Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Избори и реформи през 1946 г.

PrintE-mail

Tuesday, 29 March 2011 14:07

There are no translations available.

доц. д.п.н. Тодор Галунов

През 1946 г. България се изправя пред ново изпитание – промяна на формата на държавно управление и приемане на нова конституция. През втората половина на юли 1946 г. 26 Обикновено народно събрание (ОНС) насрочва избори за Велико народно събрание (ВНС), което да изърши планираните реформи. Вотът е определен за 27 октомври.

 

Актът е в разрез с Търновската конституция (ТК). Тя е ясна – за промяна в конституцията ВНС се свиква единствено от монарха. В случая това не може да стане, тъй като Симеон II е малолетен и няма управленски конституционни права до навършване на 18 г. В добавка дори и антиконституционият референдум от септември 1946 г. още не е факт и не може да се използва като някаква, макар и псевдо-правна, основа за заобикаляне на процедурата на ТК.

На 2 август 1946 г. е обнародван „Закон за реда, по който ще се произведе допитването да народа и избирането на за ВНС”, който претърпя някои важни промени през септември[1].

Изборите се планира да се проведат по пропорционалната система. Най-важният елемент на поредната изборна реформа е свързан с регламентирането на предизборните коалиции и начинът на гласуване за тях. Те могат да регистрират на общи листи, в които да участват всички партии и кандидатите посочени от тях. Така оформените предизборни коалиционни листи се регистрират в Областния съд в района на който е съответната изборна колегия. За тях може да се гласува с два варианта на изборни бюлетини, в зависимост от предизборното им споразумение.

В първият вариант бюлетините са бели. В тях кандидатите се подреждат групирано по партии, а самите групи се подреждат едно до друга хоризонтално по реда, указан в заявлението, с което е поставена листата. Над отделната група кандидати се поставя името на партията, от която представляват. Това са така наречените „общи” бюлетини. Вижда се, че в тях се отразява една особена предизборна коалиционна формула, при която гражданите гласуват за единната бюлетина, но имат ясна представа за партиите, които я съставят. В този случай листата е твърда и номерирана. Броят на мандатите се определя от броя на гласовете, а отделните кандидати получават места съобразно поредния си номер в листата.

Доста по-сложен е вторият вариант на изборни бюлетини. При него отново има коалиционна листа, която е регистрирана в Областния съд, но всяка партия изготвя своя бюлетина със своя партиен цвят. В бюлетината партията може да впише своите кандидати на първо място, а за останалите да спази реда на заявленията им за участие във вота. Гражданите гласуват с отделните бюлетини на партията, на която симпатизират. При отчитането на резултатите обаче сумата от гласовете от отделните партийни бюлетини се събира с тази на другите коалиционни партии. Полученият общ брой гласове става основата за разпределяне на мандатите в изборната колегия. Така се създава една доста сложна система на гласуване и отчитане на резултатите, която няма аналог в българската изборна практика през годините.


[1] Държавен вестник, бр. 174, 2 август 1946; бр. 218, 24 септември 1946.

image Прочетете пълния текст в PDF формат