеграция, защо поставяте въпроса за изучаването и ползването на майчин език?” доказват, че е силно застъпено смесването на `интеграция` и асимилация`. Политиката за съхраняване и развитие на идентичността тук се представя като контрапункт на интеграционните процеси. И това е така, защото самата интеграция се разбира като асимилация. Оттук до политическата теза за реабилитирането на възродителния процес няма и крачка. Става обяснимо защо водещи политици и политически направления в страната продължават да споделят целите на т.нар. `възродителен процес`, като „демократично” осъждат само методите му. Т.е. няма нужда от концентрационни лагери, депортации; дори и трите имена няма да се сменят наведнъж. Ще се почне с личните имена, при това само на новородените. Така постепенно – не силово, ще се постигне интегритетът на обществото, при което няма да има нужда от изучаване на майчин език, защото няма да има кой да го говори и пр. Ако все пак някой се отклони или не приеме тази интеграция, ще му се напомни, че „… в Сърбия живеят сърби, в Гърция – гърци, в Турция – турци, а в България – българи”. Всъщност в този рефлекс, който приема идентичността като „провокация” срещу националната държава, е проблемът пред интеграцията в частност на българското общество.

(Пояснение) - аналогия между расовите и междуетническите проблеми е фриволна, а не обусловена. Расовата принадлежност не чертае непременно етно-конфесионални разделителни линии. `Расата` е надредова на `нация` категория, поради което дискриминационното действие от представител на една раса към такъв от друга не би се възприело като делимитация американец – неамериканец, защото те безусловно, в еднаква степен, принадлежат към нерелевантната субстанция `американски етнос`, резистентна спрямо расовите, социалните, етническите, конфесионалните – общо – културните, различия.

     `Асимилация` и `интеграция` са разноредови понятия. Интеграцията не само допуска до своя ред идентичността, но е и немислима без нея. Интеграция без запазени идентичности е асимилация, или идентичността и интеграцията, от една страна, не само че нямат нищо общо с асимилацията, а по-скоро се съотнасят с нея като семантични антоними. В плана на културологията – те се явяват и ценностни антоними.
    Асимилация – силов метод, при който с помощта на държавната машина доминиращият етнос поглъща етно-конфесионалните различия в обществото без биологическо унищожение.
     Интеграция – за разлика от асимилацията не е процес на заличаване на идентичности, а е процес на взаимодействие между запазени идентичности.

     Наличието на етнически, религиозни и културни различия (за удобство оттук нататък в изследването ще се употребява терминът `мултикултура`) на територията на една държава още не прави обществото й мултикултурно. В този материал се прави опит да се обоснове разликата между `мултикултурна територия` и ` мултикултурно общество`. Общото е, че и в единия, и в другия случай нямаме `моно-`. Функционалният признак, който разграничава мултикултурната територия от мултикултурното общество, е наличието или отсъствието на взаимодействие между различията. Ако те, съществувайки върху една територия, си остават интровертни, или островно затворени, ние имаме една мултикултурна територия. Тя ще прерасне в мултикултурно общество, когато тези различия влязат във взаимодействие.

mestangraf2

    Трансформацията на мултикултурната територия в мултикултурно общество е основният признак за функциониращо демократично гражданско общество. Разгърнатият в България етнически модел има за цел постигане на функционален интегритет на българското общество. Успешното му реализиране отговаря на въпроса защо България се оказа първата страна на Балканския полуостров, бивш член на социалистическия лагер, която стана член на Европейския съюз. Неслучайно принципът на функциониращо демократично гражданско общество е формализиран като основен политически критерий, покриването на който е задължително условие за приемането на дадена страна в европейски и трансконтинентални структури – Съвета на Европа, Европейския съюз, НАТО и пр. Показателен е и фактът, че този политически критерий стои не само преди, но и по-високо от останалите, в това число и икономическите. Без да се навлиза в нарочен анализ, трябва да се обърне внимание, че той неизбежно се свързва, разбира се, с върховенството на закона. Процесът на превръщането на съсъществуващите различия в мултикултура, на статиката на идентичностите – във функционално взаимодействие може да се препятства от:

      първо, недостатъчен интегративен потенциал в мнозинството;
      второ, недостатъчен интегративен потенциал в малцинствата.

    За интеграцията са необходими и двете посоки. Ако отсъствието на първата посока задава матрицата на асимилаторските политики, то отсъствието на втората посока създава условия за сепаратизъм. Този въпрос стои доста по-сложно в общества, при които са налице формалните признаци на демокрацията (многопартийна система, разделение на властите и пр.), без да са постигнали обаче своя интегритет, разбиран като баланс и взаимодействие на различията. Нерядко статичното съсъществуване на различията има за своя политическа проява наличието на етнически партии. Тяхното съществуване само по себе си е експликация на разделителни линии. При такава експликация етничното и конфесионалното заместват общополитичното. Внимателният анализ на интегративния потенциал показва, че той е много по-силно изразен у представителите на малцинствата, докато при мнозинството стойностите му са подчертано по-ниски.

    Асимилацията е посегателство над човешките ценности, които профилират  идентичността на личността. Животът е даденост, която не може да се притежава по силата на нечии вмешателства за подмяна на емблематизирането на човека по произход, а не по гражданската му проективност в територията на държавата. Когато това емблематизиране не е бариера за социализацията, и в двете посоки обаче, тогава се актуализира контрапунктът на асимилацията – интегритетът. Отсъствието му се евфемизира политически в сепариране, при което се валидизира гражданската капсула. Интровертността по етнически параметри не води до създаване на мултикултурно общество. Етническата интровертност придава на държавата характер на мултикултурна територия, без обаче да я осигурява с диалога, който превръща населението в гражданско общество. На мултикултурната държавна територия ценностната делимитация всъщност е политическа дисимилация, или неоасимилация. Илюстрация за политическа дисимилация са етническите партии, каквито са налице предимно около нас.*

    В случай, че процесите не са се „осигурили” с партиен „екстракт”, малцинствата са представени квотно. Феноменът „квота” е псевдодемократичен маркер за дисимилация по етнически признак сред населението на държавата.
    Ако етническата партия е своеобразна подмяна на демокрацията с евфемистичния й аналог на политическо равнище, то „квотата” е форма на статичен интегритет.

* Етнически партии са характерни не само за балканските държави.
 

    И „квотата”, и „етническата партия” са феномени на привнесената дисимилация по произход. Това е делимитация на гражданите в условия на демокрация, което е причина да не се изгражда мултикултурното общество, а да се признава мултикултурната територия (ерзацдемокрация).

    Само че съхранената идентичност не се синонимизира с капсулирана идентичност (статичен интегритет, нефункциониращ). Контрапунктът на статичния интегритет е функционалният, при който идентичността се съхранява чрез континуум на ценностите, независимо от именни, верски и езиково изконните им измерения, и е налице пълноценна социализация на гражданина. Континуумът на идентичностите е дълбинният им диалог, осигурен със социални проекции и без политически делимитации. Дълбинният диалог на ценностите в мултикултурното общество се доказва в политическата и социалната равнопоставеност на гражданите без актуализиране по оста мнозинство – малцинство. Актуалитетът е строго и единствено личностен – име, вяра, изконен (майчин) език. Интеграцията на етническите феномени е култура на ценностния обмен, на ценностния превод. При тази култура няма доминанта на връзката; има доминанта на отношението чрез  „с” и „при”, а не „до”, нито „след”. Редът не е общност. Множествеността не разпознава подредба или броене. Когато държавата и обществото четат етническия произход като множественост на етноси, а не като броимост; когато политиката и социумът настроят рецепцията не за да отделят един от друг гражданите, а да ги съвместяват в множествена равностойност, тогава интегритетът на ценностите представя мултикултура, при която няма йерархия или субординация, а само линеарност в проспекция.

    Отсъствието на квоти по етнически произход във властите и липсата на партия на един или друг етнос у нас са сигурно доказателство за ръста на демокрацията в страната. От друга страна, неналичието на тези феномени на дисимилацията доказват неетническия характер на ДПС, първо; демократическата й зрялост, второ; действен интерценностен диалог, трето. Независими от много и малко са името, вярата и изконният (майчиният) език. Ценностите не се мерят с количествени параметри, което прави уязвимо йерархизирането им. Тяхната стойност е константа, аксиома и винаги е уникална. Това е важно обстоятелство, съгласно което са недопустими и недемократични (в смисъл на противоестествени и алогични) елементите, проявите на етнизиране на политическите субекти, на политическите идентичности. Етническият произход е дълбинност на човека, негова иманентност. Политиката и партиите са „дълбинност” на държавата, доколкото представят идеологическата същност на геополитическото й пространство и поведение. Няма обяснение и обосновка подмяната на общото с частното и на множествеността с единичността като параметри. Своеволието с категории и параметри е недопустимо, защото просто унищожава философията. И понеже не се брои цената на човека, не се поддава на броене и цената на гражданина. Тя е една и съща винаги. От тази гледна точка няма как да се приеме вариантът `етнонация`. Какъвто и който и колкото и да е етноелементът, той винаги е с аксиоматична, единична себестойност. Затова няма как някой от възможните да се прибави като квалификант на геополитическата категория `нация`. Етнос и нация не са разположени по хоризонтала на равностойност (или равноредовост)  на категориите, за да се поддават на синтагматичен контакт или пък едното да определя другото. Нацията не може да има за етимон етнос, който и да е той и в каквато и броимост да съучаства. Нацията е надредно позиционирана категория в сравнение с етноса. Нацията е категориалният аналог на населението на държавата и този аналог няма как да се квалифицира със съставна част от населението, с негов компонент. Първо, квалификацията може да се разполага в един ред и по-нагоре, но не с нещо по-частно, съставящо или по-долу позиционирано. Ако следва да се търси етимон на нацията, то това може да бъде само името на държавата.

    Не е правдоподобно да говорим за етнонация. Правдоподобно е да се приема, че нацията е една и единна категория, защото аналогът е населението като множествена и събирателна семантика. Населението е единица параметър на държавата, от което следва, че и нацията е единична, но динамична величина, която съдържа фенотипа на култура на държавата в най-общ план. Затова квалификантът на нацията е единствено и само притежателното прилагателно, образувано от името на държавата. Всякакви други опити за производност или търсене на етимон другаде, в друга посока, са не просто неправилни, те са недиалектични, от гледна точка на философията и на логиката, което придава противоречивост на образуването `етнонация`. Това е еклектика на категории, която издава единствено и категорично преднамереност или некомпетентност. Що се отнася до `еднонационалност`, то тук е налице тавтология (по-горе се представи опит за категоризиране).

      Въпреки всичко Европа и в частност България трябва да решат въпроса с категориалното натоварване на `нация`. Концепцията за политическата нация не следва да остава като теоретичен конструкт, а трябва да придобие социална прагматика. Европа търси същността на категорията `нация` при релевантен втори член в опозицията `нация` - `етнос`. Европа търси баланса в тази корелация. Той може да бъде постигнат само с актуализирана концепция за толерантността. Защото решаването на този въпрос е абсолютно непреодолимо условие Европа да успее да разработи обща стратегия за развитието си, с която да участва пълноценно в глобалната конкуренция. (Това е цената на интегритета й в геополитически ракурс.)

    Междуетническите отношения са своеобразна действена генеалогия на предопределените с множествеността си общества в съвременния свят. Предвид на това е неправомерно както идеализирането, така и демонизирането им. Същността на тези отношения се представя в различието, без то да се категоризира като проблем. Подходът към различието е индикация за прогресивността на обществото. Ако той се основава на силата, насочена към заличаване (геноцид, физическо изтребление, асимилация), отпратката е ретро и стига до тоталитаризъм. Когато се търси конструктивната проекция, разбирана като интегритет, социумът е обърнат към проспекцията като вектор на демокрацията. Принципът на обществения прочит в този случай е толерантността, която гради поликултурата на иначе множествените откъм генетическа детерминираност общества. По този начин се постига съполагането на идентичности по хоризонтала, всяка от които си има своя измеримост по вертикала на прогреса на човечеството. Пространственият континуум на идентичностите е успоредяване на ценности, а не изместване или подмяна на едни с други. Паралелизмът във всяко от измеренията гарантира дифузността на коя и да е ценност и освен свободата на проявленията й, и развитието й. Социалната прагматика не чете поотделно човешките ценности и няма отделен филтър за тяхната поведенческа измеримост. Феномените на обществото в цивилизационния му срез – образование, религиозни институти, културни и научни дефилета, разчитат с единен код човешкия интелект и душевността. Следователно феномените на обществото интегрират интимната детерминираност, без да я унищожават. Детерминираният интимитет не може да бъде въвличан в противопоставителни оси, тъй като противопоставянето означава враждебност, която е с деструктивна посока, чието финализиране е зануляването, унищожаването, социалната негация. Което и да е от последните е все посегателство върху човека, чиято гражданска аналогия е аутсайдерството.

    Геополитическите валенции на цивилизацията не допускат делимитацията на човешкия фактор. Обратно – XXI век утвърждава като формула на съвременното общество интерсубектността с всичките й социални валенции, които задават общото ценностно поле. Диалектиката на модерното общество се разполага между `своето` и `чуждото` като интерференция на феномени – интимни, социални, политически. На тази основа се гради един модерен човешки дискурс, в който движението е свобода както с интровертна, така и с екстравертна проективност. Териториите в XXI-я век са карти на съответните държавни географии, а не паспорт на личността, още по-малко на нейната човешка сакралност. В най-голяма степен това важи за политиката като феномен на модерната държавност. Светът пише своята глобална биография, като гради оси на политически мегаструктури и мегаформирования въз основа на диалога и кооперативността. Прототипът на тези иновативни политически концепти естествено са вътредържавни, първо, и са аналог на социалния континуум на човешката сакралност, второ.

ask