Какво поиска и какво получи улицата

[Опит за анализ на пред мандата на новото правителство]

Васил Маргаритов

Размахът на февруарските протести в България беше изненада – дори и в наднационален мащаб. Някои спящи сили и подмолни процеси напомниха за себе си. На родната политическа сцена се появи уж „нов” играч, за когото нашенските социолози и политолози, а заедно с тях и ние – обикновените хора – бяхме позабравили. Някак си спонтанно „новият” играч бе наречен Улицата. И някак от само себе си усетихме, че става нещо важно, тревожно, с неясни и далечни последици.

В крайна сметка Улицата свали едно правителство и един кмет, при това кметът е знаков, оцелявал дълго време във властта и управлявал третия по население и втория по стопанско значение град. Друг е въпросът, че освен Улицата голяма роля играха и други фактори, но нека за момент да забравим за тях и да поразсъждаваме за уж „новия” играч.

Улицата като граждански фактор изведнъж получи нова легитимност, защото от 16 години насам в централните новини не бяхме виждали протести, гарнирани с домати, камъни, павета и бинтовани глави – при това за седмици наред и с впечатляваща извънстолична интензивност. Замириса на нещо ново. Политиците се ослушаха, защото това им е работата. Те са тези, които трябва да задават дневния ред на обществото и да формулират посоките.

По общоприето мнение улицата поиска повече справедливост и повече социална чувствителност. В този посока трябва да се търси и отговорът на въпроса защо тези протести доведоха до правителствена оставка. Тя бе донякъде неизбежна, освен всичко друго и затова, защото на ГЕРБ въобще му липсваха рецептори за наболели обществени проблеми. Подобна социална ригидност е белег за всяка самодоволна власт и може би затова човечеството е открило ползата от периодичната смяна на управляващите.

Само че смяната означава партийна система. Ето това е може би първият отговор, който Улицата получи още по времето на протестите. Затова, съвсем очаквано, се направиха опити в тази насока – сформиране на нова партийна формация или присламчване под крилото на някоя от вече съществуващите. Редно е тези опити да продължат и да дадат резултат. Ще има, разбира се, и много недоволни от подобно тълкуване и развитие. Те ще продължат да скандират за забрана на партиите и тяхното мнение не бива да се пренебрегва – светът се развива и скоро може да станем свидетели на нови послания.

Вторият отговор е може би фактът, че повечето партии показаха готовност да се срещат с представители на протестиращите и да се вслушват в техните искания. Трябва да се признае, че това беше нов вид готовност, ново пробуждане и тази инерция не трябва да се пропилява. Някои го направиха чисто популистки, което съответства на разпространения образ за „яхването” на протеста. Такива опити ще има вероятно и занапред и Улицата трябва да внимава – увличането по популизма винаги се заплаща скъпо.

Третият отговор е, че протестите могат да бъдат и винаги ще бъдат обект на манипулации – както чрез инфилтриране на провокатори и екстремистки настроени членове на „агитки”, така и чрез спекулиране с легитимността на излъчените представители. Лотарията на медийното внимание ще осветлява от време - навреме разни лица, блеснали в мига на взаимно търсената известност, но колко от тях ще се превърнат в трайни лидери, който да осъществят идеите на протеста? Отговорът е – малцина. По-скоро: единици. А още по вероятно – един, двама или трима, ако имаме този късмет. А всъщност онова, от което се нуждаем, е да се изгради значителна, критична маса от млади и активни хора, които знаят какво искат и как да го постигнат. Защото те ще са бъдещето.

Следващото откритие, до което поколението от Улицата вероятно вече е достигнало, се състои в предизвикателството на партийното строителство. Някои от ентусиастите, за които това бяха първите протести в живота им, с изненада установиха, че само със сформиране на групи по интернет и фейсбук работа не се върши или по-скоро не се върши докрай. Ако протестиращите искат да се включат реално в процеса на вземане на решения, ще им трябват организационни структури. А това означава яко бачкане „на терен”, от къща на къща, от душа на душа. И на немалка територия – само площадите на големите градове не стигат. Което съответно изисква материални ресурси, време, посвещение, упоритост. Дано този урок да е научен. А може пък векът на комуникационните технологии да роди друга форма на партийност, знае ли човек! Засега обаче интернет само пести време, но не може да замени нуждата от организация на място, както електронно изразеният протест не може да замени уличната демонстрация.

И ето че накрая стигаме до главното – Улицата разбра, че може да сменя правителства. Това всъщност е аксиома, само че при заспалите граждански рефлекси на българското общество се превърна сякаш в новина. В този ред на мисли основният въпрос всъщност е друг – защо точно цената на тока стана причина за национални протести? Защо не цената на горивата, защо не записът (станал вече емблематичен) за митническа проверка в бирена фабрика, защо не потъпкването на медийната свобода, защо не полицейщината на вътрешния министър, защо не прекомерното вдигане на някои от местните данъци, защо не партийно покровителстваната контрабанда, защо не някоя от другите крещящи несправедливости, каквито ГЕРБ имаше таланта да произвежда почти непрекъснато!?

Най-подходящото обяснение е може би в това, че системата на нашите обществени отношения вече е доведена до точката, която мнозина експерти обясняват като „бифуркация”. Това означава, че състоянието е нестабилно и че са възможни голям брой варианти на развитие. И че посоката, в която ще поеме системата, не се нуждае от много усилия и енергия – нужен е малък, своевременен тласък в съответното направление. Така снежната топка предизвиква лавина.

Подобни състояния на обществата са интересни за изследване и наблюдение, но не винаги са приятни за някоя част от съвременниците. Така ще бъде и в българската най-нова история, в най-непосредственото ни бъдеще. Ще трябва да преоткрием болезнената истина, че политиката трябва да е борба на идеи, преди да бъде борба за власт. Ще трябва да разберем, че е дошло времето за образуване на нови партии и на нови движения в мисловния хоризонт на грядущите поколения.

Ще трябва най-сетне да си признаем една от най-големите слабости на народа ни – неумението да се довеждат идеите до логически край. Затова от уродлив социализъм го докарахме до уродлив капитализъм и в момента сме на дъното на международния си престиж плюс задължителния срив на доверие към почти всички национални институции.

Трябва да разберем също така, че моделът на управление от годините на прехода е безвъзвратно провален. Не е достатъчно да си на власт и да разпределяш парични потоци – днес запушваш едни дупки, утре други и така нататък, само че без да пипаш структурата на институциите и без да правиш болезнени реформи. Този механизъм вече не работи. Вместо това трябва визия, решителност и консенсус между възможно най-широк кръг от заинтересовани, а за целта е нужна такава степен на политическо доверие и управленска култура, каквито сегашната система не може да роди.

Защото истинската политическа грамотност предполага да ограничаваш собствения си комфорт и свобода на действие, да вървиш против течението, когато е необходимо и когато виждаш далечния хоризонт на целта. Това е антиконформизъм – но за да се тръгне по този път ще трябва да се извършат болезнени обрати в някои практики. Да се върнем например към цената на тока – в енергетиката нещата няма как да се оправят, ако не се премахнат дисбалансите. А това означава, че може би някои посредници или някои ветропаркове са излишни и ще трябва да фалират; означава също така, че трябва да се разкрият злоупотреби, където има такива – и в крайна сметка всичко ще се сведе до яростни битки срещу статуквото и срещу заинтересованите лобита. Такава война обаче не може да бъде спечелена от един министър. Нито дори от едно правителство. За такъв поход трябва осъзнаване не само на лицата във властта, а и на икономическите кланове. Защото ако не се постигне стабилност и Улицата се развилнее, то събитията могат да пометат системата – и тогава губещи ще бъдем всички.

Така че сме пред нов завой, пред поредна промяна – защото новото правителство и новият парламент трябва да заложат промяна за държавата ни. Изправяме се пред нови изпитания. Историческото ни време за някои колебания е на път да свърши и повратната точка не бива да бъде изпусната. Иначе рискуваме много. Рискуваме нестабилност, която няма да доведе до градивен диалог и до позитивни промени. Израждането на протеста, сриването на комуникациите между управление и управлявани може да доведе до тежки предпоставки. Ако изпаднем в цикъл на трайна политическа криза, това ще е тежка присъда. Защото имаме съвпадение на кризи – духовна, икономическа, демографска. Държавата все по-малко ще успява да упражнява нужния контрол върху важни процеси и може би върху цели региони. В резултат на това ще възникнат селища и групи, изключени от здравеопазване и законност, а може би и от електричество. Ще възникнат нови симбиози между местни феодали и население, между самоорганизирани граждански активни групи и новоизлюпени охранителски формирования. Централната власт ще се самозатвори в себе си и ще изпадне в режим на прикрита враждебност спрямо обществото, което вече няма да иска да ги види и да ги чуе. Това ще е катастрофа, но това вече се е случвало безброй пъти в човешката история. Ние да не би да сме имунизирано изключение?

Има автори и изследователи в България, които описват белезите на такъв разпад. Не бива да се страхуваме да погледнем опасността и болестта в очите – това ни превръща в нецивилизовани лумпени, живеещи от ден за ден. Ако не свърнем от този път, той ще ни доведе до неизмерими опустошения. Трябва да разберем, че глобализацията не означава включване на всички в новата модерност, а означава по-скоро включване на едни и изключване на други. И ако не направим нужното (и вече закъсняващо) усилие, то ще се окажем трайно в групата на губещите. Вътрешната разпокъсаност ще ни връхлети буквално след няколко по-тежки зими. Ще възникват тук и там из родината ни комуни и общежития с максимална степен на самозадоволяване, оградени с телени заграждания и доброволци с ловни (и не само) оръжия, които ще контрастират на другите случайни агломерации, носещи белезите на безправно гето и в които всякаква инфраструктура ще престане да съществува почти едновременно с изчезването на устоите на закона. В градовете ще има самонастанявания и битова престъпност заради оцеляване. Властта ще се огради с жандармерия и ще имитира решителност, като се надпреварва да проси външна помощ и да си измисля легитимност. Ще се оцелява по някакви скалъпени умения и хитрини – от днес за утре – но всеизвестно е, че който живее само от собствената си тактика, става жертва на чужда стратегия.

Нека да повторим – това светът вече го е виждал. При това начертаният сценарий е най-тежкият; да се надяваме също така, че е най-малко вероятният. Но да кажем и още нещо – да виждаш и да оценяваш рисковете не означава да се предаваш пред изпитанията. Нека да не забравяме хубавата англосаксонска поговорка – всяка загуба може да е придобиване и всяко придобиване може да е загуба.

А дали управниците ни, които ще се състоят в редицата бъдещи правителства, разбират всичко това? За пореден път Улицата се вълнува или е затаена, а публиката е изпълнена с нови надежди.