Перманентната реформа или двадесет години стигат!

Безспорно е, че такъв резултат не отговаря на каквито и да са очаквания, произтичащи от смяната на властта. Може би с изключение на реваншизма на някои непоправими комунисти. Но ето, че имено те ще се окажат прави. „Хак, да ви е сега!” – тържествуват те из язовините си.

А двадесет години вече стигат на първо място за сериозна равносметка. Достатъчно е да се види какво става с Германия и Япония след Втората световна война за това време. Голямото общо усещане у всички, дори у най-ентусиазираните поддръжници на реформата е за една голяма грешка. Дали тази грешка е резултат на пресмятането? Или грешка в условието на задачата? Май вече няма значение. Царят разочарование, апатия и социален фатализъм. Чака се само един нов Зола.

Обикновено, дълго преди такива кръгли годишнини, хроникьорите и философите на времето нетърпеливо започват да трупат текстове и изобилно да ретушират даденото събитие, надпреварвайки се в остроумие. А тази година Десети ноември мина някак си незабелязано. Малко хора си направиха труда да го отбележат.  И това, което все пак се появи, стана някак си вяло, дежурно, от немай къде, с убеждението, че повечето читатели ще прескочат такива заглавия. И което се написа беше по-скоро тъжен помен. Само това предаване по БТВ ни поразнообрази с интересния си поглед. Знаехме си, че сме най-зле в сравнение с другите, но ни изненада това, че сме по-зле и от себе си.

И така  , историята си подрежда нещата, както и където трябва. Струва ни се обаче, че при възпоменанията на станалото, се пропуска една важна тема. Със споменаването й и аз искам да сложа своето букетче върху могилката. Тя е за подбудите, респективно основанията на започналата промяна през вече далечната 1989 година. Наговори се и изписа много как стана, кога стана, кой го направи и т.н. Не се питаме само май защо стана. Е, това е много ясно!, ще каже сигурно всеки. Дали това е така наистина?

Всяка промяна става, поради преценката, че нещо в статуквото не е наред. Ето защо, мисля, че ако съумеем да си отговорим какво в статуквото преди Десети не беше наред за едно достатъчно голямо мнозинство от хора, може би ще разберем и защо обществото не само не успя да го промени, но и се провали в някаква степен. Защо все пак падна стената? И на къде тръгнахме? Дали това бяха колите, парите и въобще материалното благополучие? Може би, ако се осъзнае, че грешката се дължи на изместване на тези именно причини от други, т.е. извършването на една подмяна на необходимата реформа с някаква друга не толкова необходима.

С риск да предизвикам несъгласие, ще споделя, че смятам, че главните основания за започването на промяната, за нуждата от нея, нямат материален характер. Водещо в отприщената енергия на хората бяха твърде дълго подтисканите чуства на несправедливост, унижение и робска злоупотреба с подавляващата част от източноевропейските нации, включително и нашата. Самозабравили се диктатори мачкаха страните си в нелепо, чудовищно и омерзително идолопоклонство, в което и самите те видимо не вярваха. Чувството за неадекватност, за липса на разум и морал всъщност кумулираха тази енергия, която впоследствие беше невъзможно да се спре, поне в някои от посткомунистическите страни. И така, всички основни двигатели на промяната – мотивите за бягството от страха и обидата, за жаждата за достоен и справедлив живот, за нуждата от свобода, за възмездие на виновните и пр., са в основата си ирационални и метафизични. Те именно не получиха своето развитие и разрешение по време на т. нар. реформа. Аз бих обобщил това с израза – неразрешеният морален въпрос на промяната.

Като цяло идеологията на тази промяна остава не съвсем ясна поради редица причини. Някои са общи за всички комунистически страни и това са почти пълното отсъствие на алтернативни мнения, липсата на нормален критичен дебат, който да подготви философски промяната в тези общества. Такъв дебат се развиваше физически предимно извън тях, по един „неофициален” начин, което освен труднодостъпен, го правеше недостатъчно авторитетен за мнозинството. Това обстоятелство в България се усложняваше и от факта, че нашето крехко вътрешно дисиденство не можа да се издигне на достатъчно високо критично ниво. То остана някак си в сянката на по-нискомащабни, по-благовидни и поради това по-безопасни предлози за критика като екологичните проблеми и правата на турското малцинство. Сякаш всичко останало беше наред. За постигане на очакваните цели се използвяше една прекалено заобиколна тактика. Вражият град изглеждаше толкова недостъпен, че като че ли само с обходни маневри и заблуждаващи движения другомислещите можеха да се прокраднат през някой недобре охраняван процеп. Редно е да се отбележи, че сами по себе си почти всички изявени представители на другомислието у нас принадлежаха на облагодетелствани от комунизма среди, което допълнително смекчаваше нужното ниво на радикализъм. Те самите не бяха наясно, според нас, докъде трябваше да стигнат евентуалните реформи. Всичко това, разбира се, принизи смисъла на промяната и предизвиква объркване и до ден днешен.

Може би единствено хубаво нещо, което се случи, е, че мнозина вече изпитват срам от това, което стана, като така бавно и полека започват да осъзнават социалната действителност като резултат до голяма степен и от собственото си поведение.

Какво се случи?

Плахото и нерешително начало, определено в голяма степен от своята неочакваност, даде облика и на целия преход. Още първата крачка, осмисляща метафизиката на промяната – равносметката и възмездието  – не беше направена. Вместо офанзива, дисидентската опозиция бързо зае някакъв свой окопен Еледжик, сякаш не разбра защо се е хванала за пушките. Но за тези епизоди вече достатъчно се изприказва и написа. По съществено ни се струва, че в крайна сметка реформата не можа да излъчи реформатори, т.е. хора, които да наложат една обоснована, категорична и бързо осъществима програма, която да изразява тренсцендентния импулс и зад която да застане голямото мнозинство. Не, разбира се, Робеспиер и Марат, но такива, които поне да отличават отговорността за целите от отговорността за средствата за тяхното постигане. Такива се брояха на пръсти и гласовете им потънаха в навалицата. И това е, разбира се, според един сценарий, който е комплимент за народа. Този сценарий приема, че в обществото, макар и в някакъв безформен, неорганизиран и неправилно насочен, но достатъчно мощен вид съществуваше истинска воля за промяна. Защото има и едно друго, не толкова благовидно подозрение, че българската „държавотворност”, по израза на някои историци, остана нещо като чепката с грозде за лисицата на Езоп. Някак си бързо и масово се понесе злобното съгласие, че „политиката е мръсна работа”, че „и тия са като ония”, че работата е „Стани Да Седна”. Дали народът беше толкова прозорлив или с тези мантри вкара зорлем опозицията в тази посредственост? От друга страна хората се умориха от разточителните ексцеси на бодряшка политическа енергия. Безплодните напъни за по-пряк път до целта разколебаваха и демотивираха очакванията за един естествен в съзнанието им бърз и радикален резултат. Подготвени предварително за промяната, комунистите и бързо ориентиращата се алчност, успяха в суматохата хладнокръвно да овладеят положението. С икономичните и ефикасни действия на поставения до стената те бързо използваха всяка пукнатина в разпиляната опълченска тактика на бавно оформящото се общество. Моралните и метафизични основания на промяната бяха изоставени и по един примитивен и опортюнистически начин бяха заменени с парвенюшки материализъм. Стигна се дотам, че лидери на реформата започнаха да пропагандират, че за да победим комунистите трябва да действаме като тях.  Че проблемите на страната са единствено икономически! С това те й туриха кръста, такава, каквато беше възможна и необходима на страната и хукнаха в новото политическо състезание кой може да заграби повече власт и пари. И така, целият смисъл на промяната, мечтите на няколко поколения бяха погребани в морето от посредственост, лакомия и жажда за власт. В крайна сметка се оказа, че посткомунизмът в България не е непременно некомунизъм и демокрация.

Нерешаването на основния въпрос на реформата, а именно моралния въпрос, който да осмисли възникването на едно ново общество и усилията за промяна, по необходимост вкара политическата върхушка в традиционния ритъм на дебелашкото фокустничество на балканската политика. И ако за бившите комунисти то е оправдано донякъде, поради животоспасяващия си за тях характер, за претендиращите за автентичност реформатори, това си беше едно долнопробно предателство на освободения роб, който си остава роб по душа. И така се завъртя спиралата на перманентната реформа. Всяко ново правителство се бореше и продължава да се бори преди всичко и най-вече с тежкото наследство на предишното. Всяко започва от някакава политическа нула по Фаренхайт, за да си обезпечи възможно най-слаба съпротива и да покаже какъвто си поиска политически растеж. Лишена от яснота по отношение на предмета си, реформата се оказа нещо напълно неопределено и от гледна точка на времето. Подобно на перманентната революция на болшевиките и българската реформа придоби вечни измерения. Тя стана ценност сама по себе си. Заиздига се като китайска стена срещу илюзорните варвари на Кавафис на невидимата граница на цивилизацията. Преди дни и новият министър председател обяви на свой ред, че истинската промяна започва сега. Айде, да ни е хаирлия! Поредният юнак ще дебне ламята с народни пари.

Това преливане от пусто в празно доведе до критичен застой в политиката и икономиката.

Тежката, дано не и непоправима, вреда в политическо отношение е липсата на ефективна и работеща демокрация. Т.е., дори и номинално поставената най-обща и предопределяща жизнеността и смисъла на всичко останало национална цел не е постигната. Причината е добре видима. Друго определение за демокрацията е представително управление. Именно това е, което все още липсва и не е никак ясно как и кога ще се появи – задоволително ниво на политическа представителност на обществото. Наистина, въведе се многопартийна система. Може би сме дори на едно от първите места в света по партии на глава от населението. Това обстоятелство обаче не работи само и е само функция на друг важен феномен. Партията е една от многото възможни платформи за формиране волята на избирателя. Но той – избирателят, гражданинът е действащото лице. Имаме си парламент, пълен с хора, които се наричат представители на това лице. Но това, което си нямаме е достатъчно осезаема и ефикасна връзка на  зависимост на тези представители от гражданина, когото претендират, че представляват. Ефикасна връзка на т. нар. „народни представители” съществува единствено между тях и техните партийни лидери. От своя страна избирателите виждат само партийните лидери, които обаче не са конкретния депутат, който би могъл да се хареса или не на избирателя. Те просто са различни хора. Депутатите са анонимни войни на партийния лидер. Избирателят няма психологически, информационен и политически капацитет да отъждествява в необходимата степен всеки депутат с лидера и по необходимост съсредоточава своето внимание на по-високо ниво на обобщение към политическото поведение на партията като цяло, олицетворена от лидера си. В крайна сметка неговият избор логично се ориентира на едно твърде високо ниво на абстрактност - на насоки, стратегии, очаквания в едно не съвсем обозримо бъдеще. В сянката на лидера депутатите  нямат никакво притеснение от избирателите, а последните не разполагат с ефикасни средства за контрол. Накратко – представителите не са функция на представляваните. Чрез редица способи за редукция на налягането – кранове, винтили, и байпаси  връзката между извора на властта и консуматора й е напълно загубена. Чрез примитивна избирателна система, която гаранитира преди всичко предвидимост в сраженията между партийните централи и ги предпазва от твърде големи издненади, политическата воля на избирателя се лута, пределно опосредствана, като в крайна сметка се размива и загубва възможността за концентрирано въздействие върху политическата действителност. В резултат, липсата на реално представително управление създава възможност за запазване на голямо количество свободен властнически ресурс в държавата, употребата на който играчите във властта значително по-лесно търгуват, встрани от конституционния източник на тази власт. Така се запазва висока степен на централизация на държавата, която държи здраво юздите в обществения живот и икономика. Големите икономически стратегии, например, се градят на това кой ще вземе властта, а не се правят от икономистите. Може би участието на повече играчи беше някакъв коректив, както мнозина се надяваха? Няколкото поредни коалиции доказаха, че и пред перспективата за липса на пълно мнозинство и в условията на коалиционно управление електоратът помирисва властта отдалече и си топи хляба само в парата на манджата. В крайна сметка страната е завладяна от шепа плутократи.

Така, съвсем естествено, кризата в представителността доведе до възможността от пълно обезсмисляне на представителните органи, начело с парламента. Това постижение ни демонстрира най-вече последното 41-о Обикновено Народно събрание. Физически то сигурно ще остане. И римските императори са държали векове без нужда сената, и комунистите също. Явно в политическия теътър има и определена садистична естетика, заради която се пазят класическите сюжети, но това ли трябваше да се случи след двадесет години демокрация!?! И да не обвиняваме сегашната власт. Тоя зелник не го е пекла тя.

В икономиката псевдо-демокрацията се изрази в небивала престъпна концентрация на материалните средства в ръцете на едно малцинство. При това огромната диспропорция не е резултат от свободна икономическа инициатива, а от упражняване на политическа власт и обикновено насилие. Ключови думи на прехода станаха „престъпна приватизация”, „мутризация” и въобще всички синоними на незаконно забогатяване. Затъналите в бедност и липса на опит маси припознават в тази пародия самия капитализъм и започват да се радикализират в една носталгия по тоталитаризма. И са прави – те не познават цивилизованата разновидност на тези икономически отношения и виждат в тях само животинската лакомия и пълното морално падение на новите български капиталисти. Без напора на моралните потребности, осъзнати като определящи стратегията на личния и обществен живот, общественият организъм попада под властта единствено на поривите на физиологическите си нужди. Всичко се свежда до пари, без оглед на това как са придобити. Капитализмът се схваща в гротескната му марксистка картина на бездушна машина за изтезание в името на принадената стойност. За Маркс важи именно това, че той добре вижда отношенията в икономиката, но не вижда човека. Забравя се, че продуктивните капиталистически отношения почиват в основата си най-вече на етичен кодекс с чисто религиозен произход, рамкиран от схващането на труда като продукт на трудолюбие, а не чиста жажда за печалба, търговският договор като доверие, уважение, самоуважение, чест и едва тогава право; солидарност и справедливост като правила на икономическо състезание. Но дори чистата прагматичност показва, че жизненоважно за съвременната пазарна икономика е едно значително по-равномерно разпределение на националното богатство, наличието на мощна средна класа, която не зависи от политическите ветрове. Това е демокрацията в икономиката. Тази свободна средна класа е генератор на морал и загриженост за страната като цяло, на мярка и чувство за метафизика в икономическата активност. А резултатът от примитивния нов български капитализъм е че обществото се раздели само на много богати и много бедни, които групи са и по дефиниция най-зависими от държавата и винаги действат за нейното екстремно засилване.

И така, липсата на естествена последователност и взаимозависимост на трансцендентни императиви се замества от една особена взискателност и прекомерни очаквания от позитивното право, което се явява нещо като техен синтетичен заместител. Остава неразбрано, че няма такава правна система, колкото и нормативно съвършена да е тя, която да не се поддържа от преобладаващ морален мотив за доброволното си спазване, а не от правната санкция. Няма ли една критична маса от хора, които да гледат на правото като на негови автори, нормативна система, която създават, отстояват и спазват доброволно за своя обща полза, няма право. Няма такава група от напълно безразлични хора, подчинени единствено на материалния интерес, които да живеят продуктивно единствено в резултат на правна принуда. А и какво правосъдие и справедливост ще въздава съдебна власт, съставена само от хора, загрижени за собствения си корем. Правото и икономиката работят само в общество, в което има един минимум етичен консенсус. Хората със своите есетствени човешки разбирания и нужди правят правото, а не обратното.

Държавата е като всеки друг механизъм, който извършва това, за което е конструиран. Той не може да се усъвършенства. Той може само да се амортизира и поврежда. Ето защо, както е изграден този механизъм в началото, такъв ще си остане и занапред. Единствено ще се проявяват дефектите. А и при най-добре сътворената държава се проявява повече или по-малко един основен дефект и това е естествената й експанзия. Ден след ден, неуморно, държавата търси пролуки и шупли в сферата, отредена на частното, за да прониква и завладява все повече позиции. Като нидерландска дига и най-демократичната политическа организация на обществото се нуждае от ежедневен преглед и запушване на течовете. Съвсем логично олигархичната държава, на която не пречи ефикасен демократичен контрол, върви много по решително и бързо по най-преките пътища за реализация на целите си. На нея са естествено враждебни всички алтернативни източници на авторитет и на възможна конкуренция. В резултат се запазва един държавно-правен модел, не особено различен от тоталитарния, който е в голяма степен готов да го възпроизведе. Той завива рязко към национализма, от който черпи основен политически ресурс. Така политическата класа започва да изобретява предимно пропагандни заместители на реалните проблеми. За този модел е характерен силен акцент върху държавата като самостойна ценност, в сърцевината на който е популизма със своята емблема - нацията във вид на препариран музеен експонат, чиято относителна тежест е по-скоро в историята, отколкото в настоящето. И както при комунизма се служеше на абстракции като светлото бъдеще, така днес се служи на славното минало. Миналото, така, както е видяно от официозната патриотична история, се превръща в проект за социална архитектура, който задава чертите на нацията и днес.

Накъде?

Накъде ще ни заведе този модел? Какво крие бъдещето? Свобода, справедливост, демокрация, щастие, мир, просперитет? Трудно е да се предскаже. Голямата обърканост, в която потънахме, ни налага сякаш да оставим отворен финал. Казаното за невъзможността държавата сама да са самооусъвършенства навежда повече на песимистични очаквания. Ако не знаем какво може да се случи може би ще е по-продуктивно да преценим какво заслужаваме да ни се случи, т.е., да излезем извън общите тези с абстрактното човечество и да видим каква шапка става за нашата глава, да си дадем сметка какво сме инвестирали в бъдещето. Защото добрите резултати в едно цяло общество не падат винаги от небето като перестройка в Русия. За това се работи, гради, за това се воюва, за това понякога за съжаление се мре. Какво инвестира българинът в този преход освен опортюнизъм, готованство и алчност? Не е ли единствено това, което ни остави Бай Ганю – жаждата за келепир?

При цялата тази обърканост, или по-скоро нежелание да се развиват песимистични перспективи за финал ми идват наум думите на един доказано луд владетел към неговия единствен неграмотен поданик: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.“

Мисля, че в тази велика по своята лудост фраза се състои голяма част от възможния отговор. Като всяко велико нещо и свободата се оказва не много широко разпространена и разбрана. Защото великите неща са за велики хора. На другите и Бойко Борисов им е много.