Свобода

„Който не обича свободата заради самата нея, е обречен на робство”

Изречението на Алексис дьо Токвил от 1856 г. описва най-нагледно кредото на либерализма.

В свобода живее този, който може да действа неограничаван от пречките, които други му поставят. Но такава свобода е морално защитима и има смисъл само тогава, когато не е издигната до абсолютен принцип. Поради това за либерала свободата свършва точно там, където тя чрез сила и принуда започва да ограничава свободата на другите. Следователно необходима е точна дефиниция на онази сфера на свобода, която се полага на всеки един поотделно. Тук въпросът за границите на свободата се свързва с въпроса за правото на собственост. Свободата е легитимна само в областта, с която можем да се разпореждаме законосъобразно. От това произтича общата повеля да не се разпореждаме с други лица, освен ако правото за разпореждане не ни е дадено доброволно. Свободата произтича от собствеността – това е установил още през 1690 година английският философ и духовен баща на либерализма Джон Лок в своя труд „Два трактата за управлението на държавата” (Two Treatises on Government). Това няма нищо общо със собственическата политика на интереси („possessive individualism“), както смятат някои критици. В много по-голяма степен става въпрос за дефиниране на личностната сфера. Собствеността, както смята Лок, на първо място представлява собствеността на всеки отделен човек. В модерната американска езикова практика за това се използва хубавото понятие „self-ownership“.

За съжаление човечеството е още далеч от осъществяването на либералния идеал за свободата. Независимо, че има голям напредък, продължават да съществуват насилнически държавни режими, които убиват, нараняват, затварят, отвличат хора или господстват над тях.

Няма ли прекалено много претексти за ограничаването на свободата? Не се ли чувстват много хора често така застрашени от „другостта” на други хора, че да пожелаят да се разграничат от нея със сила? Не са ли много хора на мнение, че само с държавна принуда могат да се оправят истинските или измислените социални неблагополучия? Не смятат ли много хора, че е законно с насилие да предпазват други хора, които сами определят действията си, (напр. чрез употреба на наркотици)? И не изпитват ли много хора желание да принуждават други към щастие?

„Никой не може да ме принуди да бъда щастлив по неговия начин (както той си представя  доброто за другите хора), а всеки един има право да търси щастие по пътя, който на него самия му се струва добър, стига само да не нарушава свободата на други, които се стремят към същата цел, която по силата на един възможен общ закон може да съществува съвместно със свободата на всеки един (т. е. с правото на другия).

Имануел Кант (1794 г.)

Известно е, че да бъдеш срещу свободата – дори и когато резултатите от такива ограничения на свободата в морално, социално и икономическо отношение са унищожителни и в крайна сметка често непредвидими – е много удобно и удовлетворява прастари инстинкти. И тъкмо защото либералната идея за свобода поставя толкова строги морални изисквания, никой не се учудва, че винаги се намират „добронамерени” хора, които биха искали да приложат по-меки критерии. По тази причина понятието за свободата непрекъснато и с удоволствие се "предефинира" и разводнява. Така често слушаме за "позитивни" политически свободи, например чрез разширяване на демократичното участие при вземане на съвместни решения. Или пък за "материални" (социални) свободи. Тъй като в повечето случаи те произволно разширяват силовите позиции над чужди лица и собственост, те се намират в сериозен конфликт с либералното схващане за свобода. Привържениците на една подобна разводнена концепция за свободата разделят свободата често и с удоволствие на "добра" свобода (например свободата на мнение) и "лоша" свобода (предимно икономическата свобода). За либералите обаче свободата е неделима.

"Икономическата свобода няма сигурност без политическа свобода, а политическата свобода намира своята сигурност само в икономическата свобода."

Ойген Рихтер (1894 г.)

От това следва, че свободата включва икономическата свобода, без която останалите свободи често съвсем не биха могли да съществуват.

Това не означава, че на привърженика на свободата му е безразлично добруването на другите хора. Солидарността и свободата не се изключват взаимно. Нещо повече – не може да има истинска солидарност без свобода. За либералите незаконни са не стремежът към благоденствие и материално щастие, а използването на сила, грабеж и принуда за постигането на този стремеж. И обратно: чрез свободата се отстраняват пречките, които стоят на пътя към постигане на благосъстояние. Във всички времена тези пречки са били главната причина за масова нищета и беди. Едва нарастването на икономическата свобода от ХІХ век насам направи възможно истинското благоденствие на хората. Голямата историческа заслуга на либерализма се състои в победата над глада. Там, където господства свобода, хората имат по-големи очаквания за живота и по-висок жизнен стандарт в сравнение с там, където цари липса на свобода.

Нещо повече: Без свобода не могат да съществуват не само икономическият, но и културният и духовният прогрес. Възможността за свободна обмяна и свободна конкуренция на идеи извежда напред творческата и самоуверена личност, която е двигател на науката и изкуствата.

Въпреки гигантския напредък на човечеството, в реалния свят свободата представлява (все още) една нереализирана утопия. Тя е единствената утопия, която не подчинява човека на една обществена визия, а като индивид го поставя в центъра на всички обществени стремежи.

Литература:

Исая Берлин: Свобода. Четири опита, Франкфурт/М. (Фишер-ТБ) 2001.

Този сборник есета съдържа между другото немския превод на доклада "Две концепции за свободата" (1958), в който се противопоставят понятията "положителна" и "отрицателна" свобода.

Харди Буйон: Свобода, либерализъм и държава на благоденствието, Баден-Баден (Номос) 1997.

Тази книга показва как либералният ред бива подкопаван постепенно от едно неточно разбиране за свободата и подпомага читателя чрез ясни дефиниции.

Детмар Дьоринг: Свобода – какво представлява тя и докъде трябва да стига,

В: Либерална библиотека, кн. 1, март 2001, стр.11.

Джон Стюарт Мил: За свободата, Щутгарт (Реклам) 1974.

Издадената през 1859 г. велика класическа творба върху основните теории за свободата, която всеки трябва да е прочел.