Няма нищо по-важно от свободата

Слово на Д-р Волфганг Герхард, Член на Германския Бундестаг, Председател на Управителния съвет на Ф-я Фр. Науман и вице-президент на Либералния интернационал, произнесена на публичната дискусия, организирана от Фондация Фридрих Науман за свободата (Ф-я Фр. Науман) съвместно с Германо-Българската индустриално-търговска камара (ГБИТК)  на 07.04. 2009 в София

С края на студената война преди 20 години ние се приближихме до представата за един нов европейски континент – обединен, мирен, свободен, открит, демократичен и либерален. Чрез успешното разширяване на Европейския съюз и НАТО на изток тази мечта се превърна в реалност за 100 милиона жители на Централна, Източна и Югоизточна Европа.

Междувременно днес вече 10 страни от този регион са членки на НАТО и на ЕС. С тяхното присъединяване като млади демокрации в европейската ценностна общност те станаха и част от европейския вътрешен пазар – най-големият в света, който произвежда една четвърт от глобалното благосъстояние.

За либералните политически, граждански, икономически и академични кръгове присъединяването на България към Европейския съюз и НАТО означава едно истинско възраждане под знака на свободата.

Пътят към НАТО и ЕС беше труден и продължителен процес. Решаващ принос за неговото успешно завършване имат представителите на организирания либерализъм – Националното движение за стабилност и възход и Движението за права и свободи, които от 2001 г. насам в продължение на два изборни мандата носят отговорност за управлението на страната.

Фондация Фридрих Науман за свободата се гордее, че беше първата германска политическа фондация, която започна дейността си в България още през 1990 г. и която съпровождаше страната по дългия и стръмен път към НАТО и ЕС. За нас е особена чест, че имаме и свой собствен принос за това успешно развитие.

Днес нашата либерална фондация е представена  в София с регионален офис и общо 12 сътрудници, като от тук се координира проектната ни работа в  27 страни от региона.

2009-а година е не само година на спомени. Тя същевременно е и година, в която се определят насоките за развитие, година, през която гражданките и гражданите са призовани да вземат важни решения за бъдещето на собствената си страна и на ЕС. Тези решения ще бъдат взети както в България, така и в Германия, и в други европейски страни.

В Европа ние се научихме да гарантираме мира посредством механизми на помирението, чрез интеграция на институционално ниво и една ясна правна култура. Европа още не е стигнала там, където трябва да бъде. Но ако Европейският съюз го нямаше, щеше да се наложи просто да го създадем. При това обаче Европейският съюз съвсем не означава бягство от собствената национална отговорност към европейската интеграция. Той по-скоро представлява естествено самоутвърждаване в световната конкуренция, при това не само в материален, а преди всичко в идеен аспект.

С историческия обрат в страните на изток, остана в миналото и двуполюсният конфликт между Изтока и Запада. Новата многополюсност е нашата днешна реалност; от нея произтича наложителната необходимост от глобално сътрудничество.

Още дългогодишният либерален външен министър на Германия Ханс-Дитрих Геншер защити разбирането, че за успеха на европейската интеграция от особено значение е равноправието и равнопоставеността на страните членки на европейската общност, независимо от тяхната големина. След векове на съперничество и войни Европа се поучи от своята история.

Новият световен ред на сътрудничество ще трябва да се опре на тези прозрения на европейците и на опита им в процеса на европейското обединение. Валидна е силата на правото, а не правото на по-силния.

Нека тук, в София, да си припомним борбата за свобода, право и демокрация в тази част на нашия европейски континент: въстанието от 17 юни 1953 г. в Източна Германия, неуспешната революция в Унгария през 1956 г., Пражката пролет от 1968 г., полското лято на 1981 г. и накрая падането на берлинската стена през ноември 1989 г.

Този исторически опит ни учи, че свободата, демокрацията и правото представляват нашата обща европейска идентичност. Нашата Европа е изградена върху тези ценности!

Това е Европа с нейните демократични институции, на които 75 процента от българите дават своето доверие и одобрение (Евробарометър, в “Економист” от 21.03.2009).

Демокрацията не е просто само институционална структура, тя е политическа култура.

Налага се обаче със загриженост да отбележим, че свободата още не е постигната навсякъде.

В Русия, в Беларус, в Южен Кавказ и в централноазиатските държави не може повече да се говори за демократизация: преходният период е отминал, но резултатът от него не е демокрация, а авторитарни държави.

Зараждащият се плурализъм систематично бива ограничаван и изтласкван чрез правна намеса, безогледно налагане на административна сила и непрекъснато манипулиране на обществеността чрез държавния монопол върху медиите, както и чрез създаването на фиктивна опозиция.

Русия използва ресурсите си, за да си осигури място в световната лига. Тя със сигурност няма да се развие до Уестминстърска демокрация. В нея няма нито независимо правосъдие, нито независими институции. Тя изглежда голяма и могъща, и същевременно уязвима. Нейните елити робуват на  едно схващане за власт, което се изчерпва в упражняването на сила спрямо други. Имперската носталгия обаче не е решение.

Демократична Европа би трябвало да бъде загрижена, че в много съседни източни региони интегративното въздействие на ЕС явно отслабва. Вследствие на това в тази част на света с тенденция за по-слабо европейско и атлантическо развитие, нараства опасността от алтернативен модел за обществен ред на границите на ЕС и НАТО, представляващ заплаха за разширената, но все още неконсолидирана демократична ценностна общност.

Ето защо ЕС трябва да дефинира стратегическите си интереси в региона по-ясно от досега.

Приоритетното обезпечаване на източните граници на ЕС трябва да бъде разширено с нови инициативи за насърчаване на демократичните промени и стабилността в съседните райони от Черноморския басейн, както и в Южен Кавказ. Западът като общност на ценности и интереси е незаменим за сигурността, стабилността и демократичното развитие на региона. Целта трябва да бъде бързо и устойчиво обвързване с демократичния Запад.

Политическите принципи, на които почива ЕС, са правилни и желани, независимо от това дали и кога ще настъпи присъединяване. За много държави те вече са били добро ръководно начало за тяхното успешно развитие.

Дори и 20 години след промените демократичната и икономическата консолидация на новите страни членки на ЕС все още не е приключила.  Някои политически и културни корени от комунистическата ера още не са изтръгнати. Вследствие на това в много сфери на ежедневния живот хората продължават да се сблъскват с две конкуриращи се реалности. Това създава неудовлетвореност и безсилие и води до загуба на политическо доверие.

В този случай от политическите актьори се изисква да защитават правовата държава, да заемат ясна идеологическа позиция и да са отговорни в представителната си функция.

Това, че демократичните политически партии би трябвало да са способни на сътрудничество, е част от демократичните правила на играта. Но това, че те трябва да развиват и общи способности за решаване на проблемите – на тази точка  се обръща по-малко внимание. А тъкмо това е от значение.

Това е важно именно за нас либералите, като единствена политическа сила, издигаща като основен свой приоритет свободата. В останалата по-голяма част от политическия спектър се е развила една извънредно мощна култура на държавна ориентация.

На много хора политиката се струва само тогава легитимна, ако тя допринася за стабилността, гарантира снабдяването с блага, предоставя възможност за печелене на свободно време и добро положение и гарантира увеличаване на индивидуалното потребление. По този начин политиката се ограничава до един вид предварителна грижа за всичко и за всеки.

В източните части на Европа пространствата за политическо преразпределение и без това са твърде ограничени, разликата в благосъстоянието спрямо Запада продължава да бъде голяма. Докато измерваният в паритетна покупателна способност доход на глава от населението в Чехия междувременно е достигнал все пак 60 процента от средното ниво за ЕС, то в България и Румъния той е по-малък от 30 процента.

Историческият пробив и радикалният опит от прехода биха могли обаче да помогнат тъкмо на ново присъединилите се страни да се откажат от мисленето с категориите на държавата и от унаследените социални държавни конфигурации. Шансовете се крият в промяната, в готовността за промяна.

Защото накрая успех ще имат онези общества, които се справят най-добре с бързите промени на нашето време , разгръщат компетентност в промяната и които са способни да дадат нови отговори на вътрешните и външните предизвикателства. Бъдещето ще бъде спечелено от онези, които днес се подготвят за него.

Проекти за политика на свободата са спешно необходими, защото съотношението между колективната и индивидуалната отговорност вече е нарушено. Освен това колективните системи оставят у хората впечатлението, че те самите вече не трябва да допринасят за решаването на проблемите.

Очакват се благословените резултати от системата на пазарната икономика, но не и рисковете. Социалното пазарно стопанство е най-голямата машина на благосъстоянието, но то неизбежно се нуждае от спадове и кризи, за да се обновява и да произвежда още по-голямо благосъстояние.

В сравнение с него старото социалистическо държавно стопанство беше един динозавър, обречен на измиране.

Социалната сигурност и чувството, че си обслужван справедливо, подбуждат мощно усещането у хората за почтеност. Съвременният европейски модел на социалната държава обаче, към който се стремят и повечето от новите страни членки на ЕС, не може да отговаря повече на тези чувства. Неговите механизми за преразпределение дават незадоволителен ефект. Реформирането на колективните солидарни общности към колективно съзнание е твърде закъсняло.

Подпомагащата чрез издръжки социална държава е сведена само до едно ремонтно предприятие. Тя не предотвратява повече социалната изолация. От социални издръжки към инвестиции – това трябва да бъде новият път.

Държавата трябва да предоставя на гражданите си възможности за избор. Тя трябва да организира системи на принципа на конкуренцията.

Предразсъдъци  към същността на пазара съществуват и в богатите страни. Обратната страна на медала е незачитането на свободата.

Мнозина се страхуват, че свободата е от полза повече за други, отколкото за тях самите. Но по принцип е погрешно срещу пазара да се насочват морално-етични чувства. Безконтролна икономическа, както и политическа власт възниква винаги точно там, където конкуренцията е изключена по политически причини и вследствие на това пазарът не може да изпълни своята регулираща функция.

Пазарът и моралът не са две противоположности. Както пазарът, така и поведението и отговорността имат еднакво значение и са еднакво важни. В началото на капитализма на първо място стоеше търговската добродетел и скромност. Това не означава, че днешните поколения  трябва да живеят като аскети. „Изгодните” системи за "бързи пари" обаче, които възникнаха на финансовите пазари и станаха модерни, във всеки случай не могат да бъдат повече в унисон с човешкото чувство за мярка.
„Либералите са за мярка и умереност, а не за безотговорност. Либералите са за социално пазарно стопанство, а не за безскрупулен хазартен капитализъм.” (Р. Брюдерле)

Съвсем очевидно досегашните правила не са били достатъчни, за да предотвратят очебийния провал на пазара. Затова те трябва да бъдат коригирани и то най-ефективно на международно ниво. Одържавяването на рисковете обаче би било обявяване на пазарното стопанство в банкрут. Днес трябва да внимаваме преди всичко детето да не бъде изхвърлено след банята заедно с мръсната вода. Провалът на пазара днес е последица от провала на държавата вчера. И преди всичко: Фактът, че понастоящем намесата на държавата е необходима и неизбежна, далеч не превръща държавата в по-добрия банкер. В Германия именно държавните банки на отделните провинции бяха тези, които пострадаха от рискови търговски операции.

За либералите ограничената намеса на държавата не означава край на пазарното стопанство. Държавата трябва да определи правила на играта, чието накърняване да бъде санкционирано. Това впрочем се съдържаше и в програмата на неолибералите, критикувана толкова критично от някои поради непознаване на историята.

Последиците от кризата ще засегнат всички нас, но естествено не в еднаква степен. На онези страни, които са живели простирайки се извън възможностите си, им предстоят невероятно трудни времена. Но в кризата се крие и един особен шанс за реформи и иновации.

Възходът и провалът на нациите не са обусловени единствено от суровините им или технологичните им способности. А и от тяхната култура, тяхната компетентност в прехода, от върховенството на закона, от независимите институции и преди всичко от възможностите за образование. Печалби от производителност ще възникват вследствие на способностите за иновативност. Това е ключът към бъдещето.

Важно ще е изграждането на съзнание за новите предизвикателства и на поведение за справянето с тях, създаването на обществено мнение, отговарящо на проблемите – това са нещата, които ще формират обществения климат.

Въпреки всички критики и трудности България днес представлява здрава съставна част от свободния свят. Аз съм сигурен, че едно ускоряване на интегрирането й в европейските структури е възможно и вероятно.  Българите са призовани да вложат в този процес добрите си страни и да се борят с лошите. Наличният либерален потенциал на България и израсналото в свобода ново поколение дават надежда за това.

Фашизмът подмамваше хората чрез обвързване и лидерство. Комунизмът – чрез обвързване и надежда. Ралф Дарендорф ги разглежда и двете системи като изкушения на несвободата. Подобни „копнежи” винаги могат да се появят отново под друга форма.

Поради това свободата трябва да се отстоява отново и отново. Да се започва винаги отначало е трудно. Но ние трябва да го направим, защото няма нищо по-важно от свободата!