За водния сектор и еклерите

Васил Маргаритов

С публикацията си за неразбориите в управлението на водния сектор Медиапул хвърли камък в блатото на родната бюрокрация – и слава богу – крайно време беше. Поне две генерални дирекции в Европейската комисия години наред чакат да предприемем стъпки в полезната посока, така щото порочният кръг на размитата отговорност да бъде разчупен.

Нашата страна е може би единствената в ЕС, където управлението на водния ресурс е безхаберно разхвърляно между 5 централни ведомства, като две от тях – министерството на околната среда и водите (МОСВ) и министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) – все не могат да си поделят баницата. Това ми припомня думите на един френски експерт от времето, когато се създаваха басейновите ни дирекции. „Водният сектор на посткомунизма – казваше той – прилича на еклер. Всеки знае, че е сладък, но който го пипне – се цапа.”

Тук е редно да се подчертае, че проблемът не опира до министъра на околната среда или до министъра на регионалното развитие. Грешката е системна и затова напрежението ще продължи да съществува, независимо дали е в периметъра „Арсенова – Церовски”, „Чакъров – Гагузов” или „Караджова – Плевнелиев”. Защото просто няма как МОСВ да управлява милиарден финансов инструмент и да носи отговорност за пречистването на отпадните води, а в същото време да няма никакъв административен лост спрямо действията (или бездействията) на водните оператори. В същото това време принципалът на държавните дялове във ВиК дружествата хвърля приоритетните си и вдъхновени усилия за строежа на автомагистрали (дано да успее!) и ведно с това ръководи оперативна програма, която пък няма нищо общо с пречистването на водите – така циркът става пълен. Прибавете към това, че Европа няма да търпи повече липсата на генерално планиране, само че за изготвянето на въпросните планове на ВиК операторите отговаря не друг, а отново МРРБ. Срокът обаче изтича в края на тази календарна година, а до този момент нито един мастер-план (извън онези по ИСПА) не е готов.

Проблемът става още по-сериозен поради факта, че Брюксел демонстрира трайно одобрение за процеса, по който бяха стиковани процедурите за финансиране на водните проекти по оперативна програма „Околна среда”. Което доказва, че въпреки политическото джафкане в два поредни мандата може да се свърши и полезна работа. Това обаче подсилва риска от липсата на професионално планиране за период от 15 до 20 години напред, защото – както вече бе споменато – ВиК дружествата не разполагат с нищо друго, освен със закостенелите си 5-годишни бизнес-планове, които са антипод на всяка идея за модернизация и само доказват манталитета на нашенския търговец на дребно.

Така че размотаването с генералните планове за водните оператори и с наредбата за ВиК асоциациите може да ни струва почти един милиард евро – колкото е остатъчният ресурс по приоритетна ос 1 на оперативна програма „Околна среда”. И ето какво се получава – в мандата на г-н Чакъров бяха одобрени над 200 проекта и някои от тях вече приключват успешно, но повечето все пак са в процес на изпълнение. В същото време се знае, че в рамките на сегашния мандат при г-жа Караджова трябва да се финансират поне още два пъти по толкова проекти и шансовете това да се случи засега изглеждат реални – и ето че тези огромни усилия от страна на общини и проектанти могат да се окажат напразни, ако заради липсващи планове и липсващи ВиК асоциации финансирането бъде замразено. Защото Европа няма да ни позволи да работим на парче и да запълваме дупки – това е повече от ясно, така че медиите са прави да бият камбаната – поредното писмо вече се „пече” в Брюксел и рискът от санкции е напълно реален.

Но не бива да очакваме, че писмото ще ни предложи решение. То само ще напомни, че сме поели ангажименти, че противоречието е заложено дълбоко и че се нуждаем от решително преустройство. Защото проблемът има много измерения – собственост, планиране, раздържавяване, естествени водосборове, ценова политика, социална поносимост, поправки в закона за водите и прочие. Брюксел обаче действа по утвърдени правила и не предписва рецепти. Там – дори и подсъзнателно – спазват принципа на един от първите бащи на европейския дух и Просвещение. Защото според Галилей „не можеш да научиш никого на нищо; можеш само да му помогнеш да го открие в себе си.”

Следователно възниква въпросът – кой е полезният ход на национално ниво в дадения случай? Защото за месец и половина генерални планове не можем да напишем – това е безспорно; а дори да ги напишем някога – те няма да вършат работа, защото са писани не там, където трябва. Така че циреят на истината трябва да се спука и „еклерът” на ВиК дружествата да се премести от едно място на друго. Водните оператори трябва да се намират там, където са басейновите дирекции – друго решение няма. Идеята не е нова и се предлага поне от 10 години насам, само че политическите кабинети на МРРБ получават адреналинов шок всеки път, когато я чуят. Поради същата причина изгубихме години в писане на нов закон за ВиК, който по принцип развиваше нелоши идеи, но който нямаше как да бъде приет, защото не решаваше основното противоречие и оставяше ВиК операторите в ръцете на МРРБ, където вече не им е мястото.

Естествено – може да се теоретизира и в обратната посока – да се преместят в МРРБ басейновите дирекции барабар с оперативна програма „Околна среда” – но едва ли има наивник, който да вярва, че до края на този програмен период това може да се случи. Докато преместването на една ВиК дирекция от МРРБ в МОСВ е съвсем постижимо, макар и временно спасение. Защото горещият картоф на истинското преструктуриране няма да ни отмине – при това няма значение дали ще сливаме министерства или ще програмираме нова изпълнителна агенция за еврофондовете – това си остава наш проблем. Еврокомисарите искат резултати, а начините за постигането им са винаги повече от един.

И все пак би било добре, ако първата реална реформаторска стъпка в управлението на водния сектор бъде предложена от настоящия регионален министър – защото при всеки следващ ще ни струва все по-скъпо. Трябва най-после да излезем от мандатното тесногръдие и да преодолеем ведомственото късогледство. Трябва освен това да приемем, че оздравителните действия понякога са болезнени и че най-добре си помага онзи, който си помага сам. Трябва ни смелост, за да погледнем истината в очите и да си признаем проблемите. Оттук нататък само безкомпромисният и действен прагматизъм ще ни спаси от закъснението – за многообещаващи теории и фанфарни стратегии вече нямаме време. Защото не бива да забравяме думите на един друг европейски духотворец – Оскар Уайлд – който напомня, че „обществото понякога прощава на престъпниците, но на мечтателите – никога.”