Салют за ДС

Васил Маргаритов

Възможно ли е тайните служби

да имат национален празник?

– Възможно е, ако е таен.

Във военната наука понякога се използва понятието „огън за отвличане на противника”. В криминологията често се говори за фалшиви следи. В биологията има мимикрия. Във футбола – изкуствена засада. В авджилъка – мюрета и други примамки.

А в политиката? Сигурно от всичко по малко. Но още по-сигурно е, че мотивите във всяка партизанска война в крайна сметка се свеждат до две неща – завземането на властта или запазването й.

В тази връзка обществото вече разбра, че скандалът с разните флашки и СРС-та не е новогодишен фойерверк, нито е заяждане с „успехите” на властта, както се опитва да ни го представя лидерът на управляващата партия. Напротив – все повече се налага усещането, че тъканта на българския политически живот в последните няколко месеца необратимо се променя и това не е в полза на демократичността – поне засега. И поне при това управление.

Може смело да се каже, че след празника Банго Васил, когато бяха огласени записите по случая „Мишо Бирата” и когато се видяха неподправените реакции на засегнатите, нищо вече няма да бъде същото. Профилът на България придоби нов щрих, европейските ни партньори го забелязаха и дадоха обичайния знак чрез реторичните въпроси на говорителя на ЕК г-н Марк Грей. Във вътрешен план ситуацията е още по-зле, защото вече никой не ще може да се отърве от усещането, че премиерът бе надигран на собствения си терен – подслушването и тайните служби. Казано по друг начин – най-подслушващото правителство се оказа най-подслушваното. А това не говори добре за държавата.

Процесите в едно управление обаче текат паралелно и някои неща се случват независимо от това дали са обект на обществено или медийно внимание. И понеже лостовете на властта са винаги свързани, то не бива се отвличаме по флашките и да забравяме сериозното намерение, обявено в края на изтеклата календарна година, че българското външно министерство ще бъде „реформирано” във връзка с обявяваните агенти на бившата Държавна сигурност (ДС), намиращи се на активна дипломатическа служба. Само че екстравагантния начин, по който бяха поднесени нещата в публичното пространство, само предизвика дежурната скептична усмивка сред професионалистите – „изненаданият” външен министър и емоционалните му изблици подчертаха съмненията за нагласен сценарий, но за съжаление подобна постановка няма как да се впише в никоя външно-политическа стратегия. Все пак първото правило на играчите в дипломацията и в шахмата е да не се издават, когато са изненадани.

В тази връзка хубавото е, че се чуха доста професионални анализи по повод кадруването във външната ни политика. Затова не може да не ни учуди фактът, че премиерът Борисов е настроен да действа именно по този шумен и нестандартен начин, но положението става лесно обяснимо, ако за момент допуснем, че „реформата” в МВнР не е истинската цел на изпълнителната власт. Защото фактите наистина си идват на мястото, ако ги разгледаме в светлината на съвсем друга хипотеза, за която стана дума в началото – а именно, че правителството отчаяно се нуждае от димна завеса, която да потули други факти и отговорности. Сякаш нарочно бе търсен удобният клапан, към който да насочи общественото и медийното внимание, за да могат неприятните теми за „калинките” и за писмата от ЕК например по-бързо да отидат „към архив” и да се спечели рейтинг, напомпан с познатата ни божем принципност и уж реформаторска решителност.

Защо обаче очакваният възторг сред обществото въобще не се получи? Защо съмненията за преиграване и за нагласена принципност останаха?

Преди всичко не може да не прави впечатление, че фонът, на който се разиграва цялата тази история, е гротескен. В публичното пространство в момента хит са презаписи от няколко СРС-та, в които чуваме разговори отпреди десетина месеца, а в същото време бяхме колективно призовани да повярваме, че по някакъв вълшебен начин еди-колко си посланика и еди-колко си консула (общо 47 на брой) плюс няколко по-нисши дипломатически ранга за една нощ са се превърнали в обществен враг № 1, докато в същото време в системата на МВР се подвизават още около 1500 техни колеги – да не говорим, че хора с подобни биографии има абсолютно навсякъде по родните институции – има ги в областните управи, в общинските съвети, в президентството и дори в народното събрание. Предполагам, че никой от тях не се чувства самотен, особено като се има предвид, че само преди няколко месеца чухме плътния премиерски баритон да обяснява, че не бил одобрен да служи в тогавашната ДС, само че не е станало ясно защо. Не че не е искал човекът – просто не го „харесали”. А за капак се оказа, че министърът на вътрешните работи и втори човек в управляващата партия е започнал професионалния си път не от другаде, а от VII-мо управление на същата демонична ДС, която сега ще наказваме с отзовававане на посланици.

Следователно настоящите управници не успяха да изберат нито убедителна морална позиция, нито подходящ политически план, чрез който да управляват действията си по отношение на бившата ДС, която (отново повтарям) си живурка съвсем комфортно във властта, особено при това правителство – и засега нейното спокойствие е засегнато единствено в посолствата ни зад граница. Това засягане обаче не е от принципни съображения, а си е чисто конюнктурно политиканстване и ползите от подобно действие са повече от съмнителни, докато негативите вече се виждат с просто око.

Прави впечатление също така, че реакциите на външния министър и на премиера някак странно напомнят за времената през 90-те години. Само че сега сме 2011 и тази позакъсняла борбеност може допълнително да подкопае публичната подкрепа. Ние така и не успяхме да прокараме ясна граница между агенти, разузнавачи, доносници и престъпници, свързани с авторитарния режим на Живков. Не без помощта на някои политически сили и не без уменията на ДС този дебат в обществото бе размит – нямаше нито ефективни съдебни процеси, нито широк консенсус за лустрация. А те биха имали своето историческо място само и единствено ако след тяхното случване животът в страната бе продължил с ново усещане за справедливост. Само че това не се случи – и времето за това безвъзвратно отмина. Ето защо похватите на това правителство по отношение на българската дипломация са чист анахронизъм. Принудените оставки на един министър и още един заместник-министър не могат да заблудят никого и са просто фасадно извинение за липсата на цялостен подход.

Това обаче не означава, че въпросът за кадрите, свързани с бившата ДС и намиращи се на ключови позиции, губи своята актуалност. Повечето хора обаче усещат, че една масова чистка и една закъсняла театрална лустрация едва ли ще бъдат добро представяне пред европейските партньори и пред света, а освен това всички знаем, че поради типичната българска неефективност неминуемо ще произведем случайни жертви и незаслужено отчаяние. Защото се вижда, че онзи, който е на власт, с лекота ще избегне въпросите към собственото си минало и ще хвърли на кладата на общественото презрение неколцина свои бивши колеги. И така до следващия път, когато изскочи поредната порция разсекретени досиета и отново се изправим пред дилемата – ами сега накъде? Нека обаче не забравяме, че някои рециклирани демократи може би целят точно това.

Но да не бягаме от въпроса – какво следва да правим с хората от бившата ДС? Може би все пак най-трудният начин на действие би бил и най-правилният. Две десетилетия след падането на Берлинската стена не ни бяха достатъчни, за да формулираме точни морални и професионални критерии, по които да отсъждаме за собственото си минало. Функцията на прословутата комисия, която периодично отваря някакви досиета, отдавна вече е неубедителна. Ето защо – колкото и да е тъжно – трябва сега да свършим онази работа, която не успяхме да свършим преди. Аз лично не вярвам на нищо друго, освен на индивидуална и цялостна преценка за всеки отделен случай – и ако трябва, нека да започнем от посланиците. Само че подобно предизвикателство задължително трябва да е извън изпълнителната и извън президентската власт, иначе никога няма да стигнем до нужната обективност. Нека не забравяме немския опит, че дори комисията на почтения пастор Йоаким Гаук (в Германия), която по мнението на специалистите не е била употребявана политически, не е успяла да избегне несправедливост, неточности и незаслужени обиди в най-чувствителните години на германското обединение.

И тук веднага следва въпросът, който винаги се чува, щом се спомене името на ДС – значи някои от хората с отворени досиета и доказана принадлежност ще си останат на постовете!? Ама разбира се – на този етап няма как да е иначе, защото на национално ниво нямаме работещ механизъм за оценка, която да не минава през менталния филтър на политиката! Все пак качеството „вина”, освен че е прерогатив на определение от компетентен съд, трябва да носи още една характеристика – и това е „максималната възможна безспорност” – поне докато не се произнесе друга, по-висша съдебна инстанция. Ето защо всякакви закъснели призиви за действие „на калпак” или „всички под ножа” са просто несъстоятелни и късогледи. Бурната младост на нашата демокрация е вече история – няма ли да разберем, че нуждата от прагматичност и от професионализъм отдавна чука на вратата ни? И че това не е безпринципност, защото има доказани средства и начини да направиш ефикасността на една администрация независима от идеологията на чиновника. Парадният реваншизъм обаче никога не е бил част от този арсенал.

И накрая – нека да погледнем към световната карта, която бе специално подготвена за целта и която бе грижливо експонирана в медийното пространство. На нея видяхме появяващи се флагчета върху имената на големите световни столици, където нашата родина е представена от кадри на бившата ДС. Картата може би трябваше да предизвика спонтанна обществена реакция в подкрепа на премиерските намерения за незабавно отзоваване, но вместо това постави съвсем други въпроси. Защото ако се разгърне още една карта – само че този път с националната територия – и повторим упражнението с поставяне на флагчета на местата, където все още работят кадри на ДС – то тогава не ще можем да се отървем от усещането, че плашещата тайна полиция от времената на социализма е може би най-приспособимата и успешна институция в условията на прехода ни! А и как да бъде иначе, след като тайните служби на всяка държава използват най-качествените ресурси от населението – въпросът е дали днешната ни държава е в състояние да го направи и да отсее житото от плявата. Но това може да се постигне само и единствено с овладян и почти безшумен професионализъм. И обратното – от непремерени действия в сферата на сигурността никой не може да излезе с чест. Защото търсенето на „закъсняла ретроспективна справедливост”, както отбелязва Тони Джуд, изглежда повече като политически опортюнизъм и безславен опит да легитимираш собствения си политически режим, отколкото опит да постигнеш честна историческа равносметка.