Същност и източници на правото на Европейския съюз. Функции на европейския омбудсман

Роман Леви

ЕС се превърна в съществена градивна част от политическия живот в Европа. Нещо повече ЕС се превръща в гравитационен център на държавните дейности. В много централни области на политиката органите на ЕС вземат задължителни решения, които непосредствено засягат държавите членки и техните граждани. По подобие на държавата, ЕС има собствена правна система, представляваща съвкупност от правни норми с определени източници и органи, които ги създават по определени процедури със собствен правоприлагащ и правораздавателен механизъм.

Правото на ЕС е своеобразен правен хибрид, съчетаващ елементи на националната с елементи на международноправната система. ЕС има собствен правов ред, интегриран в правната система на държавите членки. Правото на ЕС съчетава елементи на националната с елементи на международноправната система. Правото на ЕС ефективно съчетава международноправните отношения с вътрешноправните отношения, като урежда не само отношенията между държавите членки, но и съдържа норми с пряко действие по отношение на вътрешноправните субекти – физически и юридически лица.

Субекти на правото на ЕС са както държавите членки, така и субектите на самите държави – физическите и юридическите лица. Държавите са първични субекти, които притежават политико-юридическото свойство държавен суверенитет. Физическите и юридическите лица притежават правоспособност, дееспособност и могат да носят юридическа отговорност. Правото на ЕС урежда отношенията между държавите членки на ЕС като суверени субекти на международното право. Нещо повече то създава правила, които се отнасят пряко до вътрешноправните субекти на тези държави. Характерното е че националните законодателства на държавите членки са интегрирани в правната система на ЕС, а в същото време се намират в подчинено положение спрямо него съгласно общоприетия примат на правото на ЕС над националните законодателства и принципа на директния ефект. Т.е. – ако има противоречия или несъответствия в нечие национално законодателство, те се разрешават по посока на законовата уредба на ЕС.

Съставни части на правната система са: актовете на държавите-членки, актовете на институциите на ЕС, международните договори сключени от ЕС с трети страни, общите принципи на правото и практиката на Европейския съд. Правото на ЕС включва разнородни по юридическата си природа източници, които се групират по различни критерии. Те основно се разделят на писани и неписани източници. Неписаните източници на правото на ЕС са практиката на Европейския съд /с тълкувателна сила на общностните норми по задължителен характер с тенденция към правилното им прилагане/, правният обичай и общите принципи на правото. Писаните източници се разделят на значими и не толкова значими. Сред значимите източници са актовете, съставляващи първичното право – Парижкия договор от 1951г. и Римските договори от 1957г., Единният Европейски Акт, Договорът от Маастрихт, Договорът от Амстердам и Договорът от Ница. Тези норми и актове са с най-висока степен на спазване и имат предимство пред останалите законодателни норми в ЕС, както и пред законодателствата на отделните страни-членки.

Първични източници на правото на ЕС са и сключените от ЕС международни договори с трети страни и международни организации, както и междудържавните споразумения в рамките на ЕС и Европейските Общности. Друг не толкова значим източник на правото на ЕС е вторичното право. То представлява правни предписания, създадени от институциите на ЕС, създадени в съответствие с разпоредбите на първичното право. Пример за такива актове са регламентите, дрективите, решенията, препоръките и становищата. Регламентите съдържат норми с общ характер и се прилагат пряко, т.е. не е необходимо да се транспонират в националното законодателство. Те имат задължителен характер в своята цялост. Директивите обвързват всяка държава-членка само по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат. Те са целеви актове и нямат пряко приложение. Те трябва да бъдат транспонирани (приети) в националното законодателство. Решенията са актове с конкретен адресат – юридическо лице, държава-членка или нейн орган. Те обвързват само адресата си и са задължителни в своята цялост. Решенията имат директен и непосредствен ефект. Препоръките и становищата са формално без правна сила и нямат обвързващ адресатите си ефект. Първичните и вторичните актове не изчерпват всички видове правни актове, приемани от органите на ЕС. Атипичните актове са вътрешни регламенти, резолюции, позиции, декларации и други.

Гражданите на ЕС имат общовалидно право на свобода на придвижване и престой, без да е необходимо да изтъкват икономическата цел на своя престой в друга държава от ЕС. Към правата спадат още дипломатическа и консулска защита и от страна други държави членки в ЕС, правото на подаване на петиции пред Европейския парламент, както и правото на гражданинът да сезира гражданския посредник или омбудсмана. Институцията на европейския омбудсман е създадена чрез Договора от Маастрихт през 1992г. Първият европейски омбудсман е избран от Европейския парламент през 1995г. Европейският парламент го избира с петгодишен мандат, който може да бъде подновен, като правомощията са му на упълномощено лице за гражданите. Той приема от всеки гражданин на Съюза оплаквания за неуредици в дейността на органите или институциите на Съюза. Естествено, жалби пред омбудсмана могат да се подават и от стопански организации, сдружения или други органи със седалище на територията на Съюза. При основателни оплаквания или по своя инициатива омбудсманът може да предизвиква проверки, които насочва към парламента или към засегнатия орган. Основните нарушения са свързани с административни нарушения, несправедливост, дискриминация, злоупотреба с власт, липса или отказ за предоставяне на информация, ненужно забавяне или неправилни процедури. Жалбата може да се подаде до две години от датата на откриване на нарушението. Жалбоподателят трябва да е лично засегнат от лошото управление и да е сезирал по въпроса преди това съответната институция или орган. Омбудсманът не разглежда въпроси, които са предмет на висящо съдебно производство, или по които вече има издадено съдебно решение.

Омбудсманът може да се опита да намери добронамерено решение, което да коригира случая на лоша администрация и да бъде задоволително за жалбоподателя. При провал на опита за помирение, омбудсманът може да направи предложения за решаване на случая. Ако съответната институция не приеме неговите препоръки, омбудсманът може да изготви специален доклад по въпроса до Европейския парламент.

Омбудсманът се ползва с изключителни права за провеждане на разследване. Институциите и органите на Общността са длъжни да му предоставят информация и да му осигуряват достъп до разследваните документи. Държавите в рамките на ЕС също са длъжни да му осигурят достъп до информация за решаване на казуса свързан с лоша администрация от институциите или органите на ЕС. По време на мандата си европейският омбудсман няма право да осъществява друга професионална дейност. Той не приема и не изисква инструкции от организации или правителства. В този смисъл изпълнява правомощията си абсолютно независимо и безпристрастно. Българските граждани трябва да знаят тези възможности, за да ги използват по-ефективно.