Консервативната реформа от 1882 г. и всеобщото избирателно право

 След утвърждаването на режима на пълномощията през 1881 г. княз Александър I прави опит за консервативен политически "завой", който да улесни постигането на позитивен ефект от управлението. Важно място в този план се отделя на избирателната реформа. В резултат на 14 август 1882 г. Държавният съвет приема нов избирателен закон а на 8 септември князът го обнародва[1].

             Законът императивно предвижда изборите за местни и централни органи на властта в България да стават по двустепенната система. За пръв път се въвеждат понятията първостепенни и второстепенни избиратели. Първостепенни са ония, които са записани в избирателните списъци на общината, а второстепенни са "гласните", т.е. ония които първостепенните са избрали да гласуват на в колегията, излъчваща депутатите.

            За разлика от Закона за избиране на народни представители от 1880 г., при който избирателните списъци се съставят от окръжните управителни съвети и градските общински управления, сега списъците са задача на общинските съвети. Подобен подход е оправдан. Местожителство в общината най-лесно се доказва, а без установяване на отседналостта не може реално да се определи броя на жителите, а от там и броя на депутатските мандати от всеки избирателен район. Предвижда се всяко гласуване, независимо от характера на избора, да се извършва по общини.

            Освен от общинския съвет избирателните списъци може да се съставят и от комисия, избрана от него. Председател на комисията по право е кметът, а ако той не е в състояние да изпълнява и тази длъжност, натоварва помощника си да председателства комисията. В избирателния списък се отбелязват: имената и прякорите на избирателите по азбучен ред; занятията им; местожителството. Специално се фиксира кои са навършили 30 г., с цел гражданите предварително да се ориентират кого може да изберат за народен представител. За коригиране на грешки при съставянето на списъците те се залепват на видно място в общината, а в общините където има вестници се публикуват и в тях.

            Подобна публичност на списъците е своеобразна гаранция и срещу евентуалната им фалшификация. В продължение на тази линия е и правото на гражданите да предявяват претенции към невключването или неправилното им записване. Тази възможност се упражнява чрез специално заявление до общинското управление в срок от 15 дни след обнародването на списъците. Молбите им се разглеждат в срок от 3 дни от общинския съвет. Решението на съвета обаче не е окончателно. Недоволните могат да го обжалват в срок от 7 дни пред Върховната комисия по изборите в окръжния град, като апелацията е безплатна. Обжалването става чрез кмета, който в случаите, когато се касае за недопускане на дадено лице до избирателните списъци, е длъжен да прикани жалбоподателя да изложи доводите си пред Върховната комисия.

            До месец и половина след обнародването на списъка кметовете обявяват окончателните им състави, като означават и броя на избирателите.

            Законът предвижда задължително преглеждане на избирателните списъци всяка година от 1 до 31 октомври, като в тях се извършват съответните актуализации. Записването в избирателния списък дава възможност за гласуване само в списъка на съответната община, като никой не може да бъде вписан в списъка на две общини. Който поиска да се запише в друга община трябва да представи свидетелство от кмета на досегашната си община, че е заличен от списъка на общината.

            Върховната комисия, оторизирана да проверява жалбите на гражданите по нередности в избирателните списъци се състои от: председателя на окръжния съвет, който е и неин председател; един член на същия съвет, избран от колегите си; председателя на окръжния съд; мировите съдии в окръжния град и  градския кмет.

            Включването в комисията на лица, заели длъжностите си въз основа на изборното начало, в лицето на представителите на окръжния съвет и кмета, е нецелесъобразно. Те са политически ангажирани и като такива трудно ще проявят максимална безпристрастност в изборния процес.

     Участието на лицата от съдебното ведомство напротив е сполучлива стъпка. Към този момент България има недостатъчно подготвени юридически кадри и натоварването на окръжните и мировите съдии с изборния процес е целесъобразен акт. Така се създават предпоставките за повече законност и професионална компетентност при провеждането на вота.

Законът дава активно избирателно право на всички български граждани от мъжки пол, навършили 21 г. по времето, когато се е съставял избирателния списък. За избирателите се въвежда имуществен ценз, изискващ да притежават сами или в съсобственост недвижими имоти в общината или да са синове на притежатели на подобни имоти. Презумпцията за това изискване е държавата да се управлява от отговорни хора, притежаващи собственост и следователно имащи своите трайни интереси от добро управление. Предполага се, че на тях няма да им е безразлично как функционира държавата, тъй като редът и сигурността ще са гаранция за неприкосновеността на имотите им.          

            Имущественият ценз е заменяем с ценз "занятие", изискващ избирателят да има в разстояние на една година определено самостоятелно занятие в общината. Избирателни права получават и държавните и общински чиновници. Презумпцията е, че прослуженото време в администрацията е достатъчно условие за придобиване на компетентност в държавните дела. Като алтернатива се въвежда и образователният ценз, изискващ завършен гимназиален, университетски курс или подобно друго заведение. Възможност за упражняване на активно избирателно право получават и бившите офицери и подофицери от българската армия.    

            От притежаващите активно избирателно право се изключват тези, които въз основа на съдебно решение са лишени от граждански и политически права. Подобна дефиниция създава предпоставки за изключване на лица, извършили политически престъпления - нещо даващо шанс на евентуалната репресия срещу политическия противник.      

            Кръгът на лишените от избирателно право оправдано е разширен с осъдените на една година затвор или на по-тежко наказание. Презумпцията е, че тежестта на наложеното наказание е достатъчна за да не се търси точната причина за осъждането. За някои престъпления се слиза и под този срок, като се предвижда, че е достатъчно лицата да са осъдени на повече от 1 месец затвор, но за по-сериозни престъпления, съдържащи висока степен на обществена опасност, като кражба, злоупотреба с доверие, мошеничество, измама в качеството на теглилки и стоки, похищение на държавни или общински пари или неща от обществен склад, престъпление против нравите, документална измама, лъжесвидетелство, престъпления, извършени по време на изборите, като: махане или прибавяне на бюлетини в избирателната кутия; упражняване на насилие и отправяне на заплахи към избирателите по време на вота.       

            Идеята на подобни ограничения е, че лица, провинени в сериозно нарушаване на действащото законодателство, не би трябвало да участват във високоотговорната задача по формиране на висшия представителен орган. Като пример може да се посочи отнемането на избирателните права на лицата, осъдени за злоупотреба с доверие. Подобно ограничение е целесъобразно. В условията на либерална икономика, прохождащият български бизнес се нуждае от стабилна правна рамка. В тази връзка едно от тежките престъпления влияещи на стопанския живот, а от там и на общото състояние на държавата е злоупотребата с доверие от страна на лица упълномощени да представляват интересите на определени икономически субекти. Подобно престъпление е с висока обществена опасност и не е морално неговите извършители да участват в гласуването за парламент и така да влияят върху формирането на висшата представителна институция на държавата.

            Законът лишава от активно избирателно право лицата на действителна военна служба. Идеята е, че те държат пълно покорство на върховния главнокомандващ в лицето на държавния глава и всяка проява на възможност за свободен избор би повлияла негативно на "пасивната покорност", която те дължат на княза.

            От активно избирателно право са лишени и намиращите се под предварителен затвор, т.е. задържаните поз стража. Правната норма създава предпоставки за сериозно разширяване кръга на лишените от избирателни права и за извършване на злоупотреби, предвид бурните български политически времена. Видно е, че с лишаването на избирателни права на лицата, срещу които има предварително следствие се нарушава презумпцията за невинност, т.е. всеки гражданин е невинен до влизане в сила на присъда издадена по надлежния ред. В подобен дух са и предписанията на чл. 73 от ТК. С планираното в законопроекта ограничение се извършва своеобразно предварително наказание спрямо лица, които в крайна сметка може да се окажат невинни. В тази връзка те не може да се третират като "лишени от граждански и политически правдини" по смисъла на ТК. В тогавашното действащо българско наказателно законодателство няма регламентация за кои престъпления ще се лишава от избирателни права. А правната рамка по този въпрос е редно да се фиксира именно там. В дотогавашната практика то се изгражда главно с добавки и промени в рамките на Отоманския наказателен закон и някои специални закони. В тях обаче разглеждания проблем не е решен. Лишаването от права не трябва да е следствие от правните норми на изборното законодателство. В него трябва само да се фиксира едно съществуващо вече положение, продукт на присъда издадена в рамките на наказателното и наказателно-процесуално законодателство.

            От активно избирателно право са лишени и уличените в умишлен фалит, както и съдържателите на публични домове. 

            Към второстепенните избиратели, т.е. "гласните" не се поставят някакви по-различни изисквания относно условията им за избираемост. Не стоят така нещата обаче относно упражняването на пасивно избирателно право от страна на кандидатите за народни представители. В разрез с конституцията е добавено допълнително условие за ценз за отседналост, изразяващ се в наличието на постоянно местожителство в окръга, на чиято територия се намира околията, излъчваща депутата. От гледна точка на основния закон случаят е ясен - не може към кандидатите да се поставят изисквания, излизащи извън конституционните рамки. В тази връзка първо трябва да се направят съответните конституционни промени. От гледна точка на целесъобразността обаче подобно условие е оправдано. Независимо че депутатите представляват целия народ, а не само своите избиратели, логично е населението да познава тези, за които гласува. При тогавашната неразвита система на комуникации мнозинството от избирателите могат да видят представител на политическия елит само ако той живее в техния район. По тази причина изискването кандидат-депутатите да живеят на територията на окръга е целесъобразно и дава възможност за по-верен избор от страна на електората.

            В разрез с ТК е въведен и имуществен ценз, предвиждащ кандидат-депутатите да притежават недвижимо имущество сами или в съдружие на територията на съответния окръг. Предявеното изискване цели да повиши отговорността на народните представители към упражняваната от тях длъжност и да парира възможността случайни лица да попаднат в парламента. Така се продължава линията за въвеждане на "цензова" демокрация, започнала още с изискването лицата, избиращи гласните, а и самите гласни да имат имущество на територията на общината, в която упражняват избирателните си права. Сега значението на имуществения ценз нараства и с изискването избраните народни представители да имат имот на територията на окръга.

            Акцентът върху имуществения ценз се вижда и от факта, че за народни представители може да бъдат избирани и членовете на окръжните съвети, които, за да попаднат в съветите, също трябва да имат изискуемият за народните представители имуществен ценз. В конкретния случай има една нецелесъобразност. Окръжните съвети де факто се явяват органи на местното самоуправление, избирани от гражданите. По тази причина не е уместно техни представители да попаднат в парламента и да изпълняват и функции на законодателната власт. Подобно сместване е в разрез с принципа за разделение на властите и е в състояние да акумулира повече власт в ръцете на представители на отделни окръжни съвети, които в парламента могат да лобират за своите региони, за сметка на останалите.

            В тази връзка не е целесъобразна и предвидената възможност кметовете и техните помощници да се избират в състава на парламента. Тук отново става смесване на властите - органите на местното самоуправление получават възможност да работят в законодателната власт. Продължава се и линията за въвеждане на имуществен ценз, тъй като кметовете и помощниците им трябва да имат недвижим имот или да плащат годишен данък в размер на 25 лв. за селата и 50 лв. за градовете. 

            В продължение на линията на игнориране на разделението на властите се дава възможност в състава на парламента да попаднат и съдебните заседатели. Действащото към тогава законодателство поставя и към тях изисквания, несъвместими с условията за избор на народни представители: владеене на недвижим имот сами или от страна на техните родители, а като алтернатива поне средно образование или самостоятелно занимаване с търговия или занаят. 

            Министрите също получават възможност да бъдат избирани за народни представители, като към тях не се предявява ценз за отседналост или притежаване на недвижими имоти в избирателната колегия, където се кандидатират. Мотивът е, че тяхната известност е достатъчна гаранция за правилния вот на гражданите. Правото на министрите да бъдат избирани и да останат след това членове на парламента е в хармония с ТК, но в разрез с принципа за разделение на властите. Създават се силни предпоставки членовете на кабинета, които са важна част от изпълнителната власт да получат и силно влияние в законодателната, което засилва доминацията на правителството за сметка на парламента.

             Право да бъдат избирани за народни представители имат и всички служащи, заемащи длъжността по избор.            

            Държавният съвет явно сезира опасността прекаленото акцентиране върху имуществения ценз да се окаже бариера относно осъществяване основната идея на закона - повишаване компетентността на парламента. По тази причина се предвижда възможността за заменяемост на имуществения ценз с образователен. Така за народни представители може да се избират и лица, непритежаващи изискуемите недвижими имоти, но имащи университетско образование. Мярката е целесъобразна. В този период лицата с висше образование са дефицитни и трябва да се привлекат към участие в политиката. За да не се получи натиск върху избирателя от страна на държавните институции, се поставя изискването лицата с университетско образование, кандидатирали се за депутати, да не заемат държавна или общинска служба.

            От изложеното до момента се вижда, че при определяне на кръга от лица, които имат право да се кандидатират за народни представители се въвеждат изисквания за имуществен и образователен ценз, които са в разрез с ТК. Неоправдано се игнорират и принципите за разделението на властите, като се дава възможност в парламента да попаднат и лица, принадлежащи към други власти и органи на местното самоуправление. Подобна мярка може да се приеме само ако към тях се предяви изискването за подаване на оставка от заеманата длъжност при избора им за народен представител.

            От пасивно избирателно право са лишени членовете на Държавния съвет. Широките му правомощия оправдават подобно ограничение. Не е целесъобразно негови членове да участват в дейността на парламента, тъй като това допълнително би обезличило този орган.

            Не може да бъдат народни представители и членовете на Върховната сметна палата. Предвиденото ограничение макар и антиконституционно е целесъобразно. Сметната палата е контролно учреждение по бюджета на всички отрасли в управлението и не е уместно нейни представители да се товарят и с дейност в парламента, което би снижило ефективността от работата им.

            В хармония с принципа на разделение на властите в закона се забранява избирането за депутати на съдиите и чиновниците от всички ведомства - първите заради независимостта на съдебната власт, а чиновниците като част от изпълнителната власт, чието кандидатиране може да доведе до натиск от страна на правителството към избирателите.

            С оглед избягване на политическата партизанщина в българското училище от право да попадат в ОНС са лишени и учителите. Мярката е нецелесъобразна. При тогавашния дефицит на образовани кадри, учителите са в състояние да окажат позитивно въздействие върху подобряване компетентността на парламента.

            По-логично изглежда изваждането от състава на народното представителство на духовните лица. Тяхната роля в обществото е коренно различна от това, което се върши в политиката и по тази причина е необходимо те да се концентрират само върху специфичните проблеми, на които са се посветили.

            Лишаването от избирателни права на наемателите и арендаторите на държавни имущества е направено с цел париране възможността за евентуални лични облаги на тези лица след евентуалното им попадане в парламента. Презумпцията е отново за своеобразно отделяне на политиката от стопанската дейност.  

            Консервативната избирателна реформа има за основна цел да въведе повече компетентност в работата на парламента за сметка на демократизма и спазването на ТК. Реално тя се прилага в изборите за ОНС през ноември 1882 г. и в частичния вот през август 1883 г. Натрупаният опит макар и оскъден е ценен за българския политически живот. Става ясно, че големите ограничения на активното и пасивното избирателно право, водещи до намаляване приложното поле на всеобщото избирателно право не създават автоматически по-компетентен парламент. Идейните търсения за ефективна избирателна система продължават и през следващите години.