Доклад на председателя на ДПС - Д-р Ахмед Доган

От политическа гледна точка този доклад е много специфичен. Предметът на отчитане не е три-четири годишен период, каквато е традиционната практика, а осем годишна дейност. Защото два последователни мандата ДПС участваше в управлението на страната.

Освен тази формална причина за по обстоен анализ на последно­то десетилетие, има и още една времева рамка, която предразполага подобен подход. Изминаха двадесет години от Прехода към демо­крация и пазарна икономика, и 20 години от създаването на ДПС.

В най-новата ни история, историята на Прехода се отъждествява с историята на демокрацията. Но всички знаем, че Преходът е изми­натият път към демокрация, но все още не е самата демокрация.

В такива преходни времена политиката е живата връзка на ми­налото и бъдещето. Дори и когато политиката е пълно отрицание на миналото, тя също е функция на взаимната зависимост между историята и визията за бъдещето.

Историята на Прехода е история на реформите, които сме прави­ли в различните сфери на Държавата и Обществото, и ефекта, който се е получил от тях в днешното ни социално-политическо, икономи­ческо и ценностно битие.

С други думи, днешното ни социално-икономическо и духовно състояние е своеобразен жив синтез на целите, които сме имали, като Визия за промяна на тоталитарното статукво, средствата, които сме използвали, като политики и законодателни мерки, и резултатите, които сме получили в общата ни реформаторска дейност.

В крайна сметка, двадесет годишните резултати са и основание за обща оценка на Прехода: като успешен или неуспешен, нормален или ненормален: по тежест, продължителност, обща ефективност, морална цена и т.н.

И на всеки му е ясно, че такава обща оценка за Прехода постоянно витае в обществото: а тя е, че Преходът е бил твърде тежък и продължителен, за който обществото плати много висока цена. Без съмнение тази оценка е по адрес на целия политически елит на страната, който в продължение на двадесет години изграждаше политическия и икономическия фундамент на Демокрацията.

Разбира се, не е работа на един политик да прави самоцелен и дълбинен анализ на Прехода. Защото в политиката всичко е политика, и винаги съществува риск от ретроспективно изместване на събития и факти, съобразно частния политически интерес на анализатора.

Това, което е важно за една либерална политическа партия, като ДПС, е да си отговори на въпроса: А сега накъде?

В този привидно елементарен въпрос се фокусират не само всички неудачи на Прехода, но и най-актуалните проблеми от дневния ред на страната. И този въпрос не е само въпрос на ДПС, а е въпрос – во­пъл на Държавата и на голяма част от Обществото. Защото е свързан със завършването на един сравнително пълен цикъл в трансформацията на Обществото и Държавата, включително и с приемането ни в НАТО и ЕС, като част от този процес.

„А сега накъде?“ не е само упрек, а въпрос – обвинение на всичко политическо, което е свързано с Прехода.

Този въпрос е рефлекторна реакция на Обществото за това, че Демокрацията към днешна дата се оказа толкова уязвима, каквато беше през първите години на Прехода. Тъй като съдържанието и смисълът на този въпрос ясно показва политически дефицит на На­ционалната Визия за бъдещето, нека я превърнем в аналитична оп­тика и да се опитаме да направим обобщено политическо сканиране на целия Преход.

Това което бие на очи от тази гледна точка е шокиращо: с идеята за „нежна революция“ (на д-р Желев), „пътя към Европа“, политическия плурализъм, свободата на словото, артикулацията на темата за правата и свободите на човека, фиксирани в основните клаузи  на Новата конституция, в основни линии се провежда политическата реформа на Държавата и социално-икономическата структура на Обществото. И с това се изчерпва необходимостта от Национална Визия за развитие на страната.

С политическата реформа се задава и насоката на ценностния фундамент на Демокрацията, но за съжаление тя се ражда в хибри­ден и капсулиран вид, и с това като че ли приключва нейното развитие.

Заедно с реституцията и масовата приватизация (1995 г.) на те­рена се появява парадигмата на интереса, който подменя необходимите реформи за Демокрация с борба за власт между страните на двуполюсния модел, обобщени в дихотомията „комунизъм – антикомунизъм“.

В тази борба за власт всяка от страните работеше или за запаз­ване на отделни сегменти от статуквото, като социално-икономи­чески основи на партията си (в случая левицата), или се стремеше към създаване на нови икономически структури, пак със същата цел (основно СДС).

В този смисъл т. нар. Десен проект, като алтернатива на предишния режим имаше тактически цели и задачи, но нямаше средносрочни и дългосрочни цели за цялостната реформа на обществото. По време на целия преход България никога не е имала в истинския смисъл на думата десен проект с мотивиращата сила на политическа кауза, като стратегически модел за развитие на страната при новите евроатлантически условия. (Подчертавам, че частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията са само условие и средство, а не дългосрочна стратегическа цел.)

Същото се отнася и за левицата. В условията на прехода БСП не можа да продуцира социалистически проект за развитие на страна­та. Прочитът на различните й програми, от гледна точна на Наци­оналната Визия за развитие на страната, по-скоро показва стремеж към запазване на социално-икономическото статукво или забавяне на неговото формиране. В различен ракурс те повтарят едно и също: например как в условията на дивия капитализъм бедните стават още по-бедни, а богатите още по-заможни. И в тази връзка обикновено се предлагат облекчаващи социалната цена на прехода мероприятия. А митът за социалната държава неудачно се свързва за по-ефективна образност със скандинавския модел, а като негов контрапункт за­плашително се прокламира латиноамериканския модел като естест­вено развитие на посткомунистическия пазарен “модел” на България.

За да няма съмнения за ретроспективно изместване в полза на определена теза, искам да припомня на делегатите и гостите на на­ционалната конференция съществени индикатори на доминиращите социални нагласи от това време:

– в началния етап на Прехода се говореше за демокрация, но поня­тието „капитализъм“ беше все още политическо табу. Тази роля обикновено се вменяваше на „съветската перестройка“. Иманентната връзка на демокрацията с частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията, не само, че не се осъзнава и прие­ма, но има и сериозни реакции срещу тях. Разбиранията за Демо­крацията  се редуцират основно до свободни избори, падането на БКП от власт, политически плурализъм и свободата на словото.

Подобно стеснено разбиране на Демокрацията има и във връзка с основните права и свободи на човека и на малцинствата в страна­та: правата и свободите се свеждат до свобода на вероизповеданията, възстановяването имената на насилствено преименуваното турско малцинство в България, и с половин уста „признаване“ на репресира­ните от тоталитарния режим в страната. 

Но не само преобладаващата част на обществото не съзира в пра­вата и свободите на човека условия за демокрация. И самата десни­ца, в лицето на СДС, нямаше еднозначно разбиране по този въпрос, например  ДПС не бе допуснато до т. нар. „кръгла маса“. А офици­алното ни искане за включване в тогавашната структура на СДС бе отхвърлено с препоръка да се включим в една от партиите на СДС, които струва ми се бяха 16.

В този контекст е подходящо да се каже нещо за генезиса и разви­тието на „проекта ДПС“.

Идеята за ДПС се зароди заедно с т. нар. Възродителен процес като негова антитеза и претърпя различни метаморфози на „съпротивително движение без оръжие“ в годините преди падането на режима. Апогей на нелегалното съпротивително движение беше организирането на „майските събития 1989 г.“, което беше най-мащаб­но организираното антикомунистическо мероприятие в България, в следствие на което имаше 12 жертви, много арестувани и репреси­рани и над 360 хил. принудително прогонени в Р Турция. Безспорно е, че майските събития 1989 година ускориха падането на режима на 10 декември същата година. Две седмици след частичното амнистира­не на политически затворници на 22 ноември 1989 година, т. е. на 04 януари 1990 година ДПС беше политически факт.

Първоначално „проектът ДПС“ бе само във връзка с възстановя­ването на основните права и свободи на човека, свързани с етно-ре­лигиозната идентичност. И визията за ролята на ДПС приключваше с решаването на този проблем. В тази връзка дълго се дебатира и  въ­просът дали да останем като самостоятелен политически субект или да се влеем в една от либералните партии в дясно-центристкия спектър. Но животът, както винаги се оказа по-силен от нашите желания и предположения.

Много пъти съм си задавал въпроса: как щеше да протече прехо­дът към Демокрация и пазарна икономика, ако нямаше ДПС, или най-малкото ако още в самото начало на 90-те години бяхме се вклю­чили в СДС? И досега нямам еднозначен отговор на тези въпроси. Вероятно така ще бъде и след 20 години. Но съм сигурен в едно. Ако това беше станало, днес ДПС нямаше да провежда VII-та си Нацио­нална конференция като трета политическа сила по време на целия преход.

Сравнително трудните реституционни промени и начинът, по който се реализира закъснялата приватизация, създадоха условия за несигурност и несправедливост в Обществото.

Особено е важно да се отбележи, че приватизацията на публич­ния сектор, независимо как тя се осъществи, като масова и бонове (чрез прословутите РМД-та 1995 г.), или като касово-пазарна (след 1997 г.) целеше създаването на партийни фирми и по същество се реализира като партийна приватизация. Приватизацията беше по­скоро процес на финансово-икономическо окопаване и нямаше нищо общо с навременна и ефективна реформа за създаване на ико­номическа база за развитие на демократичния процес в страната. А родната медия, която вече усещаше бъдещата си роля на четвър­та власт в новата социално-политическа структура на обществото, само между другото фиксира темата, че приватизацията е легитим­на кражба на труда на две поколения български граждани и въпро­сът приключи. Тъкмо затова първите 10 години от прехода страната беше в положение „разкрачен стоеж“ в икономическо и ценностно отношение.

Разбира се в самата си същност Преходът е трансформация на една социално-икономически система в друга, и задължително предпола­га обективна неопределеност за известен период от време на ико­номически принципи и духовни ценности. Когато обреченото старо все още работи, а новото трудно и боязливо прохожда, обективно се създава мътно политическо време. А мътната вода по дефиниция не работи  в полза на обществения интерес. Тя създава ситуация на екзистенциална безизходност, правна безпомощност и битова тре­вожност. Обществото застава на ръба на деморализацията и това се превръща в негово естествено състояние. А липсата на Визия за бъдещето допълнително внушава безизходност и липса на друга ал­тернатива на дадено социално състояние.

Създава се трайно впечатление, че всичко е възможно, защото всички са маскари и крадци от общата трапеза. В такава крайно из­острена социална чувствителност водеща нагласа на обществените очаквания се очертава търсенето на възмездие и възстановяването на чувството за справедливост. Дори напук и въпреки върховенството на закона.

Като добавим към казаното и това, двуполюсният модел, вмес­то да продуцира различни алтернативи на Визията за бъдещето на страната, постоянно възпроизвеждаше „образа на врага“ с осно­вен акцент „кой-кого“, ще придобием поне елементарна представа за движещите сили на българския преход.

Нещо повече. В условията на двуполюсния модел противопоставя­нето на „комунизъм-антикомунизъм“ първите десетина години без­пардонно изместваше Националната Визия за развитие на страна­та. Дори и идеите за НАТО и ЕС, в крайна сметка, се реализираха на тази плоскост. И най-интересно е, че десетина години по-късно , т. е. към днешна дата и двете страни на двуполюсния модел по различен начин конституират образа на врага в лицето на ДПС.

 Впрочем разиграването на етническата карта винаги е било един от основните политически козове по време на целия преходен етап. Но преди включването ни в ЕС и НАТО етническата карта беше за­воалирана и туширана поради голямата заслуга на ДПС за мирния преход и националното капитализиране на българския етнически модел за пред НАТО и ЕС.

След като страната ни се почувства по-сигурна в системата на НАТО, а впоследствие и на ЕС, национализмът експлоадира и започна да се проявява в най-уродливата си форма на ненавист и омраза към всичко, което е свързано с ДПС.

Дълго време двуполюсният модел беше политическата емблема на прехода. Вероятно изследователите на българския Преход ще успеят да го реконструират като генезис и развитие.

От гледна точка на реално опредметените политики по време на прехода, двуполюсният модел е кабинетно конструиран и зададен в политическото пространство, като политически сценарий за оцеля­ване на левицата. Дали е била политическа сделка или не, оставям да се обясни от анализатори и историци. Но във всички случаи исто­рическият подход към този политически феномен трябва да отгово­ри на един важен въпрос: защо новоизлюпените политици на пре­хода се фиксираха в персонификацията, а не в самата политическа структура на публичните институции, която по дефиниция е реални­ят носител на статуквото?!

В условията на двуполюсен модел и свързаното с него политиче­ското махало, ДПС беше непредвиден персонаж и затова излишен политически субект в сценария. Защото в ролята си на политически балансьор имаше възпиращо действие за разгръщане на различните конфронтационни модели на политическо поведение.

Но въпреки това ДПС е субект на отговорност, като политически балансьор. Политическата вина на ДПС е, че беше се полузатворило в своята либерална ценностна система и предимно съдействаше или наблюдаваше, без да бъде достатъчно активно, за да поеме по­литическа отговорност за изхода на битката между „моделът Жан“ (на левицата) (1994-97) и „моделът Иван“ на десницата (1997-2001), които още тогава сполучливо бяха определени като две лица на едно и също явление: „Вся власт советом“! И така стана: „случаят  Жан“ се повтори в „модела Иван“, който вместо по-голяма свобода ни сервира възстановена форма на командно-административната технология на партиите и Държавата.

Точно тогава започна подмяната. Вместо национална Визия зара­боти фабриката за популизъм. Така популизмът подмени Визията за бъдещето. Вместо Визия- квазимодели!

В политическия контекст на това крайно обръщане на политиче­ското махало, закъснялата и партийно изкривена приватизация се отрази пагубно на оформянето и развитието на вътрешния пазар, и най-вече на пазарната регулация на производството и търговията на стоки и услуги. Сивият сектор се настани трайно в него и продължително време обезсърчаваше предприемачеството и външния инвестиционен интерес към България. Събираемостта на данъци, такси и акцизи и разчетите на приходната част на Републиканския бюджет дълго време почиваха върху крайно идеализирани прогнози за реалната икономика, защото двойното счетоводство в нея се пре­върна в ежедневна практика.

Десет години след началото на прехода, над 90% от производстве­ната база на страната беше на 35-40 години и нямаше как да устои на агресивната конкуренция на чуждестранните фирми. А протекционната политика се изключваше от новите правила на отворената пазарна икономика. Днес израза „купувайте само българско“,  звучи малко наивно, но тогава звучеше като вик за помощ на новопоявилия се български предприемач, който с патриотична нагласа искаше да спаси българската икономика.

В такава ситуация на очакване на стратегически външни инвес­титори се появи царя Симеон Сакскобургготски.

Големият въпрос за националната сигурност на страната беше свързан с подготовката и включването на България в системата за ко­лективна сигурност на НАТО. Но отношението на обществото към този жизнено важен проблем на Държавата нямаше еднозначен смисъл и търпеше големи колебания на приливи и отливи. Напри­мер по време на кризата в Косово одобрението на водената политика от страна на обществото беше само около 30%.

Въпреки това, за част от дясно-центристкия политически спек­тър за определено време идеята за НАТО изпълняваше функцията на национална Визия за бъдещето. Идеята за НАТО, освен национална сигурност, означаваше и престижно приобщаване към евроат­лантическата общност, и пряко или косвено потвърждаваше нагласа­та за Външния спасител на страната...

Уважаеми гости и делегати на VII-та Национална конференция,

Един от най-щекотливите въпроси на прехода е този за 10 годиш­ния подготвителен период за включването ни в ЕС (1997 – 2007). За разлика от идеята за НАТО, идеята за евроинтеграция се възпри­емаше от по-голямата част от обществото, и то почти еднозначно: като поток от капитали, огромни инвестиции и големи възмож­ности. И то – автоматично, като нещо, което ни се полага, като пряко следствие от самото ни членство в ЕС: заплати, пенсии, висок стан­дарт и т.н.

Високите очаквания към всичко, което е свързано с „европейско­то“ бяха толкова силни, че „етикети“ или прилагателни, свързани с „демокрацията“ и „демократичното“, вече се възприемаха за изтъркани и безсъдържателни. И обяснението на това явление също е свързано с липсата на национална Визия за бъдещето на страната. Явно или неявно до самото ни включване в ЕС (2007) европейската идея изпълняваше ролята на Визия за бъдеще.

Впрочем, идеята за ЕС в контекста на националната история е не­обходимият спасителен изход за страната, като възможност за уско­рено догонващо развитие по всички направления.

С включването на царя в реалната политика на прехода тези свръхочаквания намериха в лицето на Негово величество своя ана­лог като политическия субект – месия, който може да ги покрие не в бъдеще неопределено време, а тук и сега и само за 800 дена.

Безспорно е, че в лицето на царя обществото съзираше не само общата география и културна генеалогия с Европа, но и генетичната си връзка с европейската история и европейската идентичност.

Въздействието му върху голяма част от обществото беше толкова силно, че той беше „натоварен“ да бъде носител на идеята за НАТО и на евроидеята, и на всичко, което е свързано с реалното битие на страната в сегашно и бъдеще време. Разбира се, оттук започнаха и проблемите в управлението НДСВ-ДПС.

Обективно погледнато кабинетът Симеон Сакскобургготски на­прави каквото можа. Разбира се, очакванията на обществото бяха едва ли не да заживеем с параметрите поне на средноевропейския стандарт. Но тези очаквания  бяха нереалистични, дори бяха и деструктивни за развитието на гражданското общество и Държа­вата. Но това, което е постигнато е респектиращо, от гледна точка на стартовата база на правителството през 2001:

Първо- Управлението на НДСВ-ДПС (2001 – 2005) започна с де­актуализиране и елиминиране на двуполюсния модел и свързаният с него конфронтационен  модел на политическо поведение в обще­ството.

Завареното положение на основните нагласи в политическата общност бяха по необходимост свързани с принципа „Разделяй, противопоставяй и владей“. Политическият стил на царя зададе друг модел на политическо мислене и поведение, а именно: „балансирай, обединявай и управлявай“. И по същество този нов политически стил в България беше реално начало за либерализиране на основ­ните правила за правене на политика в целия политически живот на страната.

Второ-  На политическия пазар се появи нов и странен политиче­ски продукт: коалиционната формула, като мислене, култура, вза­имодействие и отговорност. Либералната коалиция НДСВ- ДПС е Първата реална коалиция на прехода, създадена с ясно дефинирани правила и отговорности.

Убеден съм, че ако нямахме коалиционния опит от това управля­ващо мнозинство, следващата тройна коалиция беше невъзможна.

Трето-Държавата престана да упражнява двоен стандарт в от­ношението си към българските предприемачи и се дистанцира от постоянното акуширане на тяхната дейност, както беше по времето на двуполюсния модел. Държавата се концентрира в създаването на условия за дейност, а самата производствена или търговска дейност беше предоставена на българския предприемач. По сполучливия из­раз на един от основоположниците на либерализма, държавата прес­тана да функционира като основен работодател и се превърна пре­димно в „нощен пазач“ за развитието на пазарната икономика.

Новият статус на държавата предполагаше предефиниране на ос­новните приоритети на инвестиционната стратегия. Но въпреки иновативните проекти за инвестиционни фондове за подпомагане на дребния и средния бизнес, те останаха висящи поради липса на необходим експертен и административен капацитет.

Четвърто- Голямата амбиция на това либерално управляващо мнозинство беше създаването на условия за развитие на средната класа в България. Визията за стимулиране на дребния и средния бизнес целеше изграждане на реалната икономическа база на Граж­данското общество.

Но поради неясно дефинирани приоритети, а следователно, и от­съствието на по-цялостна национална Визия за развитие на страната, този проект за средната класа стартира, но остана недовършен.

След френската революция Гражданското общество е устойчива­та съвкупност на производители-данъкоплатци. В този смисъл гражданското общество е нова социална структура на  Прехода, която все още не е достигнала прага на относителна независимост и устой­чивост в своето развитие. И това обстоятелство е един от най-голе­мите социално-политически недъзи на българския Преход.

По-модерното разбиране на гражданското общество включва и активната част на обществото, която е загрижена и ангажирана за основните права и свободи на човека. Но това не променя същност­та на нещата, а именно: че в България няма „работещо“ Гражданско общество, а следователно, преходът не е приключил, и той продъл­жава. Различните компоненти на демокрацията и пазарната иконо­мика са на различна степен на развитие, което затормозява заработ­ването им като елементи на цялостна социална система.

Въпреки всичко инвестиционният индекс на България по време на кабинета Симеон Сакскобургготски беше с много добри параметри:

                нарастването на БВП средногодишно е с над 5 %; за четири годишен мандат в страната са инвестирани около 28 ми­лиарда евро, от които близо 10 милиарда евро са преки чужди ин­вестиции, а над 18,5 милиарда са местни инвестиции;

                 но средната работна заплата нарасна само с 35 % спрямо първата година от управлението на страната, което беше крайно недоста­тъчно спрямо свръхочакванията на обществото.

В този контекст бих искал да поставя един болен въпрос на целия преход до сега: взаимовръзката между национална визия и комуни­кационната стратегия на управляващите. А на друга плоскост: вза­имоотношенията между управляващи и опозиция, и медиите като самостоятелен субект в политическото пространство на страната. Не е нужен кой знае какъв теоретичен инструментариум за анализ. Достатъчно е да фиксираме действащите идеологеми на прехода, в частност на кабинета Сакскобургготски и на кабинета Станишев и да видим как те се съотнасят с националната визия и как това отноше­ние се опредметява в информационното пространство на общество­то. И ще си отговорим на много въпроси.

Защото последните осем години страната е в реален икономиче­ски възход със средно годишен темп на нарастване на БВП с над 5,7%. Това развитие за 8 години доведе до над 2 пъти нарастване на БВП, на бюджетните приходи, на СРЗ и на средната пенсия. А за 8 години инвестициите са респектиращите за България 76 млрд. евро, от които 31 млрд. евро преки чуждестранни, и 45 млрд. евро са местни. За нашата икономическа среда това е инвестиционен бум, който едва ли ще се повтори в близка перспектива. Но всички про­учвания показват, че обществото не е информирано за това, което се прави в държавата. Става въпрос за липсата на ясна визия.

Разбира се, на първо място няма реално разбиране на задачите и целите на комуникационната стратегия на съответните правителства. Защото вместо да се опакова в подходяща форма произведения ко­лективен политически продукт, съответните министри се упражня­ват в PR стратегии за изграждане на собствен имидж. С други думи, комуникационната стратегия за обща информираност на гражданите се превърна в частна имиджология на този или онзи фактор в опе­ративната власт.

На второ място, поради липса на национална визия за развитие политиците компенсационно започнаха да фабрикуват различни миксове от идеологеми и модели за развитие, което допълнител­но продуцира нереалистични очаквания. Например принципите на класическия капитализъм без особени затруднения се съчета­ват с тези на постиндустриалното и информационното общество, а полученият политически тюрлюгювеч допълнително се овкусява с произволно взети принципи от модернизма и постмодернизма. И накрая, на получения неясен продукт, дори за самите им автори, се слага актуалния етикет „европейски ценности“. И нещата като че ли приключват с даване на отговори на основните въпроси в дневния ред на страната: „какво се прави?“ и „какво да се прави?“.

За съжаление тук не става въпрос само за комуникационна недос­татъчност на Прехода поради липса на национална Визия за бъдеще­то. Тези объркани представи  за бъдещето, които не са свързани с актуалния дневен ред на страната, се наслагват и дълбаят. И накрая пораждат и определят такива дълбинни позиции, като равнище на доверие между хората, от една страна, и на хората към държавните институции, от друга. А това доверие е социалния капитал на гражданското общество и на демокрацията. И най-тъжният факт за всеки български политик е, че този индекс на доверие в структурата на социалния капитал е най-ниският не само в ЕС....

Общество, в което равнището на доверие е на такова критично равнище, няма предвидимо поведение. Една от общите нагласи на прехода, е че има нещо изначално сбъркано в самия Обществен до­говор.

В такова общество всичко става възможно. Защото тук правилото е не „аз да съм добре“, а „другият да е зле“. На такава социална поч­ва всяко преднамерено внушение може да провокира адреналина на недоволството и агресивността по всички направления. И за това състояние на обществото, като един от най-тревожните продукти на прехода, вина има не само политическия елит на страната.

Още по-силен пример за деструктивна комуникация между управляващите, опозицията и медиите е темата за тройната коалиция (БСП-НДСВ-ДПС, с премиер Сергей Станишев 2005-2009).

По всички общоизвестни политически критерии  кабинетът Ста­нишев е успешен. А по икономически показатели е най-успешното правителство на прехода. Но въпреки това оценката на обществото е точно обратната. Защо?

След приемането ни в НАТО (2004) следващото предизвикател­ство пред страната бешe  реалното й включване в ЕС.

Добрата приемственост по либерална линия гарантираше Про­грамата за присъединяване да се превърне в ефективен конкретен план за действие (т. нар. Екшън план на държавата и различните й ведомства). За година и половина, т. е. до 1 януари 2007 година, ек­шън плановете на всички министерства изпълняваха функцията на национална Визия за развитие на България. Проблемите започна­ха след реалното ни включване в ЕС. Защото държавата нямаше необходимия експертен и административен капацитет за ефективно усвояване на еврофондовете, което отново е свързано с Визията за бъдещето.

Обикновено първата индикация за работеща национална Визия за бъдещето в контекста вече на европейското политическо, иконо­мическо и ценностно пространство, са наличието или отсъствието на ясно определени приоритети на националната икономика. Ако вместо няколко приоритета се изреждат десетина, това означава, че сме твърде далеч от реалностите и динамиката на европейския пазар, и най-важното – че бъркаме приоритетите с икономическите про­блеми на страната.

Това означава и още нещо: че нямаме Визия за мястото и роля­та ни в европейското пазарно пространство. При това положение, ако след 5-6 години установим, че вътрешния ни пазар е обсебен от външни инвеститори, а присъствието ни в европейския пазар е, да речем, само с доматено пюре и клечки за зъби, вината е изцяло наша, а не на обективната икономическа логика на отворената пазарна икономика.

Фрапиращ пример за отсъствие на визия и за деструктивно об­лъчване на обществото от управляващи, опозиция и медии са интерпретациите на приоритетите в енергийния сектор.

И най-странното е, че тези дебати бяха се издигнали на равнище на национална кауза, която като контекст и подтекст нямаше за цел запазването на инсталираната ни енергийна мощност за собствено развитие, а как съседните ни държави да зависят във времето от Бъл­гария.

Например, нямаше нужда от 5-6 години безплодни, но патриотич­ни дебати във връзка със затварянето на първите четири блока на АЕЦ Козлодуй. Трябваше да искаме не рестартиране или парични компенсации, а съдействие за изграждането на 7 и 8 блок или съ­действие за изграждане на големи хидроенергийни проекти, от които държавата има нужда и за управление на водните си ресурси.

Започването на Белене е по-скоро патриотична авантюра за 6 млрд. евро, отколкото демонстрация на ясни политики за енергийна­та стратегия на бъдещето.

А постоянните внушения, че сме или ще бъдем енергиен диспечер на Югоизточна Европа, не само, че не са верни, но и глупави. Защото България има около 10 хиляди мегавата енергийна мощност, от ко­ито само 5-6 хил. са ефективни. Инсталираната енергийна мощност на ЕС е над 1.250 хил. мегавата. Т. е. да си въобразяваме, че с 0,5 % от европейската инсталирана мощност ще бъдем страна диспечер, е по-скоро израз на недоразумение, а не на реална преценка на въз­можности и ресурси. Същата диспечерска мания се повтори и във връзка с идейните проекти за газопроводите „Набуко“ и „Южен по­ток“. Достатъчно е човек да хвърли един поглед върху картата на ЕС за действащите и проектни трансфери на природен газ, за да разбере кои сме и за какво се борим.

Най-шикозният пример за отсъствие на каквато и да е представа за енергийно обезпечаване на страната е по време на „кабинета Иван Костов“. Тогава от българска страна се поставиха крайно неприемли­ви условия за увеличаване капацитета на газопровода за Р Турция. Когато Русия и Турция решиха да изградят директен газопровод през Черно море, наречен „Син поток“, тогавашното българско правител­ство го възприе като политическо блъфиране. Днес по Синия поток се транспортират по 14-15 млрд. кубични метра газ-метан годишно. Накратко казано, накрая се оказа, че не само че не сме диспечери, но и не сме презастраховани за собствения си енергиен баланс за развитие на страната.

Политическата философия на тройната коалиция, като съчета­ние на либералния и социалния вектор в управлението, съчетаваше най-положителното в европейските политически практики за прин­ципите на коалирането и за коалиционно целеполагане. Тройната коалиция се роди много трудно, тъй като трябваше да се съчетаят контрастни модели и стратегии. Разбира се, и до днес няма просвет­ление в обществото, защо пропорцията за участие в правителството е 8:5:3?

Въпреки че коалиционните формати са основни практики в де­мократичния свят, в България думата „коалиция“ има възможно най-долнопробно значение – като търгашество и продажничество. В такава информационна среда либерално-социалната коалиция за­работи и направи пробив, както в либералния вектор с новите да­нъчни политики за стимулиране на инвестиционния процес, така и в социалната сфера:

растежът на БВП мина границата на 6 % и се превърна в устойчиво развитие за целия мандат;

СРЗ нарастна почти с 60 %, а социалният вектор може да се отчете със забележим напредък; инвестиционният индекс бележи рекорд за целия преход: от общо 48 млрд. Евро инвестиционен поток, над 21 млрд.. Евро са преки чуждестранни инвестиции, а 27 млрд. Евро от местни икономически субекти.

Въпреки това избирателите не го разбраха и не го оцениха. На последните парламентарни избори през тази година БСП намали присъствието си в парламента от 82 на 40 народни представители. НДСВ отпадна от парламентарната надпревара, а ДПС увеличи парламентарното си присъствие от 34 на 38 депутати. В електорално от­ношение ДПС увеличи подкрепата си за парламентарните избори с 31% , а за последните 8 години с около 80%: от 340 хил. на 617 хил. избиратели.

Всички знаем, че политическото декодиране на тези резултати е работа на всяка партия.

За ДПС е изключително важно да изгради стратегия за собстве­ното си развитие. Но това не може да се изпълни като „самоцелен проект“, а единствено и само във връзка с националната Визия за бъдещето и в контекста на проекта за развитие на ЕС.

Уважаеми гости и делегати на Националната конференция!

В досегашното си изложение, предполагам, съм успял да очертая поне част от важната роля на Визията за бъдещето в различни поли­тически ситуации на Прехода. Ако това е така, могат да се направят различни изводи, като например, дори и да заработи само на интуи­тивно равнище, тя пак върши много полезна работа. Защото на все­ки политик, който го „усеща“ и „излъчва“ към другите, му се отваря поне още един портал за правене на адекватна или изпреварваща по­литика.

Но европейската ценностна система не се доверява само на „ин­туитивно усещане“. Защото то е твърде субективно и не се поддава на рационално дефиниране. Европа става това, което е, благодарение на върховенството на Разума и свързаната с нея рационалност, като основна ценност на обществото. В определен смисъл географските граници на Разума и на Интуицията са и условната демаркационна линия на Запада и Изтока, респективно на западната и източната ценностна система.

И така,

Първо – по същество, новата визия за бъдещето е консенсусен политически проект на целия политически елит, и на интелектуал­ния потенциал на гражданското общество. И като такъв е Нов обществен договор, който проектира целеполагането на обществото и държавата и „заработва“ като ценностно мотивирана национална политическа кауза за всяко значимо политическо действие;

Второ – Новата визия за бъдещето е разширен идеен проект за ця­лостно развитие на страната, и фактически е модел-синтез, както на дясноцентристките проекти на съответните политически сили, така и на лявоцентристките проекти в политическия спектър на страната;

Трето – Синтетичният характер на новата визия за бъдещето се изразява в това, че в нея трябва да бъдат застъпени развитието на икономическите приоритети, динамиката на социалната структура и ценностната база на обществото в контекста на европейското па­зарно и ценностно пространство;

Четвърто – Новата визия за бъдещето е интегрирана представа, която включва националната идея, националният модел за развитие, динамиката на националните интереси, националните прио­ритети и стратегията им за развитие и националната доктрина за сигурност.

Тази визия за бъдещето е дългосрочна и цялостна представа за развитие и съобразно историческия момент, в  който се задава, може да има различна продължителност: 15-20 или повече години;

Пето – Оптималната дистанция между новата визия за бъдеще­то и живата социална действителност са медиаторските функции на управленческите програми на основните политически сили, като дясноцентристки проект или лявоцентристки проект за развитието на страната;

Шесто – Новата визия за бъдещето се променя и актуализира в същата степен, в която отделни етапи или сегменти се опредметяват в конкретните проекти на политическите сили, независимо дали са управляващи или опозиция;

Седмо – Новата визия за бъдещето е жив проект за развитие, а не политическа утопия, само когато постоянно се развива и реформира. И нейната европейска философска основа  е предпоставката, че :

                 всяка задоволена Потребност, поражда нова и по-голяма потреб­ност, и по-високо социално очакване;

                 всеки постигнат политически интерес, има разширено възпроиз­водство, но и по-мащабно очакване на гражданското общество;

                 всяка реализирана политическа възможност, открива нов хори­зонт от възможности, и по-високи граници на обществени очаква­ния.

Много силни, но разбира се, не единствените примери на работе­ща визия за бъдещето са:  ЕС, САЩ, Япония, Китай, а последните десетина години – и Русия.

Но, разбира се, казаното не е все още нова визия за бъдещето, а само някои от принципите, които биха залегнали в основата на на­ционалната Визия, която ще кореспондира с европейския проект за развитие на България.

Трябва изрично да се отбележи, че Европейският проект реално започна да работи в публичното пространство на страната още от първите години на прехода. И най-осезателното въздействие, като модел за структуриране на политическия спектър бяха германски­те фондации на либералите (Фридрих Науман), на народните пар­тии (Аденауер) и на социалистите (Еберт). Като добавим към тази политическа триада и зелените партии, които са обособена част от Либералния Алианс, ще придобием представа за структуроопреде­лящите фактори и моделите на политическо поведение през първите години на прехода.

Структурирането на политическото пространство беше твърде важно. Особено предвид на обстоятелството, че Преходът започна с широка стартова стъпка за политически плурализъм, и за кратко време се регистрираха между 140-150 партии. Днес, доколкото знам, те са над 300. Но това вече няма никакво значение.

Постоянната комуникация в семинари и съвместни мероприя­тия ни предостави в осмислен вид европейски политически опит, подреденост, целеполагане – съобразно партийна принадлежност, и най-важното: взаимодействие с аналогичните партийни партньори от ЕС. Безспорно е, че за ДПС фондация „Фридрих Науман за свободата“ беше школа за политическо партньорство. И сега тази тради­ция продължава с младежката ни организация.

Вторият значим фактор за структурирането на социално-иконо­мическото пространство в преходния етап са предприсъединител­ните европейски фондове и самостоятелно реализираните преки инвестиционни проекти на европейски фирми. Разбира се, без ясна инвестиционна стратегия на правителството за трасирането им по точно определени икономически приоритети.

Следващите структуроопределящи фактори са институционални и ценностни. С ваше позволение тях ще ги разгледам в по-свободна форма.

Ако някой изследовател се нагърби да направи аналитична екс­пертиза за мястото и ролята на националната визия за последните десетина години на прехода, достатъчно е той да сканира законода­телната ни дейност от предприсъединителние период до включване­то ни в ЕС, и след това.

Факт е че, българският парламент е отличник в трансфера на европейски правни норми в икономическата, социалната и съдебна система и вътрешен ред на страната. Но едновременно с това ние сме най-критикуваната страна в ЕС за тяхното неспазване. Синхрони­зирането на националното законодателство с европейското, което по дефиниция е приоритетно спрямо националното, превърна пар­ламента в технологична линия не за производство, а само за пот­върждаване на цяла серия от закони. И тази „технологична линия“ имаше безалтернативен характер. Цели панели от европейските правни норми се приемаха без парламентарен дебат и осмисляне, със силата на навика и инерцията.

Ние приемахме закони, за които нямахме нито законодателен, нито житейски или институционален опит за тяхната предметност. И причината е проста и ясна. Защото ги нямахме реалностите в зря­ла форма, които трябва да бъдат регулирани чрез закони. Точно за­това голяма група закони не заработиха в България. За законодателя част от тези закони като че ли бяха виртуални реалности. С този мо­дел на парламентарно поведение ние трансферирахме националния си суверенитет и в отговор получавахме Европейска перспектива.

Европейският проект е толкова важен за България, че ако не сме в час за неговата динамика, няма да имаме и необходимата политиче­ска свобода да бъдем полезни за избирателите си и за страната.

С членството си в ЕС България се превърна в част от много слож­но цяло: в икономическо, социално, правно, ценностно, историче­ско и духовно отношение.

В това фундаментално взаимоотношение на цялото (ЕС) със сво­ите части (27 страни), и на частите със своето цяло, са всички  пре­димства и недостатъци на ЕС. Защото като Евроидея и Европроект ЕС не е проста аритметична сума от 27 страни, както е днес, или 35 и повече, както е по замисъл. ЕС е нещо много повече от този сбор и точно в това е смисълът на неговото съществуване.

Ако сравним ЕС с огромна политическа холограма, то Частите трябва да отразяват и изразяват Цялото в същата степен, в която функционалното цяло в лицето на ЕС ги интегрира в себе си.

Геостратегическата цел на Европейския проект е да бъде първо­класен военно-политически и икономически играч в съвременния Глобален свят.

Ако политическата холограма е своеобразен критерий за равни­щето на реализация на Европейския проект, то става съвсем очевид­но, че различните страни на Съюза се движат с различна скорост към постигане на базовата Визия на ЕС.  Но различните скорости на страните към целта  в подходящ момент може да доведе до вътрешно преструктуриране на Съюза.

Например, спрямо стандарта на живот, България е над 10 пъти с по-ниска скорост от водещите европейски страни. Полша се дви­жи с 3 пъти по-голяма скорост от България, а Чехия – около 5 пъти по-бързо. Това означава, че страната трябва да увеличи скоростта си над 3 пъти, за да отпадне от класацията като най-бедна страна в ЕС. Фактически, казаното означава, че България трябва да увеличи БВП с три пъти, т. е. да бъде на границата около 100 млрд. евро. Сега сме на равнище 33 млрд. евро БВП и 274 евро СРЗ. Именно затова стра­тегическата цел на страната е 100 млрд. Евро БВП и 10 хил. евро средна годишна заплата. И най-важното в случая не става въпрос само за какъв да е поток от инвестиции, а за ефективни инвестиции, които радикално водят до увеличаване на БВП и СРЗ и всичко, което е свързано с това.

Разбира се, ефективните инвестиции предполагат ясно трасе на икономически приоритети и Визия за бъдещето. Този пример е само един от проблемите на Визията за развитие на Европейския проект.

За да разберем по-конкретно икономическите и ценностните па­раметри на разширителната стратегия на ЕС, полезно е да знаем, че Р Турция се движи около два пъти и половина по-ускорено от нас, но е на 16-то място в ранглистата на света по икономическо развитие. И по всичко изглежда, че за 10-12 години ще бъде в десятката или на нейната граница. Тежестта на южната ни съседка за Европейския проект е толкова голяма, че нейното включване или не включване в разширителната стратегия, определя ценностния профил и политическият потенциал на ЕС. И ако няма ясно дефинирани отношения на ЕС към Евразия и за двете й знакови страни в лицето на Русия и Турция, опциите на Европейския проект ще бъдат само общ ико­номически пазар и християнски политически клуб, и нищо повече.

Отношението на страните от ЕС към включването на Турция към Съюза поставя на изпитание базовата ценностна система на Европа, и най-вече историческият фундамент на европейската идентич­ност и толерантност.

Преди 20 години, за да подчертая значимостта на българо-тур­ските взаимоотношения за демократичната Визия на страните, под­хвърлих, че „Пътят на България към Европа минава през Босфора“. Явно съм бил прав.

След 20 години бих искал да добавя, че пътят на ЕС към себе си и към Глобалния свят, минава през Дарданелите и Чанаккале!

Защото в Чанаккале на Дарданелите е заложена новата истори­ческа матрица на новата толерантност и на новата европейска идентичност: това е философията на синтеза на ценностите и кул­турите. И именно тук е ключът и изходът за спасяването на новият глобален мултикултурен свят.

В случая не става въпрос само за елементарна „поносимост“ и „търпимост“ на ценностите и културите. А за тяхното необходимо взаимодействие, което задава съвсем друга опция за развитие на то­лерантността, свободата и отговорността в съвременния Глобален свят.

Уважаеми делегати и гости,

Обективно погледнато, последните двадесет години ДПС се ут­върди като успешен политически проект в обществото.

Но понякога позитивният политически опит също създава се­риозни проблеми, защото много бързо се превръща в инерционен момент, който има силата на традиция и статукво. А това е много сериозна пречка за постоянното обновяване и реформиране на една либерална партия, каквато е ДПС.

Нещо повече: всяка партия, която дори само един мандат е била във  властта, тя задължително трябва да се ремонтира и реформира. И ако не го направи, тя ще върви след събитията, което е сигурен критерий, че вече е изостанала от динамиката на общите процеси в страната.

Затова ДПС има нужда от реална Визия за развитие в контекста на българските политически реалности и на Проекта за развитие на ЕС.

Именно в този смисъл, последният осемгодишен период, в който ДПС участваше в управлението на страната, не всичко от политиче­ския, административния и експертен капацитет на партията е по­зитивно.

Напротив. Участието ни във властта ни даде големи възмож­ности в обслужването и обгрижването на голяма част от електората по съответните  региони, но едновременно с това доведе до критично намаляване на имунната система на партията. Получи се полити­чески синдром за увличане по инвестиционни проекти. Стигна се до конкуренция между общините – кой колко инвестиции може да привлече за региона си. Разбира се, това не е лошо. Защото, в край­на сметка, в много региони ние тръгнахме от нулата. Трябваше да продуцираме и реализираме проекти за водоснабдяване, канализа­ция, пречиствателни системи, междуселищна пътна инфраструктура и т.н.

Но, с това увличане в „инвестиционна дейност“ се загърби базо­вата ценностна система на ДПС, която е кодирана в самото название на партията. С други думи, политиките за обслужване на електората маргинализираха политиките, свързани с основните права и свободи на човека и на малцинствата в страната. Казано директно, инвести­ционните политики на интереса, започнаха да асимилират полити­ките на гражданските ценности.

Известно е, че парадигмите на властта и на интереса променят всичко, до което се докоснат, и към което имат някакво отношение. Те променят дори и темпоритъма на личното и социалното време. Когато си на власт, времето минава неусетно бързо, но за управля­ваните - мъчително и бавно. Властта е коварна, защото създава собствен комфортен свят за управляващия, който е доста различен от общия свят на хората. И точно от тук започва изоставането на една политическа сила от общото социално време: реалните обстоятелства те изпреварват и неизбежно започваш да креташ след тях. Което означава, че увлечен в логиката на вътрешния си свят, ти вече си проспал общото социално време и си изостанал от неговата динамика. И най-важното е, че си загубил способността си да бъдеш създател и субект на събитията. Защото вместо да изпреварваш социалните събития и да ги задаваш, ти си изостанал и вървиш след тях. Т. е. – като политик се подчиняваш на друг модел и на други ло­гики за продуциране на политически реалности.

Тъкмо затова е изключително важно да осъзнаем, че имаме нужда от приземяване в реалния свят на Обществото.

Вярно е, че успехът ни е много голям. Но е вярно и това, че трябва да бъдем в опозиция, за да си разчистим задръстените канали за ав­тентично възприемане на живия живот.

Благодаря на избирателите и на Всевишния, че ни даде тази въз­можност да бъдем в Опозиция. Защото иначе бяхме свършили!

И в това се състои същността и смисъла на свободните избори и на Демокрацията като динамична социална система. Ако са ти отво­рени либералните портали, Демокрацията винаги ти дава още една възможност, дори и като време за възстановяване на имунната сис­тема на партията. Разбирам, че е много трудно да се променят устойчивите стереотипи на властта. Но за съжаление, както казва Чърчил, няма нещо по-добро измислено от Демокрацията.

За последните двадесет години, когато другите партии отляво и отдясно бяха застопорени от двуполюсния политически модел, ДПС успя да си създаде елит от политици, експерти и администратори. Политическа еманация на този елит е младежката ни организация. Тези прекрасни и амбициозни млади хора превърнаха ДПС в своя ев­ропейска карма:

                 за тях да бъдеш отворен и да се стремиш към изграждането на От­ворен свят е смисъл;

                 да имаш изпреварващо мислене, за да го запазиш и развиваш е необходимост;

                 и да си предприемчив, за да го утвърждаваш чрез личното си би­тие, е начин на живот.

И това е най-силният, либерален генетичен код в действие. И в този смисъл е новият образ на проекта за развитие на ДПС след два­десет години.

 Младежката ни организация е широко отворена за превръщане­то на ЕС в един Отворен свят от Свободни, Толерантни и Отговорни хора. И най-важно е, че те са реалните носители на бъдещето, и за­това трябва активно да участват не в утвърждаването на сегашното статукво на ЕС, а да развиват проекта за неговото бъдеще.

Младежите ни имат личен интерес активно да участват в постоян­ното актуализиране на проекта за ЕС, защото това е тяхното бъдеще. И критерият за ефективността на либералният им ценностен код ще бъде доколко са успели активно да участват в конструирането на този Отворен европейски свят за реализирането на техните спо­собности и възможности.

Младежите ни, без да се притесняват, трябва да бъдат съавтори и съсубекти на постоянно обновяващия се Европейски проект.

В крайна сметка, КПД-то в правене на различни политики, е до­колко си успял да реализираш възможностите, които ти предоставя този свят, за изграждането на Твоят Отворен свят. И в този смисъл Младежката ни организация е най-голямата ни политическа ин­вестиция в бъдещето.

В този контекст, бих искал да ви дам една изстрадана политическа препоръка: Градете съдбата си не въз основа на реалностите на днеш­ния ден, а върху онзи образ на света, който ще се реализира след двадесет години. Ако твърде много приличате на сегашното ДПС, бъдете убедени, че нещата не вървят на добре. Подражанието е най-­ефективният начин за максимална приемственост. Но така няма да бъдете самостоятелни и свободни да конструирате вашият свят. И, за да го направите съобразно вашата Визия за двадесет години напред, трябва да знаете твърде много, а не да се ограничавате в калъпите на компютърната грамотност и на чуждоезиковата подготовка.

Те са само условия (инструменти) за конструиране Вашият отво­рен свят. Те не са цел и Визия за развитие.

На фона на това патетично политическо мислене, бих искал да ви върна към   изходната точка, от която трябва да тръгнете.

Последните няколко години говоренето против ДПС прерасна в антитурско говорене, и обратно. Безспорно най-неудачният вариант за страната е продължаването на тази тенденция, която поражда не­навист, омраза и конфронтация с всичко, което е свързано с турска­та идентичност, култура и история.

Това създава в младите хора устойчива нагласа предварително да се доказват, че са лоялни български граждани, за да се включат в демократичните процеси в страната. Малко е да се каже, че това е греш­на стратегия. Нещо повече: Това е опасна нагласа, която държавата възпроизвежда и поднася на малцинствата.

Стига толкова! ДПС не може да бъде нито мишена за всеки, нито доходоносна дъвка на медиите, нито изтривалка на виртуални парт­ньори!

Нека да отворим нова страница на толерантността и демокраци­ята. И всички трябва да осъзнаем Голямата истина, че нямаме друг изход!

Именно затова в проекта за развитие на ДПС за следващите два­десет години, политиките, свързани със запазване и развитие на идентичността трябва да бъдат стратегически приоритет, незави­симо от време, пространство, състояние и конкретна политическа ситуация. Отстъплението от този принцип трябва да се възприема като промяна на Проекта ДПС. Защото този проект за развитие на ДПС няма да има политическа значимост само за България. Проек­тът ДПС е необходим на ЕС и на Визията за неговото развитие. ДПС е необходимост за ЕС, тъй като е единственият работещ модел за балансиране и развитие на колективните права на човека.

Уважаеми делегати и гости,

В проекта за развитие на ДПС не беше заложено утвърждаване­то му като лидерска партия. Но, за съжаление, това е политически факт. Никога не съм си представял дори, че само с едно изкарано от контекста изречение ще  променя парламентарния вот на други пар­тии.

Като лидер на ДПС се превърнах в политически гръмоотвод на всички негативни явления и процеси в страната. Когато кажа нещо съм виновен по правило, когато мълча, съм още по-виновен. А основната тенденция за последните две години е, че лидера на ДПС следва да бъде виновен за целия преход.

Хора, които продадоха и разграбиха държавата, искат да си измият ръцете с ДПС и неговия лидер. Всички знаете, че съм философ по природа, либерал по душа и боец-демократ по характер. И никой не може да ме стресне.

И в този ред на мисли, пред мен стои много важен казус: или аз съм априори неудобен за всички режими, или мишоците в полити­ческата система са твърде много, както и в живота.

Идеята за ДПС е двадесет и пет години от живота ми и не съжа­лявам, че го създадох и му се отдадох. Напротив, осъзнах, че прин­ципите на идентичността имат силата на природен закон, за което ви благодаря.

Но идва време на раздяла на родителя с рожбата си. Знам, че не сте готови за този неизбежен акт. Но това трябва да се случи. Дали сега, или след година, няма особено значение. Но това трябва да ста­не.

На последните парламентарни избори обществото избра реал­ността пред нереалистичните очаквания и външния спасител на страната, което е добре за демократичния процес.

Разбира се, все още външното месианството се трансформира във вътрешно, но и това е част от логиката на демокрацията.

Убеден съм, че обществото има нужда от политически катарзис и то трябва да го преживее.

Естествено, този процес е свързан с предстоящата пълзяща криза по всички направления: управление, бизнес, ценности, политически елит, медия и модели на поведение...

Но този етап е необходим и пътят трябва да се извърви. България трябва да знае, какво трябва да направи, и какво да очаква. Ос­таналото е работа на политиците.

За да направиш, дори и най-общ анализ на двадесет годишен период на трансформация ти трябва да го преживееш. Преживях го отново. И ми се струва, че Пътят продължава и, може би, най-трудното тепърва предстои.

И, накрая, ми позволете да се обърна в личен план към всички вас. ДПС се превърна в „кръвна група“, „код“, матрица... и визия за бъ­дещето...

Пожелавам ви от все сърце да приличате на себе си, въпреки про­мените, които правите в себе си. Дори ако се наложи да възкръсвате, за да бъдете същите!

12.12.2009                   Ахмед Доган