От гьола до разкола
Васил Мрагаритов
„Човекът е животно, което търси знание.” - Аристотел
Да наречеш площадката на атомна електроцентрала „гьол”, правейки го в качеството си на премиер, е най-малкото кражба на компетентност. Арогантният популизъм (очаквано и предвидимо) спечели място в журналистическите заглавия и заглуши професионалистите, които по принцип говорят предпазливо, съзнавайки сложността на света, в който живеем.
Дефиницията „гьол” обаче нямаше да е толкова нелепа, ако предполагаше трезво пресметнат политически ход, подплатен с решително набелязани дългосрочни цели. Оказа се обаче, че това е поредният изтъркан опит за индулгенция чрез злепоставяне на предшествениците в управлението. Намерението беше да се внуши, че инвестицията Белене е безсмислена и че – видите ли – през нашия мандат подобни разхищения няма да се допуснат.
Подобна демонстрация обаче не може да промени факта, че АЕЦ „Белене” си остава най-значимият, най-противоречивият и най-съдбоносен проект в новата българска история, който изначално е обречен да бъде от наднационално значение. Така е, между впрочем, с всяка ядрена електроцентрала на територията на която и да е малка държава. Да не говорим за централи, разположени на международни транспортни пътища, каквато е река Дунав, която в дадения случай се явява и междудържавна граница. Да не говорим за централи, планирани на територията на последното разширение на ЕС, но с предварително договорени руски технологии и участие. За всеки по-малко разсеян първокурсник е ясно, че каквото и да е изказване за руските ядрени реактори не може да бъде въпрос само на едностранна политика и не би трябвало да е тема за евтино помпане (или изпомпване) на рейтинги. Ясно е също така, че всяко изречение, в което е включено наименованието „Белене”, се превежда и чете от най-малко десет външни служби.
При това положение квалификацията „гьол” неминуемо става пророческа, макар и без принос на авторова интуиция. Защото от „гьола” на дребнавото самоизтъкване неочаквано се озовахме в „гьола” на международните отношения, този път обаче в хипотезата на „език мой – враг мой.” Става въпрос за това, че след подобно изказване основните играчи – първо – си теглят поредния извод за нашенската традиция за правене на политика; и – второ – неминуемо предприемат съответните мерки. В дипломацията обаче безшумните ходове и мълчаливите оценки са най-важни. Едва ли някой се съмнява, че те са се случили, защото само след няколко месеца същата публика, която цъкаше с език на неподправената лексика на премиера, трябваше да започне да вярва, че по някакъв вълшебен начин „гьолът” се е превърнал в „безценна перла на българската енергетика” и без Белене така ще го закъсаме, че с думи не може да се опише...
Оттук-нататък развитието на сценария „от гьола до разкола” не беше трудно да се предвиди. Руснаците решително напомниха, че не са се отказали от проекта и че нямат никакво намерение да правят излишни реверанси с цената на газа. Брюксел от своя страна също подхвърли няколко знака, които по стара традиция са елегантно необвързващи, но по никакъв начин не ограничават правото му на последна дума. Това бе и последният шанс за действащия премиер да се пришие към широкия гръб на европейската солидарност и давидовски да вдигне длани пред московските голиатовци – извинете, товарищи, но вече сме страна-членка и няма как – някои неща трябва да се съгласуват. Нека да напомним, че както трагедията във Фукушима, така и немският и италианският отказ от развитие на ядрени мощности можеха да се използват за спечелване на национални дивиденти. Но не би! – и по този начин бе заложена поредната разколна бомба между новите съюзници от ЕС и най-бедната и изоставаща страна от същия този съюз... Последиците от това недотам съюзно поведение тепърва ще усещаме върху гърба си.
Представлението обаче не свършва дотук. С повратливост, изненадваща дори за правоверните му поддръжници, българският премиер се отметна от критичната си „гьолна” позиция и без капка стеснителност се хвърли да защитава пригодността на втората българска АЕЦ, без обаче да обясни какво точно е повлияло за ветропоказателното му поведение.
Последва невероятният гаф с подписването на протокол през главата на министър, след което чухме нескопосните обяснения как не премиерът, моля ви се, а вицепремиерът отговарял за атомната енергетика (!) и след още няколко истерични интервюта се стигна до парадоксална ситуация, която не може да се оприличи на нищо друго, освен на тотален разкол.
Какво означава това? На първо място министерският съвет, като център на изпълнителната власт, се е превърнал в безмълвно ремарке на едноличните решения на премиера. Но това е по-малката беда – по-голямата е, че в тези решения липсва система и разколът вече прониква и на личностно-лидерско, пара-шизофренно ниво.
Второто измерение на разкола е международното. След излагацията с подписването на протокола последва димна халосна стрелба към сроковете на „Козлодуй”, към имагинерен седми реактор, към американците от „Уестингхаус”, към французите от „Арева”, към военните действия в Либия и към радарите за противоракетна отбрана. Така – поне в рамките на този мандат – България загуби всякакъв шанс да запази последното зрънце от външнополитическото уважение, от което се нуждае всяка една страна. Някой да е чул външно-политически партньор да ни похвали за предвидимост и приемственост в политиката? Общите дежурни дипломатически фрази са на другия край на подобно признание и само подсилват нерадостните заключения.
И накрая – разколът има и трето – лобистко измерение. Както се казва на футболен език – оляха се както играчите, така и плащачите. Нервната тръпка от престараването и от неразумните ходове е преминала през немалко мозъци. Вече намирисва на мълчалив временен мораториум на премиерските външно-политически изяви, поне докато се види новата политическа формула след октомврийските избори. Подобно внушение може да дойде както от тихи посланически канали, така и от тихи приятели сред управлението на „Лукойл”, а може би и от други места. А най-вероятно е да дойде отвсякъде.
А през това време „Уикилийкс” ще продължава да публикува онова, което здравият разум и без това знаеше. Нека си припомним Фройд, според който „гласът на разума е тих, но не се успокоява, докато не бъде чут.” Само че тихият глас лесно се заглушава от бурията на алчността и политическото късогледство. А дотогава разколът ще продължава. Защото докато разколващият фактор си е на мястото, този процес няма как да има обратно развитие.
Next > |
---|