Близките ни непознати Родопи

Исмаил Кабак

В България има един регион в покрайнините, далечен, чужд. Често пъти поведението на родопчани остава не разбрано, мълчаливо, тайно. Защо съседен народ като македонския или сръбския ни е по-познат от нашите близки непознати в Родопите? Някой задавал ли си е въпроса, защото няма други новини освен за радикален ислям и трагедии от този край?

Култура, фестивали, спорт, концерт, състезание… няма. Независимо в кой ден четете тази статия, потърсете новина, различна от радикален ислям, убийство и разбира се малко политика. Няма да намерите. Защо ли? Въпрос на политика и защото така сме свикнали да живеем, всички ние. Интересното в случая е, че колкото по-забравени и отхвърлени се чувстват родопчани (по-конкретно мюсюлманското население), то толкова по-необходими са те на българския политик, българският мюсюлманин, българския националист, хейтър, журналист.

Въпрос на политика – разбра се! Ако досега думите, които описват най-точно страните в източна Европа са „Там нещо не е както трябва“, то в случая с родопските мюсюлмани – всичко си е както трябва, защото „На света има два лоста, с които можем да движим хората – страхът и личният интерес.”- така твърди Наполеон. Личният политически интерес е водещ в налагането на страх сред обществото. А най-големият страх идва разбира се от незнанието.

Предизборната атмосфера, на първо място вещае религиозен скандал, разбира се с „онези“ в Родопите. Затова какъв ще е размера на скандала, зависи от това, какви избори предстоят. По традиция парламентарните са с най-шокиращи сюжети. Още преди да е оформена бюлетината, поредната новина за мъжете с брадите е напечатана. Парламентарните избори са през октомври и в края на юли гръмко бе предложена на българската общественост поредната доза шок и ужас.

Младо момиче умира при удавяне, родителите са мюсюлмани от „онзи край“ и не искат на детето им да се извършва аутопсия, защото е против религията им. От болницата обясняват, че такъв е закона и съответната процедура и аутопсия ще бъде извършена. Точка. Това е случая. Но пък каква новина излезе!

Колко националистически (а и не само), партийни активисти получиха като на тепсия този подарък - „ Мюсюлманите от Родопите не признават законите в България и искат Халифат! За да ги спрем, всички трябва да се обединим да гласуваме против тях или техен представител!“ Политиката винаги е играела със страха на хората, жалкото е, че страха постепенно се превръща в нещо по- различно, по- цинично. Нетърпимостта между хората е станала толкова осезаема, че дори най-голямата трагедия за един родител, а именно да загуби детето си, не е в състояние да пречупи цинизма и арогантността.

Ваня Таслакова е майка, която е загубила дете си в трагичен инцидент, написа коментар в социалните мрежи, по който може да се съди за истинската, реалната ситуация в България:

„Значи аз мога да си оставя детето на аутопсия, с 20 операции и поражения по цялото тяло, хем е починало в болница, защото така е редно по закон, а те видиш ли с нарушените религиозни права -не било допустимо! От кога циганин има религия освен три бири и музиката да свири, питам аз?!

Изобщо в Пазарджик бяха и имамските дела, там се сади нашироко религиозен фанатизъм, уахабитство, крайна ислямизация, СПИ ЛИ ТАЗИ ДЪРЖАВА ЗАГУБЕНА?“

Постът е 450 харесвания във Фейсбук.

В същият пост Вера Илиева, която оказва се е учител в детска градина коментира: „Малко непрофесионално се изказвам, децата не са виновни, но се ядосвам на фона на това, че моята внучка не я приемат в детска градина, а в същото време се изисква от мен да съм изключително толерантна към малцинството.“

Това е резултат от проведената досега политика, свързана с „онзи отдалечен район“. Отговорността е еднаква, както на комунистическия режим, така и на политиците, който през 2009-2012 година квалифицираха мюсюлманското население в Родопите, като „опасно“. А днес някой спомняли си за онова дело на 13 имами, за решението на съда? Всички си спомнят само за обвиненията в радикален ислям, с които мюсюлманите бяха заклеймени още преди да започне процеса.

Днес живеем в страна, в която врагове сме самите ние. Страна, в която дори най-силната любов, майчината, не е в състояние да ни направи човеци. Страна, в която толерантност вече е синоним на незаслужени привилегии, държани помощи и проява на наглост. А какво се случва от другата страна? Как Родопите виждат останалата част от страната? Колко от тях взимат помощи? Какво изпитват забрадените майки, когато „слизат“ в Пазарджик, Пловдив, София?

Първо - мюсюлманите в Родопите се изхранват с много труд на нивата. Отглеждат тютюн и картофи, които им биват изкупувани почти на безценица. Помощи не взимат.

Второ – заради осъдителните погледи на т.нар. обикновено население, посещението на друг град в страната е само по някаква неотложна административна работа.

Трето- когато водите децата си на състезание, конкурс и т.н. колко родители от това население сте видели?

Въпрос на политика - те да си стоят там и при необходимост ще бъдат използвани.

От 2015 г. гр. Сърница ще бъде община. Новина, която донесе много радост сред сърничани и негодувание сред останалите българи. “Защо им е да стават община? Сега ще си направят мюсюлмански общински съвет (100 % от населението в гр. Сърнца е изповядва исляма)!“ Факт е обаче, че в гр. Сърница, освен работа за мъжете в няколко дърводобивни фирми няма. Работа за жени също няма. Все повече от младите хора там са с висше образование, но са принудени да отглеждат картофи за да изкарват прехраната си. Също така факт е, че близо 40 години до 1987 г. Сърница е била самостоятелна община, след което става село. Едва през 2003 г. Сърница отново е обявена за град.

Несъмнено обособяването на такъв административен център ще съживи града, още повече, че жителите на родопското градче имат потенциала да се развиват, необходима им е само възможността, която чрез хиляди усилия е на път да им бъде дадена. Освен това, сърничани намират надежда в това, че след като града стане община, ще бъдат решени някои изключително важни проблеми, един от които е липсата на здравен център. В града има само двама общо практикуващи лекари, без какъвто и да било здравен център, а необходимостта от такъв е огромна, тъй като през по-голямата част от годината пътищата там са трудно проходими и при често пъти транспортирането на нуждаещите се от по-специални медицински грижи става невъзможно.

Огромен е проблема и с улиците в гр. Сърница. Някои от централните части дори не са асфалтирани.

Всичко това е в резултат на провежданата политика, касаеща региона този родопски край. От години пътят от Велинград по посока Сърница е в окаяно състояние, което освен затрудненията, които създава на местното население, отблъсква и туристическия поток. А заради природната красота и чист въздух в Сърница е напълно възможно, тя да стане достоен конкурент в областта на туризма. Потенциалът за развитие не само на Сърница, но и на Родопския края е огромен, но там по – скоро е водещ страха и апатията на местното население, отколкото надеждата за просперитет.

Всяко едно насрочване на избори, особено парламентарни, буди не толкова далечни спомени за реваншизъм и религиозни забрани. Този страх бе отново подсилен през периода 2009-2012 г. Освен хилядите обвинения за участие в религиозни терористични организации, чисто човешката обида, проведената тогава политика се отрази и на реализацията на продукцията им. Продукцията им бе изкупувана на възможно най-ниските цени от десетилетия насам.

Това са близките ни непознати Родопи. Капсуловани, затворени, недостъпни. Едно бебе се развива в утробата на майка с за няколко месеца, а дали ние се развихме и пораснахме за няколко месеца до следващите избори. Дали и този път отново няма да ни вълнува повече въпроса „Кой плати бала на абитуриентите в Сърница?“, отколкото какво решаваме с вота си днес за следващите четири години.

Защото страхът не идва нито от мюсюлманите, нито от християните, страшно е използването на религиозното различие, за да се спечелят няколко бюлетини повече. Независимо дали една майка е най-модната прическа, забрадка или бурка, тя е майка и еднакво скърби за децата си, както в Луковит, така и в Пазарджик. И може би не всичко е оправдано в името на политиката …