Двадесет години реформа или историята като фарс

Атанас Кръстев

Историята се повтаря, но като фарс. Тази мрачна истина със сигурност кара мнозина да се замислят доколко си струват опитите за промени в извечния човешки кръговрат. Безсмислената съпротива срещу неизбежното се състои или в незнание или прекомерно честолюбие на обречените. Може би пък прогресът на науката и техниката с революцията в бита подхранва илюзията, че това развитие се равнява и на прогрес в морала и обществените отношения. При гледката на някое вечно повтарящо се безобразие често се възкликва – „Как?! И това се случва през 21 век!” Сякаш настоящето е a priori кулминация на общественото съвършенство. Каквото и да е – опитите да се промени извечната същност продължават с нестихваща самоотверженост. Периодически площадите се изпълват с развълнувани тълпи, рушат се символи на статуквото, отделни личности се заклеймяват като автори на злото.

Така и през 1989 година хората в България с изтрита в пустинята на тоталитаризма колективна памет посрещнаха с жаден ентусиазъм промяната. Големи празни кошници задръстиха демократичния пазар. Представите за това, което трябваше да се случи бяха смътни, почерпани от малките пробойни в масовото съзнание от случайни попадения на дребни информационни метеорити от запад. Това отразено, кинематографично съзнание, допълващо обширните бели полета с развинтеното си въображение, естествено не можеше да предвиди какво точно може да се случи и как. Ясно беше сякаш само радостното усещане за едно настъпващо състояние на социална безметежност, разбирано като демокрация, свобода и справедливост. В крайна сметка обществото закипя под напора на изключително морални и във висока степен метафизични императиви.

Действителността се оказа друга. Още първата крачка, осмисляща тези императиви на промяната – равносметката и възмездието – се пропусна с прекаленото великодушие на внезапното подарено щастие. В крайна сметка поради различни причини реформаторите не можаха да отличат отговорността за целите от отговорността за резултатите. Изразът – политиката е мръсна работа, зад който всъщност се крие това разграничение, не беше правилно разтълкуван от неопитния политически ентусиазъм и бързо доведе до апатия. Обществото, неподготвено за тривиалните похвати на ежедневната политика, която всъщност по един бакалски, бюргерски начин създава демокрацията, бързо се обезвери. Безплодните напъни за пряк път до целта разколебаваха и демотивираха нагона на масите за един естествен в тяхното съзнание бърз и радикален резултат. Подготвени предварително за тази промяна комунисти и винаги бързо ориентиращата се алчност, успяха без особени усилия да се „приземят” и в суматохата от разточителните ексцеси на политическа енергия в крайна сметка хладнокръвно да овладеят положението. С отчаяната сплотеност и изострените сетива на поставените под тежка обсада те бързо използваха всяка пукнатина в разпиляната опълченска тактика на новосформиращото се общество, за да се промъкнат невредими. И така зад падналите стени на крепостта се оказа един празен град без врагове и плячка. Последният номер на дявола, както казва Лешек Колаковски, е да ни убеди, че не съществува. Това чувство за безрезултатност и на безсмисленост на преживените надежди и възторг бързо доведоха до деградация на и без това крехката етична мотивация на промяната. Моралните и метафизични основания на промяната бяха изоставени и по един примитивен и опортюнистически начин бяха заменени с материалистически. Видни представители на дясната реформистка политика заизтъкваха, че за да победим комунистите трябва да действаме като тях и че проблемите на прехода са единствено икономически. И така целият смисъл на промяната, извънземните мечти на едно общество бяха погребани в морето от посредственост, лакомия и жажда за власт. В крайна сметка се оказа, че посткомунизмът в България не е непременно некомунизъм и демокрация. Реформата се деформира до неузнаваемост. Не поради липса на морал, а поради деморализация.

В резултат - след няколко безплодни и все по-вяли опита за радикална промяна на политическата система, не бе премината онази критична точка, над която е пълноценната работеща демокрация. Най-вече не бе извоювано задоволително ниво на политическа представителност. Въпреки въвеждането на многопартийна система не бе изградена видима и ефикасна връзка между представляваните избиратели и техните номинални представители. Тези т. нар. „народни представители” чувстват зависимост единствено от своите партийни лидери и нямат никакво притеснение от избирателите, а последните не разполагат с ефикасни средства за контрол. Накратко - представителите не са функция на представляваните. Чрез една примитивна пропорционална система, която гарантира преди всичко предвидимост в сраженията между партийните централи и ги предпазва от твърде големи изненади, политическата воля на избирателя се лута, пределно опосредствана, като в крайна сметка се размива и загубва възможността за концентрирано въздействие върху политическата действителност. Липсата на реално представително управление създава възможност за запазване на голям свободен властнически ресурс в държавата, за употребата на който играчите във властта значително по-лесно се договарят встрани от конституционния източник на тази власт. Така се запазва висока степен на централизация у държава, която държи здраво юздите в обществения живот и икономика. Страната е завладяна от шепа плутократи.

В сферата на икономиката псевдо-демокрацията се изразява в небивала престъпна концентрация на материалните средства в ръцете на едно малцинство, облагодетелствано при това не от свободната икономическа инициатива, а от политическата власт и обикновено насилие. Ключови думи на прехода станаха престъпна приватизация, мутризация и въобще всички синоними на незаконно забогатяване. А жизненоважно за съвременната пазарна икономика е едно значително по-равномерно разпределение на националното богатство, наличието на мощна средна класа, която не зависи от политическите ветрове. Обществото се раздели само на много богати и много бедни, които са и по принцип най-зависими от държавата.

Съвсем логично олигархичната държава, на която не пречи ефикасен демократичен контрол, върви по най-преките пътища за реализация на целите си. На нея са естествено враждебни всички алтернативни източници на авторитет и на възможна конкуренция. В резултат се запазва един държавно-правен модел, не особено различен от тоталитарния. Модел, за който е характерен силен акцент върху държавата като самостойна ценност, в сърцевината на който е нацията като препариран музеен експонат, чиято относителна тежест е по-скоро в историята, отколкото в настоящето. Както при комунизма се служеше на абстракции като светлото бъдеще, така днес се служи на славното минало. Миналото, така, както е видяно от официозната патриотична история, се превръща в проект за социална архитектура, който задава чертите на социума и днес.

Важен елемент от тази ретроспекция се явява религията. И то не религията като теологическа доктрина, а Църквата като земна организация с нейния политически потенциал. Тук няма никаква носталгия по теокрацията. В духа на отбелязаната прилика между настоящето и най-близкото минало, и сегашната държавност възприема изцяло и безкритично секуларизма. Присъствието на патриарха и главния мюфтия в парламента, различите освещавания на държавни символи и непохватното кръстене на висшите държавници са просто екзотична палячовщина. Държавата не е загрижена за днешното състояние на Православната църква, нужна й е историческата опаковка, която да кичи с колорита си властта и да й придава тежест, по-голяма, отколкото заслужава.

Все пак новият секуларизъм въпреки приликите си със стария не е така краен. Като цяло олигархическият модел е значително по-скромен в целите си. Той подхожда много по-икономично като се съсредоточава предимно върху области, от които произтича пряка полза. Той няма идеологическите скрупули на тоталитаризма. А и прегръдката с църквата има редица удобства като се започне от това, че всяка власт изпитва нужда от освещаване както напомня Жилбер Дагрон.

Споменатите общи черти на прехода започват да се изявяват съответно и в религиозната действителност. Поначало всяка високо централизирана държава е твърде ревнива за властта си и се опитва да подчини религията като традиционен съперник. Или като експроприира изцяло обществената й територия, или като я привлече в своята здрава прегръдка, подхвърляйки й мизерни концесии. Вторият вариант се оказва значително по-естествен у нас. Първият подход, който можем да наречем френски модел на детрониране на Църквата и пълното й отделяне от едрата собственост и публичните дела, не е подходящ по много причини у нас. Той бе напълно възприет от тоталитаризма като най-крайна форма на секуларизма. Очакваше се все пак не разгромяване на църквата, а нейното освобождаване като една от жертвите на стария режим. От своя страна слабостта към историята с лекота извиква към живот реминисценции на византийския цезаропапистки модел[1]. И двете страни са високо подготвени за такова развитие. При това държавата тук си има работа с организация, дресирана от тоталитаризма да понася всякакви издевателства. Ето как при изготвяне на новия закон за вероизповеданията политиците заговориха открито за симфонията между църква и държава. Този мотив зададе и окончателната партитура на новите отношения между тях.

И така, с хладнокръвна пресметливост различни правителства задърпаха и без това окъсаното расо на православната църква, за да я употребят в своята идеологическа пантомима. Другите религии бяха насметени зад кулисите поради неподходящите си роли и костюми за историческата постановка. Тихата и безконфликтна Църква лесно зае мястото, което й беше определено.

И все пак за някои, повярвали в демокрацията, изглеждаше нелогично това, което се случваше с вероизповеданията. Свободата сякаш нахлуваше навсякъде, подминавайки вярата. Цели четиринадесет години след началото на реформите продължава да действа стария Закон за изповеданията – отличен екземпляр на болшевишко мракобесие. Вместо либерални първите законодателни стъпки на новата власт са силно рестриктивни по отношение на неправославните вероизповедания. Законът за лицата и семейството, по който се регистрираха всички юридически лица с нестопанска цел, е изменен по отношение религиозните организации, като те бяха дерегистрирани, а за тяхната евентуална нова регистрация бе въведено абсолютно дискреционното изискване това да става след съгласие на Министерски съвет. Дълго време съдебната практика, основана на това изменение, приема, че това съгласие, респ. несъгласие на Министерски съвет, не подлежи на съдебен контрол. В резултат на разнообразни политически сметки през 2003 година се пръква сега действащия Закон за вероизповеданията. С него православието в лицето на казионния синод на Максим е тържествено коронясано за цар в религиозното общество. Другата му част – отцепниците на Инокентий, е правно низвергната и буквално ликвидирана с брутални гонения. Неправославните изповедания са сбутани в нискостепенни категории на външната граница на търпимостта. Синодът на Максим, който къде поради некомпетентност, къде поради немарливост има сериозни проблеми с пререгистрането на устава и ръководството си, е тържествено удостоен с регистрация по силата на самия закон. По силата на същия акт съперниците от Алтернативния синод, поддържани от противоположна политическа клика, са обявени извън закона и подложени на преследване. Така една официална православна църква е въздигната в държавен символ, перла в короната, част от униформата на държавата. Така българското православие ставайки държавна собственост се превръща в държавна религия. Докато властта трескаво приватизира средствата за производство, по отношение на православието е извършена пълна контраприватизация.

И така, както присвоява политическата власт и парите, олигархията присвоява и Църквата. Ползите за Църквата се оказват съмнителни. Доколкото има такива, те се отразяват единствено на църковната върхушка. Докато владиците носят швейцарски часовници и карат немски лимузини, низшият клир тъне в мизерия и е изправен пред нуждата да прави всякакви фокуси, за да оцелее. Става пределно ясно, че държавното подаяние не е благотворителен жест, продиктуван от непохватен патриотизъм. Отсега нататък държавата ще „привилегирова” църквата въпреки нейното желание и воля. И така, абсурдът от времето на Тодор Живков продължава като черковните сводове още дълго ще се огласят от благословии към своя земен собственик. А обичайната готовност на православието да разчита на държавна подкрепа постарому ще тушира този идеологически оксиморон. Истинският лик на временната власт проличава без всякакъв грим в бруталното й отношение към малцинствените религиозни общности, които претърпяха и продължават да търпят произвол и дори открито насилие. Дали защото те, въпреки че стриктно отдават дължимото кесарю, поддържат своята автономия? Или не пасват в националистическата постановка с твърде космополитната си драматургия?

Какво е бъдещето на тези отношения?

Дотолкова, доколкото държавата черпи ползи от Църквата и религията въобще, тя ще изгражда и своите отношения с нея. Така или иначе, неувяхващият национализъм, използван от всяка политическа амбиция като универсален ключ за властта, ще изисква запазването на православния декор и държавна собственост върху него като част от сценографията на политическия театър.

Изниква трудният въпрос - дали Църква и общество ще осъзнаят трагикомичното си положение и ще решат да променят нещата изоснови. Възможно ли е фарсът да има хепи-енд?

Твърде неясно е. Със сигурност обаче в притихналата кошара от ухо на ухо ще продължи да се разказва за дядо Иван, чичо Сам, Европа и други чутовни политически герои. Ще се спори кой от тях ще посрещаме първо с хляб и сол. Докато някои продължат да възкликват: „Как?! И това се случва през 21 век!”

[1] Макар че настоящето състояние на отношенията между църква и държава понякога се определя като цезаропапизъм, все пак новият модел на отношения между църква и държава е много по-различен от класическия средновековен образец. При него напълно отсъства правното разделяне на църква от държава, а императорът се изживява, независимо от това доколко искрено, и като свещеник. Сегашният модел е по-скоро имитация, в която ролята на църквата е сведена до нула.