Гюлтен Мустафа

Село Надежден, община Харманли

Казвам се Гюлтен Мустафа. Живея в Истанбул от 1988 г. родена съм на 8 март 1975г. в село Надежден, близо до Харманли. В семейството сме четири деца – аз съм най-малката. Имам по-големи братя – Дениз и Ариф и сестра - Мелиха. Живеехме в малка, но много уютна и спретната къща към края на селото. Баща ми Сейджан и майка ми Фатме работеха за ТКЗС-то. Гледаха животни, работеха на полето, но най-вече се занимаваха с тютюна. И ние им помагахме, от малки ни учеха да се трудим.

Живеехме скромно, често нямахме възможност да си позволим нови дрехи или обувки, нито лакомства и играчки. По-малкият ми брат и аз износвахме дрехите и обувките останали от по-големите ни батко и кака. Съседи и приятели от махалата също помагаха с каквото могат. Успявахме и да ходим на училище и да помагаме за тютюна. Майка ни много настояваше да се учим, за да не останем неуки. Те с баща ни ни учеха да четем и пишем на турски, въпреки че дори да се говори на турски беше забранено, а в училище – учехме на български. Живеехме мирно и спокойно. Разбирахме се с всички в селото. Ето защо събитията, които последваха ни разтърсиха дълбоко.

Всичко се случи в една мразовита зимна нощ в началото на януари 1988г. баща ни беше много религиозен човек. Не пиеше, спазваше всички изисквания на Свещения Коран. Въпросната вечер той излезе около 17 часа, за да донесе лекарствата за братчето ми, което беше настинало и с температура. Забави се доста повече от обичайното. Поликлиниката и аптеката бяха на не повече от 10-15 минути път пеша от нашата къща. През зимата се стъмва рано и усещането ни за времето ставаше все по-натрапчиво и тревожно. Малкото ми братче се влошаваше, а компресите и чайовете не помагаха. Баща ми се върна късно, може би към полунощ или след това... Беше блед и премръзнал и видимо доста разтревожен. Опита се да го скрие пред нас децата, за да не ни тревожи предполагам. Но аз разбрах веднага, че нещо лошо се беше случило. Когато си легнахме го чух да разказва тихичко нещо на майка. Не чувах добре думите, но тя се разплака. На сутринта я попитах какво е станало, но тя каза, че няма нищо и да не питам повече. Исках нещата да си продължат по старому.

Но още същия ден следобед у нас дойдоха кварталният с двама милиционери. Започнаха да ни разпитват наред: какво сме видели или чули, къде сме били предишния ден, какво сме правили. Научихме че някой е ограбил ТКЗС-то. Липсвали животни – 20 овце, 8 крави, а бай Георги пазача бил пребит и в болница. Разпитваха ни поотделно в кухнята. Всички много се притеснихме. Особено татко. Ние така или иначе нищо не знаехме по-конкретно и те след няколко часа си тръгнаха, но доста недоволни. На излизане през входната врата на дувара казаха на татко, че пак щяли да се видят и че ще го наблюдават. Тогава не разбирах защо, но след този ден отношението на всички наши познати, които бяха българи в селото се промени. Някак си се отдръпнаха, “изстинаха” спрямо нас. Сякаш някой им бе подхвърлил слух, че някой от турците в селото е виновен. В бакалията, в училище, в аптеката....все същото. Гледаха ни някак странно и си шушукаха нещо. Питахме майка какво става, а тя само ни казваше, че няма нищо и че всичко ще се оправи. Разследването продължаваше с пълна сила, но нищо не беше открито. Преобърнаха цялото село, но без резултат. За наказание за дето никой не си призна или не издаде виновника милицията и кмета конфискуваха де що намериха за ценно, най-вече от нашата махала. Ако не намереха нищо си измисляха поводи за глоби. Доста хора ги бяха задържали и в участъка, а когато ги пуснеха се връщаха у дома си целите посинени от бой, измръзнали и въшлясали. Тъкмо си мислехме, че се е свършило вече, когато прибраха и татко. Арестували го както работел в краварника. Чичо Енгин, братовчед на баща ни, ни каза. Той е бил по това време там и го видял. Веднага отидохме в милицията да попитаме за информация, но ни казаха че това било обикновена процедура и скоро щели да го освободят. Майка беше сготвила, занесохме топло ядене, одеяла. Минаха 15 дни. На 16-тия ден пуснаха татко. Беше в много тежко и окаяно състояние – със счупена ръка, целият подут и насинен. Нищо от това което носехме не му бяха давали. Само по едно малко парче хляб и вода и то не всеки ден. Бяха му взели палтото и го карали да лежи на цимента в килията само по риза. Така той настинал и трескав трепереше и едва можеше да говори. Като го видях така ми стана мъчно и се разплаках. Заведохме го в поликлиниката да му сложат гипс и да го превържат, а после го отведохме вкъщи. Цяла седмица баща ми беше много зле. Майка ми денем ходеше на работа, ние се грижехме за него, а нощем тя будуваше. Заради отсъствието на татко от работа му наложиха удръжки от заплатата, въпреки болничния и въпреки, че председателят на ТКЗС Чавдар Ильов много добре знаеше за случая. А може би и точно заради това....

По това време все по-често и по-настоятелно се говореше за смяна на имената и за изгонването на турците от България към Турция. Тая кампания не подмина и нашето село. Някои от съседите ни и дори някои от роднините ни от рода на баща ми се пречупиха и си смениха имената. Едни от страх за семействата си и препитанието, други – за да нямат проблеми с властта... Родът на майка ми е от Родопите – Смолян, но и там беше същото дередже. Майка се обаждаше от пощата на сестрите си и на баба.

Беше началото на месец май същата година – 88. навън пролетта цъфтеше. Красотата на събудилата се природа бе като в приказка от рая, но на нас ни беше тягостно сякаш нещо тъмно бе надвиснало във въздуха. Бяхме изправени пред болезнен и мъчителен избор – да се откажем от родословието и историята си като ги заменим с някаква измислица на партийната върхушка или да изоставим дома си изграден с толкова труд и лишения, за да се хвърлим в бездната на неизвестността. Да, така е. Защото в часовете по история, която ни учеха в училище историята беше за всички българи и за България като държава. Но в нея никъде не се споменаваше за семействата турци заселвали се постепенно от 14 до 19 век. Земеделци, скотовъдци, търговци, занаятчии... В България не е било само “присъствието” на османската войска. Събрахме се въпросната вечер всички в кухнята, която играеше роля и на трапезария, и на дневна и мама и татко решиха, че най-добре ще бъде ако успеем по някакъв начин да устоим и само в краен случай да си сменяме имената. А даже ако се стигне до там, че е по-добре да заминем за Турция и там да се опитаме да започнем на чисто. Още няколко семейства разбрах, че взели същото решение. Даваха ни срокове уж доброволно да отидем в кметството за преименуване, но ние все намирахме причини и отлагахме. Иначе не можеше. Ако се противопоставехме открито щеше да стане много голям проблем.

Един ден баща ми го задържаха в ТКЗС-то да чистят, заедно с още двама мъже турци. Стана доста късно, а баща ми все още го нямаше. Разтревожихме се, не знаехме какво да правим. Майка отиде до съседите да помоли чичо Али да отиде до ТКЗС-то да потърси татко. Минаваше 2 часа след полунощ, когато той се върна и каза, че там нямало никого. Бай Георги, пазачът, казал че всички си били тръгнали рано-рано към 19 часа още. Знаехме, че баща ни никога не закъсняваше без да се обади и се притеснихме още повече. На другата сутрин майка отиде в участъка да се оплаче и да пита дали не са го задържали отново, но и от там й казали, че нищо не знаят и че татко не е задържан при тях. Началникът Симеон Гализов взел да се шегува, че баща ми бил “страхливец” и сигурно бил “хванал гората само и само да не стане човек достоен за социалистическа България”. Майка се върна вкъщи разстроена и просълзена.казахме на всички роднини, комшии, приятели, че баща ми го няма – да го търсят заедно с нас или ако видят и чуят нещо за него да ни обадят. Мина ден, после още два, три – месец стана. Нищо. Чакахме баща ни да се върне, трепвахме всеки път щом се отвореше портата.

На 11-ти юни роднини откриха трупа на баща ми. Изтръпвам от спомена за този ден - може би най-кошмарният в живота ми... Бяха го захвърлили на гробището гол и изнемощял, с огромни мораво сини петна по тялото. Дойде доктор да установи смъртта. Казаха ни да изчакаме в районното. По-късно същия ден издадоха смъртния акт, в който пишеше, че баща ми е починал от инсулт, вследствие алкохолно натравяне. Абсурд! Но на кого можехме да се оплачем? Нямаше никакъв начин да докажем истинските причини. А в милицията ни се присмиваха какво толкова сме били вдигали шум – “човека се е запил и алкохола го е убил.” Това беше невъзможно! Баща ми не пиеше! Имаше нещо много грешно и нередно в цялата история. Тогава най-сетне майка ни каза какво бе споделил баща ни с нея през онази мразовита нощ. Заклел я да мълчи за да не пострадаме ние децата. На излизане от аптеката той видял зазката на милицията и чул двама милиционери, единият от които идваше да разпитва баща ми вкъщи, да спорят как да разпределят кравите и парите, щото кравите се оказали четен брой, а трябвало да се даде и на началника, а парите – как да ги скрият и да натопят пазача или някого другиго че ги е взел и така да ги задържат и да не дават дела на старшия. Макар да говорели приглушено, в кроежите си се разгорещили и в спора взели да си повишават тон. Явно не очаквали да има някого наблизо. Баща ми разбрал, че е опасно да го виждат там, веднага свил зад ъгъла и тръгнал по една странична уличка право към дома, но явно било вече късно. Онези забелязали, че някой минава. Качили се в зазката и потеглили да го търсят. Баща ми се скрил в един полу схлупен хамбар, докато отминат и чакал да се увери, че не са наблизо за да не го проследят до нас.

Сложиха на баща ми надгробна плоча с българско име вместо тази, която ние искахме. Казаха, че сега вече няма къде да им се измъкне. След погребението домът ни вече не беше същият. Не смогвахме само със заплатата на мама, а и имаше вероятност да я уволнят ако не си смени името. Големите ми брат и сестра също трябваше да почнат някъде работа, но не искаха да ги вземат по същите причини. Трябвало да имат вече паспорти, но с български имена. На майка ми й беше все по-трудно да се справя сама. Оставаше ни само един изход, макар той да налагаше да се разделим с родния си дом. И така – обявихме къщата за продажба и започнахме да си събираме нещата. Имаше слухове, че ще Турция отваря границата си за всички, които емигрират. Не можахме да продадем къщата за толкова кратко време – десетина дни... Искахме да я оставим на комшиите ни да я ползват и стопанисват, но и те щяха да заминават. Дойде един човек в последния момент – бил разквартируван за ветеринар в ТКЗС-то за следващите 5 години, ако нещо не наложело да остане за по-дълго. Имаше в себе си 560 лева и ни ги предложи за къщата и двора. Къщата не беше голяма – 60 кв.м, но дворът ни беше доста голям – почти 900 кв.м – хубав, разработени с много плодни дръвчета. Нямахме друг избор тогава и майка ми прие. Все по-добре беше от нищо. Натоварихме всичко, което що-годе лесно можехме да пренесем с вързопи и бохчи на старата конска каручка на комшията чичо Али и на сутринта тръгнахме към града.

От Харманли взехме автобус до Любимец и от там друг – до Свиленград и до границата. На митницата на излизане от България пак не се размина без неприятности. Митничарите претърсиха целия ни багаж, разпилявайки го навсякъде. Казаха, че е забранено да изнасяме злато и ценности и че сигурно ги крием някъде. Нямахме нито злато, нито ценности, но те не ни вярваха. Заплашиха майка ми, че ще й конфискуват паспорта ако се оплаче и служителката – една млада и красива жена й каза – “Айде със здраве и да не се връщате повече!” честно да си призная, когато прекосихме бариерите между двете държави изведнъж ми олекна. Сърцето ми биеше учестено и ушите ми пищяха.

Мога да ви разказвам още много. Как пътувахме до Истанбул с часове в допотопен натъпкан с хора и багажи рейс. Как търсихме подслон и работа. Как мама започна работа като работничка в текстилен завод, братята ми - като докери на пристанището, а сестра ми и аз – като помощнички в стола на едно училище. За квартирата ни помогнаха семейство Тамероолу. След време мама си намери по-добра работа, братята ми станаха бизнесмени, а ние със сестра ми се задомихме и имаме свои деца. Повече няма какво да желая. Мъчно ни е за нашите лели и за баба от Смолян, защото загубихме връзка с тях. Те останаха единственото хубаво нещо, за което си спомняме. Липсва ни и тате. Винаги, когато се молим споменаваме и него. Дано душата му да е намерила покой!