Етническата карта в предизборния дебат

(Или защо трябва да говорим за „възродителния процес”?)

 Аспарух Панов

След като кампанията за евроизборите приключи, вече може да се направи и един по-спокоен политико-културен анализ на изговореното през последните няколко седмици и месеци. Негативните последици обаче, са очевидни и без допълнителни тълкувания. От европейска гледна точка се сблъскахме с популистки, емоционални, а понякога дори дълбоко некомпетентни изявления на политици и експерти с огромни претенции. Много от тях просто се оказаха неспособни (или не желаеха) да излязат извън рамките на тесногръдия си партиен и предизборен кръгозор и да проведат отговорни и компетентни дебати за севропейския подход към социалната интеграция на етническите общности и политическото им представителство в изборните институции и администрацията на една страна, вече член на ЕС.

Винаги, когато говорим за интеграция, трябва задължително да се връщаме към „възродителния процес” и то към осмислянето му от позициите на фундаменталните европейски либерални ценности – свободата и правовата държава. В говореното за „възродителния процес” се крие и послание към това поколение, което приема свободата за естествена даденост, и не смята за необходимо да поема отговорности за нейното съхранение и отстояване, дори и най-малката – да отиде да гласува.

Нещо повече, днес политическата и обществената среда са пропити с много повече краен национализъм и екстремизъм, отколкото в началото на деветдесетте години. Ако добавим към всичко това и лепкавата носталгия към времето на комунизма, част от която са и манипулативните настроения за неглижиране и дори преоценка на „възродителния процес”, ще се убедим, че наследството от комунистическото ни минало е най-голямата пречка пред европейската ни политико-културна интеграция. Тук се крие и личната ми мотивация да напиша тази статия. А сега следват и аргументите. Както казва Карл Попър, „спорът с аргументи никога не е загубено време”.

През всичките години на комунистическия режим (1944-1989г.) политиката на БКП спрямо етническите и религиозните малцинства има една единствена дългосрочна стратегическа цел - тоталното им асимилиране и постигането по този начин на пълна политическа, етническа, религиозна и културна хомогенност на населението в България. Население, което комунистите мечтаят да видят като „единна социалистическа нация”. Различават се само средствата за постигане на тази цел. През първите години на установяване и стабилизиране на комунистическата власт се демонстрира (пропаганден) респект към етническите и културните различия, като се смята, че те ще изчезнат заедно с премахването на частната собственост и с налагането на социално равенство и обща политико-културна идентичност. След 50-те години асимилационната политика непрекъснато се ожесточава, особено по отношение на помаците, но „партийната” цел не е постигната. Така се стига до 80-те години, когато бе направен отчаян опит културните и етническите различия на турското малцинство да бъдат заличени по насилствен път. Сменяха се не само имена и паспорти на живите хора, заличаваха се турските имена от надгробните камъни, изгаряха се болнични картони и общински архиви, потъпкваха се религиозните свободи, в типичен комунистически стил се забраняваше всичко - от употребата на майчин език дори на битово ниво до традиционните празници и облекло. Всяка съпротива се наказваше жестоко, имаше жертви, заработиха отново някои от концентрационните лагери…

Най-точната характеристика за осмислянето на този процес е понятието „етнически геноцид”. Българските турци не бяха ликвидирани физически, но се ликвидираше тяхната идентичност, те бяха превръщани брутално в етнически българи, просто изчезваха от мултиетническата карта на българското общество. Колкото и да е абсурдно на пръв поглед, но цялото това безумие връща България политически в първите години на комуниситическата диктатура. По своя замисъл и методология т.н. „възродителен процес” поразително прилича на национализцията, охарактеризирана много сполучливо от Ивайло Знеполски като „класов геноцид”. Тогава, в жестокото време след 1944г., българската средна класа не бе ликвидирана (изцяло) физически, но бе унищожена напълно в социологически смисъл, тя просто изчезна от социалната структура на обществото.

Трагичните исторически събития, за които говорим днес, достигнаха своя апогей през 1989г., като през летните месеци се сблъскахме с първото етническо прочистване на Балканите в края на миналия век, когато повече от 350000 (триста и петдесет хиляди) български граждани бяха принудени да напуснат България и да се изселят в Турция. Създаде се огромно вътрешнополитическо напрежение между българи и турци, засили се международният натиск върху страната ни, която така или иначе вече бе изпаднала в пълна международна изолация. Специално в България рухването на комунистическия режим се дължи до много голяма степен и на насилието спрямо турското малцинство, и свързаните с него драматични икономически и политически последици.

Тук е мястото да се подчертае, че въпреки опитите на режима да наложи радикално противопоставяне в обществото по линията българи - турци и християни - мюсюлмани, зараждащата се българска опозиция, водена от д-р Желю Желев, се обяви решително против "възродителния процес". Фактите около декларацията на Клуба за гласност и преустройство в защита на българските турци и около националистическите митинги в София и Разград в началото на юни 1989, на които членовете на клуба са заклеймени като "родоотстъпници и национални предатели", са добре известни.

Свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989г. и последвалите го бурни политически събития, свързани с възстановяването на демокрацията в България, доведоха до рязко и трайно спадане на етническото напрежение. Конфликтът "българи - турци" по съвсем естествен начин бе заменен от по-глобалното и съдбовно противопоставяне „комунизъм – демокрация”. Специално бих желал да напомня един факт от изключително политическо значение, който често се забравя или целенасочено се избягва. Конфликтът „комунисти-демократи” се разгоря вътре в българската общност и доведе до радикално поляризиране в рамките на българския етнос. Що се отнася до представителите на турското малцинство обаче, те застанаха изцяло и без всякакви резерви от антикомунистическата страна на барикадата, което сериозно подпомогна демократичните процеси в страната. Ако българите бяха толкова единни и готови да преодолеят политико-културните си комунистически наслоения, преходът сигурно щеше да протече по доста по-различен и по-успешен начин.

Постигането на завидна етническа стабилност в България след 1989г. никога не е било монопол на отделна политическа партия, но все пак си има своите политически автори и стратези. Основна заслуга за преодоляването на напрежението между българи и турци и за бързото и ефективно демократизиране на страната ни имат две oт основните демократични политически сили на прехода - СДС и ДПС. В защитата на стратегическите национални интереси като членството в НАТО и ЕС, те винаги са споделяли и споделят и до днес аналогични позиции. Не толкова преобладаващият етнически състав на партийните членове и избиратели определят една партия като етническа, а преди всичко нейната политика. Когато тя е подчинена на стратегически национални приоритети и интереси, за каква етническа политика става дума?

Понякога ефективните механизми за решаване на политико-културните проблеми се оказват много по-простички, отколкото си ги представяме или се опитваме да ги представим на другите. Именно в простотата и достъпността на политическите решения се крие най-голямото изкуство на публичната политика. В този дух на разсъждения, богатството на т.н. "български етнополитически модел" се крие в неговата удивителна простота. Целият му инструментариум може да се опише с едно единствено изречение - интеграция на различните етнически общности в българската гражданско-политическа нация чрез изборно участие в политическата власт на общинско и национално ниво при пълно съхранение на етническата, културната и религиозната им идентичност. Разликата с други интеграционни модели се крие във формата на политическо представителство на етническите общности - не чрез привилегии, позитивна дискриминация и предварително определени квоти за участие в изпълнителната и парламентарната власт, а единствено чрез изборните резултати на партиите, издигнали кандидати, принадлежащи към етнически малцинства в свободни и честни национални и местни избори. Друг е въпросът, че осмислянето на гражданско-политическата нация е дълъг и деликатен процес, че етнополитическият модел за участие в управлението до сега е реализиран успешно само за турското малцинство, представено чрез партията ДПС. Това обаче е проблем и на останалите политически играчи. Всички партии имат правото на свободен избор колко и кои представители на малцинствата да включат в избирателните си листи и сред кои социални, религиозни, етнически и възрастови групи български граждани ще търсят и печелят своите избиратели в условията на тайно гласоподаване. Това вече е въпрос на стратегия, тактика, ценностна ориентация, програма, членски състав, организиране на предизборна кампания и преди всичко на начин на правене на политика, но не и на етнически модел...