Пак за досиетата... с омерзение!

Самуел Леви

Двадесет години темата – досиета и ченгета буди страстите български. Проблемът е дали еди кой си е бил или не е бил доносник, а дали пък не е бил явочник, или поне съседът му да е вършил нещо от горепосоченото. Като въпросът винаги се генерализира така, щото става ключов за бъдещото демократично развитие на страната. Нещо повече – става жизненоважен за демократичността на модела днес. Проблемът разбира се, въобще не е такъв.

Защото това, поне по мое мнение, беше дъвката, която трябваше да пренасочи вниманието от ключовия проблем – за реформирането на моделите на работа на обществото и в частност на БКП и премахване на инструментите за този тип въздействие. Въпросът беше от най-съществено значение за оцеляването на партията-държава и лично на председателя на ЦК на  БКП по това време. Целта беше да се запази възможно по-пълноценно цялата партийна машина, като се откъсне само това, което можеше лесно да бъде прежалено, а и нямаше как да не се прежали. Т.е. – извличане на максимална полза с минимум разход. За да е по-ясна темата се налага малко предисловие – за духа на времето и ситуацията в страната през зимата на 1989-1990 година.

Още през първите дни на януари 1990 г. Беше ясно, че от страна на БСП се налагаха жертви. При това – много сериозни и твърде скъпи. Член 1, утвърждаващ конституционно ръководната роля на БКП вече беше прежален. Но хората искаха още – искаха виновниците за състоянието на страната, за поддържането на режима, искаха архитектите на системата. Искаха ефективен съд и реални присъди. Искаха конкретни виновници, искаха лидерите – всичките. Избирането на Александър Лилов за председател на партията хем подсказваше че такива жертви ще има, хем показваше, че те няма да са от най-важния контингент на политбюрото на БКП, или още по-малко някой от лидерите. Трябваше да се пренасочи напрежението, да се намери „жертвения ангнец”, който да изкупи вината при минимално кръвопускане от страна на партийния елит.

Не съм далеч от мисълта, че точно тогава се е решило – да не се дава Живков, да не се дават неговите заместници, да не се дават висши партийни лидери. Да се жертва нещо, което и без това щеше да бъде унищожено – системата на бившата Държавна сигурност. Така партията безболезнено къса с един от репресивните си инструменти (за да оцелее), като пък пренасочва ударът обратно към тези, които са били и досега нейни жертви. Как ли? Много просто – офицерите и служителите от системата остават под подозрение, но на тях им се вменява по-малка вина, отколкото имат техните слуги – доносниците. Понеже доносническата маса е най-многобройната, а и често – най-онеправданата, то вината практически се връща отново от болната върху здравата глава.

По-ясно казано тезата е – доносниците са лошите, защото те пишат доносите, те слухтят, те докладват. Но въпросът тук е доста по-различен. Принципно защо е работила тази система – за чие желание и по чия заповед. Защото за да съществува тази система на доносничество, да са развива и мултиплицира цели 45 години, заради хатъра на доносника, заради хатъра на офицера от ДС, или заради лидерите на БКП? Очевидно – много повече заради последните, отколкото за който и да е друг. В това число и за самия Александър Лилов, който доста често беше втори след Живков точно по това време. Т.е. – Лилов е приел едно решение, което е повече от удобно – защо да жертва себе си или другарите си, като вече може да жертва друго, вече при това ненужно, зло като инструмента ДС, тъй или инак обречен на унищожение. Като наред с това историята се разиграе така, че най-големите виновници да излязат най-жалките подлеци или най-нещастните жертви, каквито всъщност са доносниците. Така ДС беше хвърлена на кучетата (разбирай на тълпата) по същия начин, по който беше изфабрикуван и пожарът върху бившия Партиен дом. С много театралност, патос и драматизъм. Така се подмени истината: Вината на магарето (партията), беше поета от неговия самар (ДС), който пък на свой ред я пренасочи към покривалото (в случая – доносниците).

Резултатът е очевиден – магарето остана непокътнато (БКП стана безболезнено и без остатък ново БСП, като един неин лидер, доскорошен виден парламентарист, обясняваше, как те поемали вината само с мезетата). Така БКП избегна съдбата на сродните си партии в Полша, Чехия, Унгария, където разцеплението беше шумно и драматично и очевидно болезнено за тях. Нещо повече – БСП запази дори личности като Александър Лилов, и досега член на най-тясното партийно ръководство, въпреки очевидната си твърда комунистическа заквака. Най-стари партийни кадри и досега заемат особено видни държавни постове, без да носят и отсянка от вината, която би следвало да имат, като проводници на тоталитарната система, която преди 20 години са поддържали. Проблемът за вината практически изчезна от техния поглед. Миналото беше изтрито завинаги.

Какво последва от това за офицерите от ДС? Първо те се разделиха окончателно с БКП и БСП. Второ, вече захвърлени от партията-майка – тръгнаха да подпомагат демократичните движения, като по този начин и нелеко ги дискредитираха, но факт е, че внесоха и много полезен опит особено в областта на досиетата и ченгесарските похвати, приложими като организационни умения в новите структури. Тъй или инак, по-опитните от тях оцеляха, някои се издигнаха партийно, а други, като най-видните техни представители, и до ден днешен се събират и кроят бъдещи планове. Особено политически. Проблемът с вината също изчезна: Те са били под пагон, така им наредили, това са правили. В името на Отечеството и националната сигурност!  

Естествено, когато атовете се ритат, одират магаретата. Най-зле стана за доносниците. Те се оказаха най-виновни. Но първо да видим кои бяха доносниците. Хора, които по принуда, заради работата си, заради определени социални блага или заради финансови преимущества, вършеха пакости, които не биха били никак големи, ако не се обработваха, внедряваха, насъскваха един срещу друг и срещу всички останали. Не оправдавам доносниците – те сами са избирали това. Но често са го правили пред алтернативата – ако не доносничиш, синът ти ще лежи в затвора, ако не доносничиш, няма да получиш работа, ако не доносничиш – край на кариерата ти. Като това са поне над 50% от всички случаи. Останалите – по-малкото са за блага. Да си купи дънки от Креком, да подари на жена си екскурзия в Гърция, да го пускат отново командировки в чужбина, да не кажат на съпруга й за колегата... и т.н. Така системата ставаше по-всеобхватна, по-наблюдаваща и по-натрапчива.

Практически, като журналист в малък вестник по това време, на мен ми беше ясно, че ако не доносничиш, ще си преживяш в някое нещастно изданийце, чакащо закриване. Както например имаше едни такива издания на времето – вестник „Трезвеник”, заводска многотиражка като „Машиностроител” или някое библиотечно вестниче от 4 страници излизащо веднъж месечно. Всички те на субсидия от държавата, а значи и всеки ден очакващи закриване.

Големите журналисти бяха в големите медии – БТА, БНТ, БНР, Дума, Отечествен фронт, Труд, Младеж и т.н. И те познайте повечето какви бяха? По принцип беше ясно, че ако си журналист в БТА и имаш низ от командировки в северна Африка или Азия, ти си от донасящите. Просто други не пращаха. Без никакво изключение. Това беше най-сигурното доказателство, че си доносник по онова време. Сега искрено си чудя, как депутатът от ДСБ и журналист от БТА в онзи регион Асен Агов излезе, че не е бил доносник. Това просто не го вярвам! Такъв пропуск би бил абсурд за системата.  В синхрон със случая „Агов”, излезе още в зората на 1990 година досието на друг известен, но за разлика от Агов, и много кадърен журналист – Кеворк Кеворкян. И той доносничил. И за него беше ясно – водеше „живо предаване”, нямаше как да не е.  Но за това още веднага беше свален от екран и повече практически ни вия бял ден. Може би има основание – да не е доносничил, но пък ни лишиха от един изключително умен журналист, блестящ водещ, умеещ да задава много интересни въпроси и да извлича практически всичко от събеседниците си. Но тогава защо аршина за Кеворк беше един, а за Агов – друг. Той стана депутат от дясната опозиция. Или Агов беше удобен на управляващите и преди и сега, а Кеворк, независимо от всичко, винаги е бил неудобен? Така че да мерим с един аршин тези, които по различни механизми се покриха, при това вероятно – завинаги, с тези, които си изядоха помията – просто не е редно. А и защото единият възпитаваше свободомислие и доносничеше, като така плащаше цената на това, което правеше, а другия просто живееше отлично – и преди и сега.

Това, което касае журналистиката е просто един пример, който може да намери  еквивалент във всяка една от която и да е други области на човешка дейност. Примерът в същата степен може да се отнесе и към артистите, писателите, учените, лекарите, историците, философите, юристите и т.н. Просто системата беше всеобхватна. Само така работеше, като мачкаше, унижаваше и съсипваше, хора като удобният на всеки Иван Гарелов (също ченге), или донасящия, но неудобен Кеворк Кеворкян. Точно поради тази причина и „заслугите” на двамата не могат да бъдат в едни измерения. Защото единият доносничеше, за да го оставят да прави журналистика, а другият – за да остане първи в „Панорама”. Така погледнато Кеворкян е възпитавал свободен дух, а колегата му – ценностите на ДС. За мен единият е по-малко доносник. Защото в противен случай изпадаме в клопка. Доносникът не е доносничил само и единствено по собствено желание, а по настоятелно подканване „отгоре”, при това и по тема зададена „отгоре”. Така погледнато, се оказва че бедата е прехвърлена върху една такава хлъзгава плоскост, от която измъкване няма. Грешка е да се мери с един аршин две различни роли, която е играл всеки един доносник. Това налага да се мерят и двете роли и оценката да е сумарна. Тогава бихме могли да получим отчасти по-ясна представа за тези хора.

Още един абсурден пример за алогичността на приеманата сега мярка: лидерът на ДПС Ахмед Доган бил доносник. Кога е бил? Докато е лежал четири години в единична килия на смъртник, или когато се е съпротивлявал на т.н. „възродителен процес”? Когато е приканвал към протести, или е сизирал световната общественост? И кога офицерът от ДС Бойко Борисов не е бил доносник? Когато е заставал срещу изселваните през 1989 г., или през 2008, когато по БТВ заяви, че по принцип идеята за начинанието „възродителен процес” е правилна? Кой е по-доносник от двамата? И въобще – има ли място за сравнение и за мерене? Въпреки че името на Доган винаги се чете сред доносниците, а това на г-н Борисов, като щатен офицер от ДС, не се чете. Абсурд нали?

Тук следва да отбележим, че в цяла източна Европа въпросът за досиетата не намери еднозначно решение. И в повечето страни той се влачи като кутия на Пандора в зестрата на всяко демократично управление. Стигна се до там, че най-видните дисиденти имаше тенденция да бъдат изкарвани доносници. Спомняте ли си за Вацлав Хавел? Ама не бил. Но се приказваше. Посегнаха дори и на лицето на Лех Валенса. Човекът, създал и управлявал неотклонно „Солидарност”, на нобелистът Валенса – и него го изкараха доносник. Оказа се, че тези понятия са така гъвкави и така прилепливи, че много лесно се закачат, но много трудно се трият. Не знам Валенса да е бил доносник. Но определено си мисля, че ако всички доносници са били като Валенса и Доган, тогава с мед трябваше да мажем тези хора. Очевидно е, че мярката и спрямо всички т.н. „доносници” трябва да бъда индивидуална и внимателно прилагана.

Но въпросът на занятието е в друго – да се объркат понятията за добро и зло, да се подмени мярката за зло, кое е по-малкото – да доносничиш, да вербуваш доносници, или да управляваш системата за доноси? И е факт, че това беше постигнато много успешно. Измеренията се объркаха. Генералите от ДС сега са на почит, бившите членове на Политбюро на ЦК на БКП добруват, а най-жалките им слуги – им изнасят вината. Не без значение е, че те фактически са най-широката основа на пирамидата на отговорността.

Практически сега сме изправени пред един много особен съюз – на крайно лявото – защитниците и идеолозите на тази тоталитарна система за повсеместно следене от едно време, добре прикрити днес под маската на социалдемократите в БСП, и нейните изпълнители, организатори и пазители, бивши служители щатни на ДС, сега видни десни партийни функционери. Съюз за собствената им защита на цената на кожата на жалките доносници. Това е твърде евтино, шаячно, мръсно и недопустимо за която и да е демокрация, включително и за най-начинаещата. Значи въпросът трябва да се подмени. Да се постави така: търсене на индивидуална отговорност от доносника (морална), търсене на обществена отговорност за вербовчика (обществено порицание и рестрикция) и съдебна отговорност за възложителя. Тогава можем да говорим за справедливост и възмездие. Само в този случай ще бъдем сигурни че вербовчиците повече никога няма да вербуват, а възложителите да поръчват подобни социални уродства. Това е въпросът с досиетата. Той би могъл да се разглежда само и единствено в неговата цялост – от поръчители, организатори и изпълнители.

Въпросът се изчиства, ако вкараме мерки например от сходна дейност – търговията с човешка плът. Там проститутката по-виновна ли е от сводника, налагащ и да упражнява тази професия, или обратното? А ако сравним ролята на сводника с тази на собственика на мрежата той по-малко виновен ли е от проститутката, от сводника или и от двамата взети заедно? Тук ни налагат подмяна на понятията. Разберете – доносникът е проституирал. Доброволно или насила. Но сводникът винаги е бил доброволник. А собственикът – той най-вече.

Очевидно е, че подмяната на основните въпроси за създаването, вдъхновяването и поощряването на системата е била извършена съзнателно – за да се запази максимално чиста най-виновната група хора. Защо обаче сега продължава да се дискутира въпросът за вината и нещо повече – за наказанието на доносниците, при положение, че вдъхновителите не са наказани, а инструментите – офицерите на ДС, не са порицани? Някой да е направил нещо на който и да е един-единствен от вдъхновителите?

Това е много важен въпрос, който изисква много сериозен отговор. За това ще започнем от този – кой този път пита за доносниците?

БСП не се интересува от този въпрос, той е вече извън тях. Техните хора са вече „чисти”. Пита десницата – там са офицерите от ДС, но те нямат желание да се захващат с бившите си работодатели. Но трябва да питат, за да прокарват отново и отново ясна разделителна линия между щатни и нещатни, като форма на собствено доочистване. И така вината отива отново върху жертвите на системата, а не върху създателите й. Това е изключително опасен феномен, защото порицавайки явлението, не порицава принципа на функциониране на тоталитарната машина. Като така се оставят свободни и функционални принципите на нейното въздействие – без присъда, без оценка.А това е много по страшното, отколкото бил ли е министър Х, депутат Y и кметът Z доносник на системата.

Много по-важен е въпросът да изчистим окончателно матрицата на обществен морал, който създава възможности за развитие на подобно явление, отколкото първо да бием наглите комарчета като Божидар Димитров, безпардонните осички като Каракачанов, или уплашените мишки, изпокрили се в ъглите. Те ще си отидат само, когато окончателно си замине моделът и тези, които го репрезентираха – другарите от ЦК на БКП и офицерите от ДС. За това е алогично да гоним Божидар Димитров от кабинета, преди да потърсим за отговорност неговият вербовчик, а той пък да признае чие е било поръчението. Не е той най-виновният, въпреки че е виновен!