Разказ Тасим Ашък

Господ да не дава на никого да го преживее това нещо. Беше много труден период. Вие сте много млади още, може би помните много малко. Не само ние, турците, заедно с нас имаше и десетки български организации, които бяха срещу тоталитарния режим. Заедно се противопоставяхме на натиска на този режим. Това е нещо много тежко. Да ти кажат, че ти не си ти - че ти не съществуваш.

Аз имам трима сина. Тогава единия учеше в Девин, беше 3-ти курс. Аз самият съм от Джебел. Шествието в Джебел беше планирано за 20-ти, обаче на 19-ти един приятел почина и първия ни секретар беше задържан. Затова бяхме принудени да отложим шествието. За 19-ти Май го преместихме. Расизма е нещо лошо. Демокрацията е това - по цял свят хората, било то турци, българи, арменци, евреи да живеят свободно. Това е човечност, демокрация е това. Няма значение кой какъв е, всички да са братя, всички да живеят хубаво.

Тогава този натиск беше много непосилен. Един ден чуваш, че на твой роднина от друго село са му сменили името, на следващия ден чуваш, че на друг роднина от трето село са му сменили името, на плетениците ти са им сменили имената. Казват им, вие сте такива, онакива. Това е много тежко, да не дава Господ на никого да го преживее това. Аз тогава бях на 40 години и познавах корените на моите прадеди – 360-400 години назад. Оставете този народ, ако са българи, те сами да се преименуват. Но няма такова нещо. Тези работи станаха насила. Всяко насилие носи съпротива след себе си. При нас, в Джебел, през 1984г. се смениха имената. Идва 1989г. от цял свят идват делегации, но народа не може да осъзнае, че това е насилствено. Ние взехме решение с приятелите, че ще се бунтуваме, това няма да стане, това е несправедливо. Тази несправедливост не е само за турците, на който и народ да се направи такова нещо, те също ще се противопоставят.

По време на шествието, понеже имаше и полиция, бяхме взели решение, че дори на някой да му се развърже обувката, няма да се спира да си я връзва, за да не даваме повод на отсреща стоящите. Да не кажат „той клекна, за да вземе камък да хвърли по нас, ние затова го застреляхме”. Толкова сериозно беше. Онзи ден беше много лош ден. Имахме много приятели, които бяха на гладна стачка. Имаше около 10 000 души от Момчилград. Джебел, Кърджали и Бенковски. Всички хора се събраха. След това посетихме приятелите си, които бяха на гладна стачка. Синът ми се беше върнал от Девин. Войниците и полицията бяха нахлули в Джебел, строг режим. Ама нашите хора не разбират от строг режим. Джиповете минават и викат „влизайте вътре, влизайте вътре”, но народа не знае какво е строг режим. Синът ми си е взел чантата и тръгнал за училище, по пътя го спира един джип и тръгват да го гонят с кучета. Вика ми „татко, три борчета наведнъж ги прескочих и в дерето”. Излиза на отсрещния бряг, обаче и там на пътя има полиция. Казва им „аз отивам на училище, закъснявам за училище”. Биейки го, завеждат го на спирката, качват го на автобуса и го изпращат. Аз самия пък месеци наред съм спал в деретата.

Това са много лоши неща. Борихме се за това. Тогава, малкия ми син учеше в Ардино, беше първи курс, и него го бяха задържали. Казали са му „татко ти е бунтовник”. В онези времена беше забранено излизането на улицата. Аз събирам членове за съюза, понякога събирам и членове на комунистическата партия, рискувам. Пробвам ги два, три, пет месеца. Вървя след тях, първо им намеквам малко и казвам: „Ние милион и половина души изчезваме, елате да направим нещо, вие ще се включите ли?”. Обаче аз имам заръки от лидера да избирам хора от интелигенцията – имаше много лекари, директори. Впоследствие от ефира на радио „Свободна Европа” Румяна Узунова съобщи, че в България се учреди организация под името „в подкрепа на Виена ’89 година”. Дотогава ние работехме тайно, нелегално. Трябваше да се легитимираме. Лидера ни беше Велиев от Хасково. Преди това той беше лежал в затвора. Той беше учител, беше завършил университет. Секретаря ни беше от Джебел, Исмет Исмаилов. Понеже бяха съобщили вече по радиото и ние чакахме всеки момент да дойдат да ги приберат. Взехме решение с приятелите и лидера ни каза: „Тасим, нас ще ни приберат, ти ще останеш скрит и когото приберат първи, ще съобщиш на другите и след това ще продължиш контактите с Румяна Узунова”.

Чрез телефона се свързвахме с нея, аз от Момчилград и се обаждах. Първо задържаха помощника на лидера в Джебел. Имаше строг режим, беше забранено излизането навън. На всяка крачка полиция. Аз взех с мен няколко приятели от организацията, качихме се в колата и отидохме при лидера. А лидера по това време заедно с тази дейност, трябваше и да работи в мините в Димитровград. Тогава времената бяха много трудни, особено по нашия край хората гладуваха. Нас ни спряха по пътя и ни питат „Къде отивате?” – „За тютюн отиваме.”. Преди да стигнем до селото скрихме колата и продължихме пеша. Аз се гордея с нашите жени, тогава рискуваха и се включиха към нашата организация, подадоха молби за членство. Тогава ни посрещна съпругата на лидера. Каза, че той е приготвил всички документи – устава на организацията, документите за членство. По принцип лидера се прибираше в 12:30 ч. от мината. Ние го чакахме до 13:00 ч. Той не дойде и си помислихме, че най-вероятно е задържан. И ние какво да правим, трябва да се върнем в Джебел. На връщане се върнахме по друг път, но и там контролът е строг. Спират ни, питат ни от къде идваме. Ние им казахме, че отглеждаме тютюн и от там се връщаме.

Сега като Ви видя вас рамо до рамо, много се радвам – единия от Девин, другия от Смолян, третия от София. Много правилен път сте избрали. Турци, българи, евреи – няма никакво значение, всички са хора. Обаче преди време, хората не видяха правилното. Тогава ни казваха „ние имаме много силен гръб, зад нас стоят руснаците, ще направим това, което искаме”. Но в нито една страна не ти позволяват да правиш каквото си искаш. И сега е така. Например аз казвам „тука е Турция и всички са турци, тука е България – всички са българи, тука е Германия, всички за немци”. Няма да го позволят това, има организации, които следят за правата на хората. Тогава заплашваха хората и те казваха, че сами са си сменили имената. Чувството за националност не може да го промениш. Аз съм сигурен, че ако и на вас ви се случи такова нещо, вие ще постъпите по същия начин. Живяхме много рисковано 15-20 години. Много хора си тръгнаха.