Памет

Орхан Насуф, с. Медовец

Какво означава да си малцинство? Аз съм роден в това село, Медовец, през 1959 година, но по принуда моите родители през 1964 година се изселват в едно бургаско село близо до Айтос – село Малка поляна. Там бяхме наполовина цигани и турци. Но с течение на времето ромите понамаляха. Говоря Ви това за да знаете, какво значи да си малцинство. Това сигурно ви интересува много, понеже сте от такъв регион. Осем годишен трябваше да тръгна да уча без да знам български език. Тогава нямаше и телевизия, имаше едно радио, но ние само музика слушахме.

За пръв път се сблъсках с една огромна стена, да си представител на етническо малцинство. Просто не знаеш езика, попадаш в една такава среда... Лошото не беше само това. В моето село нямаше училище и попаднах в Айтос, където имаше единствено българи и много малко от турско население и въобще никакви от ромското. По щастлива случайност с едно момиченце, Нефизе се казваше, бяхме в един клас. Още от първия ден никой не искаше да седне на един чин с мен. Това беше нещо много страшно за мен, за едно малко дете. Много трудно го изживях, върнах се вкъщи, обясних на родителите си, че не мога да продължа. Те ме убедиха, нямах друга алтернатива. Втората година едно нещастие се случи, това момиче загина при катастрофа. Представете си една година нито един от българчетата не пожела да седне на моя чин. Тогава още изпитах тези трудности в живота, но с течение на времето ставаш борбен и продължаваш в живота напред, просто така се налага.

Тези мътни времена минаха, аз изкарах образованието, преминах в по-горни класове, завърших и средно образование. Аз бях 24-годишен и дойде т. Н. възродителен процес. Случи се най-голямото нещастие, най-лошото. Бях забравил някои лоши страни на живота. Казвам Ви тези неща за да имате представа какво е било по онова време. Става въпрос за един много гаден строй, комунистически. На никого не го пожелавам това нещо да се случи. Завършваш образование, за да кандидатстваш, за да се издигнеш в дадена йерархия, трябваше или да станеш член на Българската комунистическа партия или да работиш за така наречената Държавна сигурност, тази машина, която мачкаше всичко наред и унищожаваше всичко младо, ако не е с него. Но имаше и хора от нашите среди, които добре се устройваха и те си продължават.

Спомням си навечерието на възродителния процес. Родителите ни плачеха. Първо ни лъгаха, че тези събития са само в Кърджалийско, че те са били преиначаване на историята, какви ли не машинации. Впоследствие разбрахме за какво става въпрос и се организирахме 17 души вечерта. Аз тогава се почувствах като патриот и като истински турчин, така ми се вдигна адреналина. Заклехме се и изкарахме всичките плугове в стопанския двор на шосето, всичката железария която имахме. Какво може да направиш срещу една такава военна машина тогава, но просто това беше един вид протест. Просто тези хора да разберат, че ние не го искаме това нещо. И от там нататък тръгнаха бедите и лошите неща в това село.

Най-лошото беше, че след 2-3 седмици аз бях предаден от един от най-близките ми приятели. Двама човека попаднахме в ареста в Провадия. Аз бях и женен. Това нещо го преживяхме, но лошото беше от там нататък, че просто аз не се чувствах като гражданин на тази република. Не ми се живееше. Исках да се променят нещата.

Господин Доган тогава беше в София, но партията не беше регистрирана. Учредена беше, но не беше регистрирана. Наложи се да изчакаме един месец да се регистрира официално партията и ние да знаем за какво става въпрос. Уставът беше вече направен, беше решено структурите къде ще се учредят. Аз бях натоварен в Бургас и Сливен да учредя Движението за права и свободи. Първата ни стачка беше 1990 година, април месец, когато ние гладувахме пред сегашния окръжен съд, 23-ма души стачкувахме за правото ни да изучаваме майчиния си език. Това беше първата стачка.

След като се учреди движението, проблемите тръгнаха. Ние бяхме постоянно следени от Държавна сигурност. Всичките наши заседания се следяха от тях. Бяха внедрили една госпожа сред нашите редици. Ние разбрахме и я отстранихме.

На 21^-ви вечерта се събуждаме и отсреща са закачени две знамена на Република Турция. Това е през 1989 година. Навлиза войската, блокира се цялото село и почват масовите побоища. На другия ден вече цялото население излиза, но по-предната седмица народа от тука спонтанно се организира и слиза надолу по една улица тука от горната страна. Един човек на име Мурат слиза от горната улица, долу са войниците, всички са въоръжени. Понеже е говорел на турски език един от милиционерите го арестува и го вкарва в една джипа. В същия момент една жена се провиква отгоре и казва: „Не ви ли омръзна?”. Долу седят около 10’тина мъже, така са се събрали и казва: „А, бе, не ви ли е срам, вие какви мъже сте?”.

Нямате си на представа, за половин час селото се изпразни. Тръгват от тука по посока Бургас. За половин час от 2-хилядното население на това село не остава никой. Никой, дори и инвалидите. След това се присъединяват хора от другите села, стигат до моста на река Камчия и те там са спрени. Няма как да преминат от другата страна, войската е отсреща и просто се налага и кара този народ да се върне. Връща се, но не спира да се бунтува. От селото са арестувани 12 души, включително и моя баща.

Аз 29 дена не го знаех как е. За мое щастие аз бях в Сливенския край учредявах ей такива партийни истории тогава и бях арестуван вечерта в Руен. Бях в затвора 24 часа. Бях задържан в Руен. И на мен тогава ми казаха: „Недей да отиваш в Медовец, защото там няма живо същество”. Аз не знаех. За съжаление тогава нямаше джобни телефони, такива комуникации. Най-хубавото, може би, в това село е, че 75 % от хората се изселиха в Република Турция, но 70 % се върнаха. Те са тук и живота продължава. Няма нищо по-ценно от свободата на един индивид, от правото му да говори майчиния език и да спазва обичаите си – Байрама, сватбите, сюнета. Аз си спомням синът ми беше на 3 години, аз денонощно мислех къде да отида и да направим обреда сюнет. Стигна се до там, че жена ми ме изкара некадърен, че аз не мога да намеря хора, които да свършат тази дейност. Наложи се да подкупя един хирург от Окръжна болница – Варна, 10ч. посред нощите, той като беше дежурен с неговата медицинска сестра да го направят този обред. И той беше несполучлив.

Скъпи приятели, пазете правата и свободите си.