Има ли у нас полицейщина?

Дениз Ахмедов

Съществува ли в България „полицейщина” и в какво точно се изразява тя? Не е тайна, че зачестиха случаите, в които органи на полицията извършват действия с превишаване на правата си и използването на ненужна сила. Служителите на Министерството на вътрешните работи са ангажирани с една от най-отговорните задачи в държавата, а именно опазването на реда и сигурността на гражданите.

Проблемът е в това, че зачестяват жертвите на полицейски произвол, нещо недопустимо за една демокрация. Свидетели сме на опитите на сегашните управляващи, произлезли не от къде да е, а от системата на МВР, да създадат страх, с цел приглушаването на опитите за говорене против самата нея и отвличане на общественото внимание от по-сериозните проблеми, като икономическите, проблемите със здравеопазването и образованието например.

Много въпроси възникнаха покрай случаите със семейство Начкови от Мировяне, случаят в Скравена, при който бяха бити с електрошокови палки непълнолетни, с убитата Мирослава от Перник, скандали, които привлякоха цялото обществено внимание и накараха хората да се замислят, дали те няма да са следващите, дали отивайки на пазар или седейки си в къщи, няма да нахлуят у тях маскирани, тежко въоръжени полицаи. Та нали „всеки е невинен до доказване на противното..”, пък бил той и човек, извършил престъпление, не би било хуманно да се използва сила, още повече, когато лицата са неспособни и не показват с нищо, че биха противодействали на органите на властта.

Нека да припомня един от десетките случаи на полицейщина. За него не се шуми в медийното пространство, но в който е на лице репресия над напълно невинен човек, доказано невинен, без след това да са приложени мерки, отговорните лица да понесат заслужилото си. Пример за това е случилото се в Павел Баня с Нурай Мюмюн, който е бит от трима полицаи, двама цивилни и един униформен, още преди да се изясни случилото се. В крайна сметка става ясно, че това лице има своя резачка, докарана от гурбет, нямаща нищо общо с откраднатата, за която е обвинен... Отново до този момент наказани няма, въпреки това, че министър Цветанов е уведомен за случилото се. Станахме свидетели на огромните средства, които бяха отделяни от бюджетите на правителството именно за специални разузнавателни средства. Примерите за неправомерно подлсушване са много, но ще обърна внимание на един, който нашумя много в публичното пространство, а именно случаят с подслушването на Иса Бесоолу (общински съветник от ДПС в Стара Загора) и Лютви Местан, зам. председателят на „Движението за права и свободи”, подслушвани в прдизборната кампания на парламентарните избори през 2009 година, вероятно с определена цел. По-късно стана ясно, че въпросното лице Бесоолу, а и не само той, е подслушвано в абсолютен разрез със закона през цялата кампания. Факти, които говорят за задкулисен натиск и политическа поръчка – безспорно.

Случаят на задържаните семейство Начкови от Мировяне е изключителен пример на превишаване на полицейски права, в своята същност. Аз не мога да твърдя, дали Петър Начков наистина се занимава с контрабанда, но дори това да е така, нищо и никой не е в правото си, в една правова и демократична държава, която твърди и се стреми да се нарича европейска, да се случва така, че някой е бит при задържане, в което участват тежко въоръжени полицаи, пригодени за залавяне на лица от организираната престъпност, които забравят да се легитимират. Да се разбиват врати при обиск, за които има и се предоставят ключове.

При положение, че случките на произвол не са една или две, а те зачестяват, беше наложително министър-председателят да поеме инициативата в свои ръце и да въдвори ред. Тук, у нас, нещата се стекоха по възможно най-комичния начин. Премиерът Борисов не пожела да се намесва в създалата се каша. Вътрешният министър, не понесе отговорност за действията на подчинените си, а няколко висши служители бяха наказани с мъмрене и порицание. След акцията в село Мировяне, като чели МВР и по-специално министър Цветанов премина в отстъпление, твърдейки, че „твърденията за полицейско насилие може да са неоснователни; или защо никой не се извинява на МВР”. Стигна се даже до парадокса, че в Народното събрание се сформира комисия, която се ангажира да разследва скандалните случаи от последните месеци, разбира се, съставена изцяло от хора на ГЕРБ.

По правило, производствата за полицейско насилие в България тръгват трудно и след обществен натиск, после се протакат извън всякакви разумни срокове, преди да бъдат внесени в съда. За разлика от България, в европейските страни, за всяко прекомерно използване на сила, виновните понасят най-строгите наказания, подават се оставки, прилагат се дисциплинарни уволнения. В България няма осъден полицай за превишаване на правата си или иначе казано, властта се грижи добре за своите репресивни органи. Когато полицията бие наред, а зад гърба си неимоверно усеща безрезервната подкрепа на властта, то това неизбежно води с бързи темпове към полицейска държава.

Един от големите български публицисти от първата половина на XX век Данаил Крапчев твърди – „Видите ли в една страна многочислена полиция, а съдилища малко, знайте, че тая държава, какъвто и етикет да носи на фасадата си, е истинска полицейска държава.

Нещата отново опират до неефективните, прибързани действия на МВР и Прокуратурата за залавяне на лицата, като накрая се получава така, както в известната българска поговорка – „бързата работа, срам за майстора”,а именно извършена е акция по залавянето, с някое екстравагантно име, но последващите действия са крайно неефективни. Като имам предвид, че поради желанието за бързи действия, се получава така, че достатъчно доказателства липсват и много скоро задържаните излизат на свобода срещу символични, най-често парични наказания - тип гаранция. Хвърлен е сериозен ресурс, а в крайна сметка излиза, че е вдигнат много шум за нищо, ресурс, за който плащаме аз, и всички данъкоплатци...

Случаите на превишаване на права на хора облечени във власт зачестяват, което започва да поставя под сериозно съмнение демократичността на страната ни. Правят се груби нарушения, а наказани няма, грешките не се признават. Разбира се, ние гражданите, имаме право да се оплакваме, та нали ние сами сме си избрали да ни управляват тези хора, ние сме суверена на властта. Предстоят парламентарни избори догодина и това е времето, в което народът трябва сам да реши, дали да толерира сегашното статукво, където основен носител на властта е полицията, зад гърба на която плътно седи управляващата класа, или желае да упражнява своите граждански права за правова държава, част от Европейския съюз, където трите власти – Законодателна, Изпълнителна и Съдебна се възспират една друга, както е заложено в Конституцията.